Последни новини
Home / Коментари / Парламентът предпочете диктатура на прокуратурата

Парламентът предпочете диктатура на прокуратурата

Defakto.bg

448f9c1c68a6cadb42c4ba3f027ee45c[1] Здравка Калайджиева

През 2006 г. написах статията „Независим съд или прокурорска република“. В нея обясних, че Европейският съд по правата на човека е изразил ясно мнение, че прокуратурата е страна в производството пред съда и не може да упражнява съдебна власт в наказателния и гражданския процес. Ненормалното разпределение на правомощията в нашата съдебна система не се промени. Вместо това десет години по-късно народните представители приеха промени в конституцията, с които се отказаха от своите правомощия за контрол в полза на държавното обвинение, и така придадоха на прокуратурата допълнителна „независимост“, дължима по дефиниция само на съд. С това парламентът възведе в обществен договор собствените си представи за „съдебна власт“ и свободата й от външни и политически влияния и натиск.

Предложението за разделяне на ВСС

на две колегии целеше най-после да разграничи различните функции на съда и прокуратурата в правосъдието, като елиминира влиянието на прокуратурата върху кадровите решения на съдиите. Тази цел беше постигната и беше крайно време, защото няма друга държава, в която прокурорите избират и наказват съдиите. Премахнатата институционална зависимост обаче е само върхът на айсберга от възможности за насаждане на страх у съдиите. Както всички граждани, съдиите останаха подвластни на неограничените възможности на прокуратурата за натиск чрез безкрайно „наблюдаване“ на произволно образувани тайни преписки, тяхното спиране или „изваждане“ в „подходящия“ момент. Тази скрита игра на котка и мишка може да се премахне чрез изменения в други закони, но не може да се премълчава. „Страхуването“ на съдии е особено опасно оръжие срещу безпристрастието на съда, пред който прокурорите би следвало да са равнопоставена страна.

Народните представители не пожелаха да освободят съдиите от политическото влияние на парламентарната квота и избраните с нейните гласове председатели на върховните съдилища, но пък предоставиха на главния прокурор автономната възможност да взима кадровите решения в прокурорската гилдия заедно с подчинените си. В тази част приетите изменения са далеч от основната цел на предложената реформа – институционални гаранции за независимостта на съда и възможност за контрол поне върху кадровите решения на бездруго безконтролните правомощия на прокуратурата. Този избор отразява запазени от времето на Вишински представи за „съдебна власт“ по модел, в който прокуратурата упражнява квазисъдебни функции, раздава привременно правосъдие, държи съдиите в страх и решава дали и за какво да им даде думата. Доколкото ми е известно, този модел продължава да съществува само в Русия.

Придавайки независимост,

имунитет и несменяемост на прокурорите през 1992 г., конституционните законодатели целяха да ги освободят от функциите им на „железен юмрук“, подчинен пряко на политическата воля на единствената и несменяема управляваща партия. По онова време обаче упражняването на широките правомощия за надзор за законност подлежаха на строг дисциплинарен и партиен контрол. Не съм убедена, че целта на конституционния законодател е била да придадат на прокуратурата днешните й неограничени възможности за избирателна и безотчетна „обвинителна власт“ или да оставят „само небето“ над главния прокурор.

Този изненадващ „страничен ефект“ е резултат от съчетанието от непроменените от комунистическо време правомощия и предоставените от конституцията имунитет и несменяемост, дължими по принцип за осигуряването на независимостта на съдиите, но не и непременно на прокурорите. Комбинацията между статут на съдии и правомощия на Вишински позволява на прокуратурата днес както да „проверява“ цената на яйцата по Великден и сделките за военните самолети, така и свободата дали да „изважда“ прашасали с години преписки, съдържащи данни за реални престъпления, или да „опазва доброто име“ на извършителите. Безсрочно, безотчетно и безнаказано.

