Последни новини
Home / Законът / Съдия Мирослав Петров от СРС: Наказанието на Милев е опасен прецедент за натиск чрез административна принуда

Съдия Мирослав Петров от СРС: Наказанието на Милев е опасен прецедент за натиск чрез административна принуда

Defakto.bg

 

Благодаря,  че ми предоставяте право на отговор по повод  публикацията в правния  сайт defakto.bg: „Защо Стефан Милев, временен шеф на СРС, наказа съдия – пълен текст на заповедта му“ .  „Не трябваше да разговаряме през медиите, но случаят е опасен прецедент,  при който председател на съд погазва по абсолютно недопустим начин независимостта на конкретен съдия, опитвайки се да въздейства върху вътрешното му убеждение посредством административна принуда“ .  Това казва в правото си на отговор съдията от Софийски районен съд  Мирослав Петров по повод публикуваната заповед за дисциплинарно наказание   „Забележка“, наложена му от и.ф. ръководител на съда Стефан Милев. Санкцията  е аргументира с  „действия“ на съдията, които неоправдано са забавили конкретно дело, както и че не е спазил указанията на по-горния съд по въпросното производство и вместо да си направи отвод,  бави насрочването му. А  конкретното дело  вече 4 г. събира прах в СРС.
Информацията  за моето наказание е изопачена и представена превратно, категоричен е  съдия Петров.
 De Fakto разполага с писмените му  обяснения, направени по повод образуваното дисциплинарно производство, в които е описана  подробно хронологията на събитията.   От съдържанието им става ясно, че “ наказващият орган – г-н Милев по никакъв начин не е обсъдил изложените аргументи, което е явна индиция за проявената тенденциозност от негова страна“, казва  съдия Петров.

И още: В конкретния случай съм наказан, поради факта, че съм се осмелил двукратно да прекратя съдебно производство и да го върна на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушение, макар като претекст необосновано да се твърди, че не съм изпълнил указания на СГС.

Държа изрично да отбележа, че в действащия процесуален наказателен закон не фигурира разпоредба, която да придава задължителен характер на указанията на въззивния съд, аналогична на чл. 335 НПК, приложим в производствата пред ВКС. В процедурата по Глава XXII от НПК СГС не разполага с правомощия да указва на съдията-докладчик да насрочи делото в о.с.з, а единствено да прецени дали констатираните от него процесуални нарушения са налице.
В този ред на мисли, независимо от упражнената административна принуда, не възнамерявам да насроча делото за разглеждане, нито пък да се отведа, каквито намеци се съдържат в заповедта на г-н Милев, а да упражня правомощията си на съдия-докладчик по чл. 248, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 251, ал. 1 във вр. с чл. 25, т. 2 НПК и да спра същото до установяване местонахождението на подсъдимите лица, тъй като отсъствието им би осуетило разкриването на обективната истина.
Откровено невярно е и твърдението, че при последното произнасяне СГС е приел, че са налице доказателства за връчването на прокурорския акт за частично прекратяване на наказателното производство на подсъдимите, напротив – изложени са подробни съображения в противната насока, като при необходимост бих могъл да Ви предоставя препис от процесното определение.

В случая се касае за опасен прецедент, при който председател на съд погазва по абсолютно недопустим начин независимостта на конкретен съдия, опитвайки се да въздейства върху вътрешното му убеждение посредством административна принуда. Повод за епистоларния контакт е откритото писмо на 31 съдии от СРС и СГС по повод наказанието на съдия Петров. В него те призоваха шефа на СРС:  Г-н Стефан Милев, спрете да „наказвате“ колеги заради решенията им!

De Fakto публикува пълният текст на възраженията на съдия Мирослав Петров, така както вчера оповести в цялост и  заповедта на и.ф. шеф на СРС Стефан Милев. Писмените възражения на наказания съдия  са отправени до и.ф. шеф на СРС Стефан Милев и председателя на девети въззивен състав на Софийски градски съд (СГС).

Обясненията са строго юридически, но трудно могат да прикрият сериозните разлики във възгледите  по прилагането на закона, както и опасните подводни камъни, които един съдия трябва да преодолява, за да защити убежденията си.                                                               
                                            ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ

                                          от Мирослав Петров – съдия при СРС, НО, 106 състав

 

                 Съгласно заповед № АС-215/29.06.2016 г. на Стефан Милев – и.ф. председател на СРС, с която срещу мен е образувано дисциплинарно производство за допуснато дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 2 и т. 4 ЗСВ – „действия, които неоправдано забавят производството“ и „неизпълнение на други служебни задължения“ – тези по чл. 252 и сл. НПК във връзка със служебното ми поведение по НОХД № 22573/2011 г. на СРС, връчена ми на 29.06.2017 г., е предоставена възможност да изложа своите писмени обяснения в 7-дневен срок, считано от уведомяването.

