Последни новини
На този имейл можете да се свързвате с нашия данъчно-правен консултант: consult@defakto.bg
Home / Законът / Професия Съдия

Професия Съдия

Defakto.bg
Съдията Румен Янков

В края на миналата седмица заглавието „Съдията – в памет на Румен Янков“ беше представено пред правната общност у нас. Софийската градска художествена галерия в столицата отесня за огромния брой приятели, колеги, преподаватели, юристи от всички поприща на правото, дошли да почетат събитието в памет на легендарния съдия Румен Янков, който напусна живота на 13 ноември 2010 г. но завеща диря, която не може да се заобиколи просто ей така.  Книгата е  посветена на 75-тата годишнина от рождението на Янков, бивш председател на Върховния съд, Върховния касационен съд и на Конституционния съд,  „за да отговори на необходимостта от институционална памет и отстояване на моралните принципи на съдията”

На представянето, естествено, не бяха забелязани депутатите от  законодателната власт, които се чудеха за какво Съюзът на съдиите си харчи парите.  Е, ще научат, че книгата  е издадена  от Съюза на съдиите в България, разпространява се безплатно и съдържа спомени на колеги на Румен Янков,  единствените три интервюта, които е дал през всичките години като съдия,  блестящите му особените мнения по делата в  Конституционния съд с коментар на решенията от съдията Благовест Пунев.

Почит

Сред авторите са имената на авторитетни юристи –  Елена Авдева, Здравка Калайджиева, Илко Димитров, Катина Кръстева-Калева, Кристиян Таков, Нели Куцкова, Събина Христова и журналистът Мирела Веселинова. Консултант на изданието е безспорният авторитет адвокат  Даниела Доковска.

 „Ако зависеше от него, тази книга никога нямаше да излезе. Той не желаеше публичност, не позволяваше дори да бъде сниман и да се тиражират снимки с негово участие. Не се явяваше на публични събития, не приемаше покани за чествания, конференции и всякакви официални прояви, дори когато заемаше едни от най-високите постове в държавата – начело на Върховния съд, на Върховния касационен съд и на Конституционния съд. Не ползваше коли, охрана и никакви властови привилегии, ненавиждаше „обуначването“ на властта“, пише в предговора на книгата.

De Faktо ви предлага пълния текст на предговора, написан от  Мирела Веселинова.  Разказът е показателен  колко много качества трябва да притежава един професионалист от системата на съдебната власт, за да бъде истински авторитет за обществото и колегите си.  И още нещо – колко самотен може да бъде един човек от върха, ако притежава стоицизма и скромността на Румен Янков.

Утре ще публикуваме първото интервю на Съдията от 13 декември 1999 г.  във в. „Труд“  

Приятно четене

Автор Мирела Веселинова

Когато се обаждам на сина на Румен Янков – Евгени, с молба за среща и разговор, защото подготвяме книга за баща му, той пита с немалка доза ирония: „Какво, ще го канонизирате ли?“. Реплика, все едно казана от баща му.

Но не спорим, че още приживе Румен Янков се бе превърнал в легенда. Той бе възприеман като гуру, ментор, професионален авторитет и морална икона. Беше човекът, с когото сверяваш преценките си. Беше приятел, разговорите с когото никога не са банални и винаги ги осмисляш седмици след това. Беше реалист, здраво стъпил на земята, ироничен, саркастичен и с чудовищна способност за съчувствие.

Удивително е как този скромен до аскетизъм човек, старателно избягващ всякаква публичност, често рязък и категоричен в оценките си, непреклонен, когато става въпрос за принципи, се бе превърнал в един светъл пример и упование. Румен Янков беше човек извън категориите, с необикновено мислене и необичайна за днешното време устойчивост на принципите, доброта и човечност. Изключително извисен дух, когото властта не успя да промени, а житейските превратности – да пречупят.

Според близките му неговата уникална личност до голяма степен се дължи на трудното детство и възпитанието, което е получил. Роден е на 29 юни 1942 г. в Пловдив, където семейството временно се било преместило заради бомбардировките при дядото по бащина линия, фелдшер по професия. Израснал в София в изключителна бедност, но в семейство с традиции, под силното влияние на майка си.

„Баба ми беше от семейство на македонски бежанци, с патриархално възпитание, дълбоко религиозна и невероятно почтена“, споделя Евгени Янков. В семейството се разказва случай как тя изминава километри от единия край на София до другия, за да върне три стотинки, които не ú стигнали на пазара. Дошла в София съвсем малка. Според фамилната история от това време, в нейното семейство от преселници мъжете по правило не умирали от естествена смърт.

Румен Янков, председател на Конституционния съд

Румен Янков е израснал в среда на дъновисти, след като семейството било изпратено от новата власт да живее в изоставен санаториум на мястото на днешното руско посолство. Самият той споделяше, че по тази причина е получил доста необичайно възпитание и влияние на твърде ранна възраст. Пред децата си споделял, че до 7-ми клас не е чувал човек да псува. След това семейството се мести в Коньовица, където попада в съвсем различна среда. Може би на това се дължат неговата огромна способност да разбира хората, неговата толерантност, широкият му кръг от познанства и много верни приятелства, които устояват на годините.