През годините след конституцията и ерата „ние ги хващаме, те ги пускат“ представите на политиците за дължимото на обществото правосъдие, институционалните гаранции за независимост на съда, ефективност и отчетност на разследващите органи и обвинителните функции на прокуратурата като че ли нито се избистриха, нито претърпяха особена еволюция. Изглежда, мнозина от тях още споделят идеите, че „добрите съдии“ са онези, които „редовно си говорят“ с министъра на вътрешните работи и „на никого не са отказали услуга“, че е редно и справедливо министърът на вътрешните работи и премиерът да поведат уличния протест на полицаи с искане на „справедливи присъди“ срещу обвинени в убийство полицаи, да обвиняват лекари в убийство от трибуната на Народното събрание, или обществото да бъде осведомено „по телевизора“, че парите на една банка се изнесени в чували за боклук, а бившият (непременно бившият!) министър на отбраната е „абсолютен престъпник“.

За известно време фразата „ще те дам под съд“ се замени със заплахата „ще те пратя на прокурора“

Обществото обаче не приема повече показните арести и шумните изявления като правосъдие и не му е достатъчно съжалението на главния прокурор, че едно дело „започнало срамно и завършило срамно“. Дисциплинарно наказани за такива „заместители на правосъдието“ няма, а данъкоплатецът осигурява обезщетението на засегнатите от джоба си. Според конституцията прокуратурата определя наказателната политика на държавата и обществото иска да знае каква е тя. Известно е, че над 75% от натъпканите в пренаселени затвори са лица, периодично осъждани на половин до една година лишаване от свобода за повтарящи се кражби. Въпреки създадените специализирани органи и съдилища броят на внесените обвинения и осъдените „бели якички“ е незабележим.

Обществото иска и да види

действителните престъпници изправени пред съд и да чуе окончателната му дума по събраните от обвинението доказателства. Проблемът е, че независимата прокуратура решава дали изобщо да даде думата на съда. Не съществуват гаранции, че нейните предпочитания не се определят от отмъстителни, коруптивни или политически съображения, като резултата от изборите например. Бившият главен прокурор и сегашен председател на Конституционния съд публично призна, че системата е открита за злоупотреби. В този момент вместо възможност за ефективен контрол и отчетност Народното събрание предостави на прокуратурата автономност и независимост и в преценката й дали злоупотребите да останат безнаказани.

Така прокурорите вече сами ще решават кого да избират, издигат и наказват измежду своите колеги, докато решенията на съдиите по тези въпроси ще продължат да зависят от инспекторат, учреден и назначен по политическата воля на Народното събрание и от мнението на парламентарните представители и избраници в съдийската колегия на Висшия съдебен съвет.

Прокуратурата и само прокуратурата ще продължи да решава еднакво „независимо“ дали да търси наказателна отговорност както от обикновените граждани, политици и съдии, така и от собствените си колеги (с изключение на главния прокурор, комуто са подчинени. От решението по делото „Колеви срещу България“ стана ясно и че самият закон не позволява такова разследване). Не мога да кажа дали зад тази логика се крие потенциален страх от възможните злоупотреби или заслужено по някакъв начин по-високо доверие към (не)упражняването на правомощията прокуратурата. Общественият интерес изисква от обвинението да го представлява в реална борба срещу престъпността и корупцията, а не да избира кога и срещу кого от представителите на политическия елит да размахва заплашително пръст в защита на „държавния“ интерес. Само надеждата за взаимно разбирателство с „държавното обвинение“ може да обясни почти единодушното съгласие прокуратурата да остане безотчетна за неефективните си действия, да не се поставя под външен контрол и дори да се разшири безпрецедентната еднолична власт в ръцете на главния прокурор, който държи в ръцете си евентуалното правосъдие.

Очевидно е, че йерархичната структура на прокуратурата осигурява по-лесно достъпни възможности за симбиоза и уговорки с политическата власт. Известно е и че не едно правителство видимо разчиташе на това чрез избора на „правилния“ главен прокурор. Горчивият обществен опит показа, че неговата безконтролна власт може да се обърне срещу тях във всеки момент (или поне след поредните избори). Не мога да преценя дали и защо сегашният премиер „си е избрал“ действащия главен прокурор, но ме смущава оповестеното преди няколко дни откровение на господин Борисов, че не е съгласен една партия да „избира“ заместник главен прокурор, докато самият главен прокурор е „избран“ от другите. Не разбирам как според господин Борисов главният прокурор ще е независим от политическо влияние, ако е вярно, че е избран от партии – както той, изглежда, признава. И ако е така – какво е предназначението на такава независимост?