Видно от материалите по НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав наказателното производство е образувано на 16.06.2004 г. срещу лицето Борислав Георгиев Васев за извършено на 08.07.2003 г. престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, като впоследствие, на 28.11.2011 г. т.е. повече от 7 години по-късно, в СРС е внесен обвинителен акт срещу обвиняемите Борислав Георгиев Васев и Лидия Стефанова Михайлова за извършени в периода от 04.08.2003 г. до 06.08.2003 г. в условията на умишлена задружна дейност продължавани престъпления по чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК.

Първоначално делото е разпределено на съдия Ралица Герасимова – титуляр на 106 състав, НО, която с разпореждане от 06.02.2012 г. по НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав, постановено в з.з., е прекратила съдебното производство и е указала делото да се върне на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство, поради липсата на постановление за прекратяване на наказателното производство за част от вменената на двамата обвиняеми деятелност.

Срещу постановения съдебен акт е постъпил частен протест от прокурор при СРП на 01.03.2012 г.

С разпореждане от 28.03.2012 г. на съдия Ангел Павлов – последващ титуляр на 106 състав, НО, постановено в з.з., протестът е администриран, като е указано да се връчат преписи на обвиняемите, след което делото да се изпрати по компетентност на СГС.

От м. октомври 2012 г. до настоящия момент съм председател на 106 състав. Двукратно, през 2013 г. и 2014 г., съм разпореждал на деловодителя на съдебния състав Красимира Босилкова да ми докладва всички спрени производства, както и делата, по които са налице затруднения във връзка с връчването на призовки и съобщения. Аналогично разпореждане е отдадено и на последващия деловодител Елеонора Тодорова през 2015 г. Очевидно посочените съдебни служители не са изпълнили акуратно задълженията си, тъй като делото по НОХД № 22573/2011 г. по описа на състава ми беше докладвано от настоящия деловодителя Теменужка Чехлева едва на 03.11.2015 г., на която дата съм предприел незабавни действия за неговото администриране, разпореждайки да се изпрати искане до САК за определяне на служебен защитник на двамата обвиняеми, доколкото същите не са били открити на известните адреси, който да получи преписи от разпореждането на съдия Ралица Герасимова и от частния протест /л. 12 от СП/.

Делото е постъпило в СГС на 16.01.2016 г., като е образувано ВЧНД № 41/2016 г. по описа на СГС, НО, IX въззивен състав. При осъществения контрол за законосъобразност спрямо постановения на 06.02.2012 г. съдебен акт от съдията-докладчик Ралица Герасимова същият е отменен с определение от 03.11.2016 г. /т.е. приблизително 10 месеца след образуването на производството пред въззивния съд/, постановено в з.з., с което е прието, че не е налице съществено процесуално нарушение, тъй като в материалите по делото фигурира постановление за частично прекратява на наказателното производство от 14.10.2011 г. В диспозитива на процесното определение е посочено изрично, че делото се връща на СРС, 106 състав за упражняване на правомощията по чл. 252 и сл. НПК, които указания нямат задължителен характер, имайки предвид, че в процедурата по глава XXII от НПК въззивната съдебна инстанция не разполага с подобни правомощия.

На 08.11.2016 г. делото е постъпило в СРС, като ми е докладвано на 11.11.2016 г., видно от отбелязването в картона-заместител. При упражняване на правомощията си като съдия-докладчик и обсъждайки въпросите по чл. 248 НПК в стадия „Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“ съм преценил по вътрешно убеждение, че в досъдебната фаза са били допуснати съществени, но отстраними пороци, ограничаващи правото на защита на обвиняемите, които не са били констатирани при предходното произнасяне от съдията-докладчик Ралица Герасимова, изразяващи се в наличието на вътрешно противоречие при словесното описание на обвинението в ОА и липсата на писмени доказателства за връчването на постановлението за частично прекратяване на наказателното производство от 14.10.2011 г. на привлечените към отговорност лица. Мотивиран от изложеното с разпореждане от 16.11.2016 г., постановено в з.з. /т.е. 5 дни, след като делото ми е докладвано/, съм прекратил съдебното производство по НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав и съм указал делото да се върне на СРП.

Срещу постановения съдебен акт е постъпил частен протест от прокурор при СРП на 23.11.2016 г.

С разпореждане от 30.11.2016 г., постановено в з.з., т.е. 7 дни, след постъпването на протеста, същият е администриран, като е указано да се връчат преписи на обвиняемите и пострадалите лица, след което делото да се изпрати по компетентност на СГС.

Делото е постъпило в СГС на 30.12.2016 г., като е образувано ВЧНД № 12/2017 г. по описа на СГС, НО, XVI въззивен състав. При осъществения контрол за законосъобразност спрямо постановения на 16.11.2016 г. съдебен акт от съдията-докладчик същият е отменен с определение от 11.01.2017 г. /т.е. 12 дни след образуването на производството пред въззивния съд/, постановено в з.з., с което е прието, че не е налице съществено процесуално нарушение при словесното описание на обвинението в ОА, като същевременно съдебният състав не е взел отношение относно другия констатиран процесуален порок – липсата на писмени доказателства за връчването на постановлението за частично прекратяване на наказателното производство от 14.10.2011 г. на привлечените към отговорност лица. В диспозитива на процесното определение е посочено изрично, че делото се връща на СРС, 106 състав за упражняване на правомощията по чл. 252 и сл. НПК, които указания нямат задължителен характер, имайки предвид, че в процедурата по глава XXII от НПК въззивната съдебна инстанция не разполага с подобни правомощия.

На 12.01.2017 г. делото е постъпило в СРС, като ми е докладвано на 23.01.2017 г., видно от отбелязването в картона-заместител. След запознаване със съдържанието на определението от 11.01.2017 г. по ВЧНД № 12/2017 г. по описа на СГС, НО, XVI въззивен състав като съдия-докладчик съм преценил по вътрешно убеждение, че доколкото въззивният съд не е формирал воля, досежно обстоятелството дали невръчването на преписи от постановлението за частично прекратяване на наказателното производство на привлечените към наказателна отговорност лица е накърнило правото им на защита, то липсват основания за ревизиране на застъпеното от мен становище, намиращо се в пълен косонанс със задължителната практика на върховната съдебна инстанция в страната, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по т. н. д. № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, докладчик-съдия Румен Ненков, а именно: „…прекратяване на наказателното производство ще е наложително, само когато от последното повдигнато и предявено на предварителното производство обвинение следва да се изключат определени деяния, намиращи се във връзка с деянието по обвинителния акт, или отделни лица, привлечени като съучастници за същото деяние. В този случай прокурорът е длъжен по силата на чл. 237, ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК да изготви постановление за „частично“ прекратяване на наказателното производство и да внесе обвинителния акт в съда след изтичане на сроковете по чл. 237, ал. 3 НПК или приключване на съдебното производство по жалбата на обвиняемия или пострадалия“. Мотивиран от изложеното, а не изразявайки „несъгласието си с позицията на въззивната съдебна инстанция“, защото такава реално липсва, съобразявайки и факта, че всеки съдебен акт представлява единство от мотиви и диспозитив, с разпореждане от 30.01.2017 г., постановено в з.з. /т.е. 7 дни, след като делото ми е докладвано/, съм прекратил съдебното производство по НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав и съм указал делото да се върне на СРП.

Срещу постановения съдебен акт е постъпил частен протест от прокурор при СРП на 13.02.2017 г.

С разпореждане от 20.02.2017 г., постановено в з.з., т.е. 7 дни, след постъпването на протеста, същият е администриран, като е указано да се връчат преписи на обвиняемите и пострадалите лица, след което делото да се изпрати по компетентност на СГС.