Почти единодушната подкрепа на мнозинството партии за независимостта на прокуратурата е сравнима само с мнозинството по въпроса за цената на кюфтетата в бюфета на Народното събрание. Всички разбираме обаче, че представители на почти всички партии не проявиха същата споделена решимост да предоставят независимост на съда, от чиято уста обществото (може би напразно) очаква последната дума на правосъдието по обвиненията (ако някога се внесат).

Векове наред идеята за разделянето на властите и създаването на независим съд като техен контрольор и арбитър между власти и народ не се е нравела на властниците

Да не забравяме, че според легендата прочутата фраза „в Германия има съд“ е произнесена от един воденичар в отговор на намерението на кайзера да си построи дворец върху неговия имот. Струва ми се, че у нас представата за разделението на властите и взаимното им възпиране се изкриви в стремеж на политическата власт да установи контрол и овладее съдебната власт било чрез необичайни правомощия на министъра, било чрез създаването на избран от политическата власт инспекторат, било чрез възможности да назначават административните ръководители на съдилища, които да разпределят делата на подходящи командировани, а не избрани с конкурс съдии.

В отговор на първия опит за изясняване на необходимите институционални гаранции за независима съдебна власт в истинския смисъл на думата, т.е. за независими съдии, политиците решиха да се допитат до Конституционния съд, за който се знаеше, че не може да се произнесе, и до Венецианската комисия, която пък се беше произнасяла вече няколко пъти. След като чуха още веднъж мнението й в полза на предложените промени, народните представители отново упражниха суверенната си воля да не го уважат.

Може би в представите на Народното събрание главният прокурор е самият независим и безпристрастен съд, от който обществото очаква справедлив процес? Изправени отново пред старата дилема „независим съд или прокурорска република“, народните представители предпочетоха „диктатура на прокуратурата“. Изразената открита позиция на съдиите в защита на правосъдието им прави чест! Подкрепиха ги и граждани, че и полицаи, отвратени от безобразия. Може би е време Конституционният съд да разясни понятието „орган на съдебна власт“ по смисъла на конституцията, за да стане ясно какво е държавното ни устройство, кой раздава правосъдието и кому се дължат институционални гаранции за независимост, както и функционален имунитет и статут на несменяемост. Може би е време премиерът да получи отговор на въпросите за справедливия съдебен процес, които го вълнуваха още като главен секретар на МВР: „За бандитите трябва трибунал! Не съд! Какво е това равнодушие у съдиите, че да ги пускат!? Щом са известни бандити – в затвора! Какви доказателства ще им търсим? И какви са тия съдии – някаква пикла ми завършила миналата година и вече с имунитет. Ами аз нямам имунитет, а на нея за какво й е?“

За съжаление в звездочелата врява Народното събрание не даде разяснения по тези въпроси, но пък, изглежда, се вслуша в думите на министър-председателя, че реформите в съдебната система остават за „след Цацаров“.

И така последната промяна на конституцията остави превръзката на българската Темида на устата й, а мечът й – в ръцете на прокуратура, над която е само небето.

*Здравка Калайджиева е адвокат, основател на „Български адвокати за правата на човека“. От 2008 до 2015 г. е съдия в Европейския съд по правата на човека . Статията е написана за вестник „Капитал“, а Mediapool я препечатва с разрешението на редакцията.

About Лилия Христовска

Проверете също

Ще трябва да се примирим – у нас върховенство на закона е над всичко!

   Лилия Христовска Европейската комисия за пореден път се е накарала на Румъния, защото неспазва  …

Трудната съдба на българските конституции

Петър Обретенов Всяка нова Конституция предполага радикална промяна в държавното устройство, а понякога манифестира появата …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.