Делото е постъпило в СГС на 15.06.2017 г., като е образувано ВЧНД № 2832/2017 г. по описа на СГС, НО, XI въззивен състав. При осъществения контрол за законосъобразност спрямо постановения на 30.01.2017 г. съдебен акт от съдията-докладчик същият е отменен с определение от 23.06.2017 г. /т.е. 8 дни след образуването на производството пред въззивния съд/, постановено в з.з., с което е прието, че действително е налице съществено процесуално нарушение, тъй като постановлението за частично прекратяване на наказателното производство от 14.10.2011 г. не е връчено на обвиняемите лица, но въпреки това съдията-докладчик следва да насрочи делото за разглеждане в о.с.з., доколкото „липсва пречка при поведение на Васев и Михайлова по атакуване на прокурорския акт, реализирано в съдебната фаза на процеса, съдът да упражни правомощията си по чл. 288, ал. 1 НПК, но не и неопределено във времеви аспект да отлага насрочване на делото, предпоставяйки го от бъдещо хипотетично поведение на подсъдими, чието местонахождение е неустановено към момента“. Доколко този подход съответства на изискванията, установени с Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по т. н. д. № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, както и доколко е законосъобразно при наличието на констатирано от съдията-докладчик и от самия въззивен съд съществено процесуално нарушение делото да се насрочи за разглеждане в о.с.з. с „указания“ за евентуално последващо упражняване на правомощията на съда по чл. 288, т. 1 НПК, извършвайки съдебно-следствени действия под угрозата същите да бъде повторени и застрашавайки стабилитета на крайния съдебен акт в първата инстанция при предстоящия въззивен съдебен контрол по реда на глава XXI от НПК, оставям без коментар, позовавайки се на авторитета на контролиращия съдебен орган и на етичните изисквания за вежливост и толерантност, установени в КЕПБМ, както впрочем съм процедирал до момента в практиката си като съдия. В диспозитива на процесното определение е посочено изрично, че делото се връща на СРС, 106 състав за упражняване на правомощията по чл. 252 и сл. НПК, които указания, както беше отбелязано, нямат задължителен характер, имайки предвид, че в процедурата по глава XXII от НПК въззивната съдебна инстанция не разполага с подобни правомощия. Разпоредено е и препис от съдебния акт да се изпрати на председателя на СРС за сведение.

При така проведената ретроспекция на извършените по НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав процесуални действия не бих могъл да се съглася с констатациите в заповед № АС-215/29.06.2017 г. на Стефан Милев – и.ф. председател на СРС, с която срещу мен е образувано дисциплинарно производство за допуснато дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 2 и т. 4 ЗСВ – „действия, които неоправдано забавят производството“, а именно двукратно прекратяване на съденото производство, поради наличието на отстраними съществени процесуални нарушения и връщане на делото на СРП за тяхното надлежно отстраняване, како и „неизпълнение на други служебни задължения“ – тези по чл. 252 и сл. НПК във връзка със служебното ми поведение по процесното дело.

На първо място държа да отбележа, че до 03.11.2015 г. делото не е фигурирало в нито една от изготвените статистически справки за висящността на съдебния състав, имайки предвид, че при осъществения от мен регулярен контрол най-старото съдебно производство по описа на състава, което не е спряно, датира от 2013 г. Следва да се подчертае, че драстичният пропуск  от страна на деловодителя Красимира Босилкова при изпълнение на служебните й задължения по чл. 49, ал. 1, т. 5 ПАРОАВАС и чл. 38, т. 4 и т. 6 ПАС не е прецедент, доколкото независимо от разпорежданията ми от 2013 г. и 2014 г. впоследствие бяха установени множество дела, които не са ми докладвани. Единствено поради проявеното усърдие от настоящия деловодител Теменужка Чехлева делото е открито на 03.11.2015 г. и незабавно са предприети необходимите действия за администрирането му. Ето защо считам, че липсата на знание за съществуването на НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав представлява обективна пречка за своевременното упражняване на правомощията ми като съдия-докладчик по чл. 248 НПК. Апропо, посочените обстоятелства са били известни и на въззивните съдебни състави, осъществили контрол за законосъобразност върху разпорежданията за прекратяване на съдебното производство, но навярно не са счетени за меродавни, отчитайки предприетата инициатива, касателно сезирането на административния ръководител на СРС.

На следващо място – несъстоятелни са твърденията в заповедта, че не съм изпълнил указанията на въззивната инстанция за насрочване на делото в о.с.з., а вместо това съм „прекратявал съдебното производство на основание чл. 249, ал. 2 във вр. с чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК“. Вече имах възможността да отбележа нееднократно, че указанията на отделните състави на СГС за упражняване на правомощията по чл. 252 и сл. НПК от съдията-докладчик нямат задължителен характер, имайки предвид, че в процедурата по глава XXII от НПК въззивната съдебна инстанция не разполага с подобни правомощия. За разлика от прокуратурата на РБългария, която е единна и централизирана и при която писмените указания на горестоящия прокурор, касателно движението на делото са задължителни за подчинените нему прокурори /арг. от чл. 46, ал. 3 НПК/, то независимостта на съдилищата в това отношение е конституционно гарантирана, като указанията на контролиращите съдебни инстанции са задължителни единствено в предвидените от закона случаи, какъвто определено не е настоящият. Противното разбиране, застъпено в заповедта за образуване на дисциплинарно производство, а и в съдебния акт на СГС, НО, IX въззивен състав, изпратен за сведение на административния ръководител на СРС, считам за недопустимо вмешателство във вътрешното ми убеждение, което би следвало да се основава единствено на закона и доказателствата по делото, а не да се формира посредством упражняването на институционална и/или административна принуда. Едва ли е необходимо да акцентирам и върху обстоятелството, че преди да насроча делото в о.с.з. съм длъжен да извърша суверенна преценка дали в случая са налице основания за прекратяване или спиране на наказателното производство съгласно чл. 248, ал. 2, т. 2 НПК, съобразявайки и фактическите данни по делото, че местонахождението на привлечените към отговорност лице не е установено, които предпоставки следва да бъдат обсъдени едва след изясняването на въпроса дали в хода на досъдебното производство са били допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на обвиняемите и пострадалите лица. Съдията-докладчик ще се произнесе в очертаната насока, отново по вътрешно убеждение, след връщането на делото в деловодството на СРС, НО, 106 състав и след докладването му от деловодителя, имайки предвид, че към този момент същото е изискано и се намира на разположение на и.ф. председател на СРС, видно от отбелязването в картона-заместител.

В контекста на изложеното е уместно да се подчертае, че произнасянето на съдията-докладчик Ралица Герасимова с разпореждане от 06.02.2012 г. не ме обвързва като последващ съдия-докладчик, доколкото по вътрешно убеждение съм констатирал наличието на процесуални пороци, които не фигурират в постановения от нея съдебен акт, поради което и на 16.11.2016 г. закономерно съм прекратил съдебното производство. Що се отнася до повторното му прекратяване от мен с разпореждане от 30.01.2017 г., то считам, че съм изложил убедителни съображения за упражняване на визираното правомощие, доколкото СГС, НО, XVI въззивен състав не е формирал правновалидна воля относно обстоятелството дали невръчването на преписи от постановлението за частично прекратяване на наказателното производство на привлеченото към наказателна отговорност лица е накърнило правото им на защита, отчитайки и липсата на основания за ревизиране на застъпеното от мен становище, намиращо се в пълно съзвучие със задължителната тълкувателна практика на върховната съдебна инстанция в страната, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по т. н. д. № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, докладчик-съдия Румен Ненков. Стриктното съблюдаване на разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ не би следвало да мотивира извод, че не съм изпълнил служебните си задължения.

Не на последно място – не споделям и доводите, че с поведението си съм допринесъл за неоправдано забавяне на производството и за предстоящото изтичане на предвидената от законодателя абсолютна погасителна давност за наказателно преследване, преди финализиране на делото с влязъл в законна сила съдебен акт. Видно е, че досъдебното производство е напуснало рамките на изискуемия от закона разумен срок, тъй като същото е продължило повече от 7 години. Установява се, че делото се е намирало за произнасяне в СГС, досежно упражняването на контрол за законосъобразност по отношение на разпореждането, постановено от съдията-докладчик Ралица Герасимова, приблизително 10 месеца. По несъмнен начин се изяснява също така, че след като делото ми е докладвано за пръв път на 03.11.2015 г., от който момент съм имал обективната възможност да узная за неговото съществуване, всяко извършено от мен процесуално действие е било предприето в изключително кратки срокове от порядъка на 5 до 7 дни.

По изложените съображения считам, че напълно неоправдано се претендира ангажирането на дисциплинарната ми отговорност, доколкото в конкретния случай съм упражнил добросъвестно правомощията си като съдия-докладчик по НОХД № 22573/2011 г. по описа на СРС, НО, 106 състав в съответствие с изискванията на процесуалния наказателен закон, а твърденията за противното биха ме мотивирали занапред да започна да се отвеждам от разпределените ми дела, по които ще констатирам допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения, поради потенциалната опасност от евентуално налагане на дисциплинарно наказание, произтичаща от факта, че се осмелявам прекратявам съдебните производства и да връщам делата на СРП за надлежното им отстраняване, съгласно чл. 248, ал. 2, т. 3 НПК, вместо да насроча механично същите за разглеждането им в о.с.з., съгласно чл. 252 и сл. НПК.

 

ПОДПИС: Мирослав Попов

About De Fakto

Проверете също

Честит празник на духовността, българи!

Честит 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост! Ден, …

Експертът Стоил Стоилов: ЦИК запази възможностите за безнаказани манипулации на машинния вот

Вчера  ЦИК обяви, че няма да има контролно броене на индивидуалните разписки от машинното гласуване …

Един коментар

  1. Мария Вилева

    Съдия Петров е страхотен професионалист!Напълно го подкрепяме!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.