Семейството преживява изключително тежък удар, когато в началото на 50-те години по-големият брат на Румен Янков е арестуван по обвинение, че иска да сваля народната власт. Тогава младежът е на 16 години, а Румен – на 11. Изпратен е в затвора като николапетковист и лежи там няколко години. „Майка ми за една нощ побеля като пуканка“, спомня си Румен Янков.

„Не знаете какво е да ви влезе милиционер в къщата“, казваше той. Споделяше рядко, телеграфно, между другото, винаги в контекста на някакъв страничен житейски проблем; за събеседника оставаше да наслагва отделните моменти на откровение като мозайка.

Интересното е, че Румен започва да учи право съвсем случайно. Искал да учи археология, даже бил приет в Софийския университет, но преди да се запише, го връщат отново в казармата за няколко месеца, та не успял да си подаде документите.

Баща му бил против той да учи право, настоявал Румен да стане обущар. „Теб няма да те пуснат да станеш и разсилен, защо го учиш това право“, казвал му той предвид семейната съдба.

Според Румен Янков по времето, когато той е станал съдия, това е била непрестижна, „презряна” професия. До съда стигали само незначителни дела, а „по-печените” юристи ставали следователи и прокурори. Това е причината да има изключително малко съдии с досиета, коментираше той.

Всъщност професионалният му път започва в прокуратурата – по разпределение. През септември 1969 г. той е назначен за районен прокурор в Пещера. Още при разпределението обаче споделил, че прокурорската работа не е за него, не му е по сърце обвинителният уклон, спомня си съпругата му Анастасия. Но семейството нямало избор, били много бедни.

От това време е и споменът как човек от Батак нахлул с брадва в съдебната зала и му се заканил.

„Беше добър прокурор, но влезе в конфликт с местната власт почти веднага. През първите месеци всяка вечер ходеше в ареста към 10-11 часа, за да проверява кой е задържан, дали има произвол и арестувани без формално основание“, разказва съпругата му. Получил заповед за три месеца запас, нямало съмнение, че той му е „издействан“ от местни партийци и военни. Жена му останала сама в Пещера с четиригодишната им дъщеричка Калина и новородения син.

През януари 1972 г. е назначен за заместник-районен прокурор при Кирковската районна прокуратура в София, а през есента на 1973 г. е уволнен поради самоотлъчка. Според негови приятели просто в един ден казал „тази работа не е за мен”. И престанал да се явява на работа. Според съпругата му – преди това изпратил по пощата предизвестие за напускане, с обратна разписка, но от Главна прокуратура „не му го зачели“. Решил се на този ход, защото тя тъкмо била започнала работа като юрисконсулт и семейството вече не разчитало само на неговата заплата.

Стоял без работа до лятото на 1974 г., когато бил избран за съдия в Софийския районен съд по настояване на тогавашния председател на съда. През юни 1981 г. е избран за съдия в Софийския градски съд (СГС), където остава доста време и гледа едни от най-неприятните и сложни дела. Според колежката му Катина Кръстева, с която Румен дълги години работи в една стая, той е може би съдията с най-дълъг стаж в СГС от онова време.

Избран е за съдия във Върховния съд (ВС) чак през ноември 1990 г. с решение на Народното събрание, с което едновременно е определен и за председател на IV Гражданско отделение на ВС.

Междувременно, през 1990 г. е секретар на Софийската областна избирателна комисия по време на първите свободни парламентарни избори. През 1991 г. е член на ЦИК.

През февруари 1992 г. е назначен за заместник-председател на ВС и ръководител на Гражданската колегия, а само четири месеца по-късно изненадващо решава да напусне съда след 18-годишна кариера като съдия. Носеха се слухове, че това негово решение е реакция на протест срещу избора на столичния адвокат Иван Григоров за председател на ВС, но той не желаеше да коментира. Следващите две години работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия.

През 1994 г. Янков се завърна в съда. На 1 декември 1994 г. с указ на президента Желю Желев той е назначен за председател на Върховния съд, след като Иван Григоров бе избран за съдия в Конституционния съд. Кандидатите за поста бяха трима – Янков и съдиите от ВС Николай Чирипов и Божидар Колев. Висшият съдебен съвет (ВСС) избра Янков още на първия тур с 14 гласа срещу 6 гласа за Чирипов и един за Колев. (По тогавашния закон „тримата големи” се избираха с обикновено мнозинство.) Интересни размисли навява стенограмата от обсъжданията във ВСС[1], където един от основните аргументи за избора на Янков е, че на съда и на системата не ú трябва администратор за председател, а юрист и съдия. А Румен Янков безспорно е олицетворение на такъв съдия в очите на колегите си. Пак в тази стенограма е отбелязано признанието на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, че още през 1992 г. на Румен Янков му е предлагано да оглави Върховния съд, но той е отказал, без да излага съображенията си. Според негови приятели да участва в избора през 1994 г. са го „натиснали” и убедили колеги и даже попълнили документите, останало само да ги подпише.

През 1996 г. с ново решение на ВСС и с нов президентски указ Румен Янков е избран за първия председател на възстановения Върховен касационен съд (ВКС). На този пост той остана до 2000 г.

Деградацията на съдебната система и началото на овладяването ú от политически и корпоративни лобита започна с избирането на Никола Филчев за главен прокурор през 1999 г. Румен Янков и представителите на ВКС във Висшия съдебен съвет се противопоставиха на този избор и подкрепиха другия кандидат – Васил Миков. В съвета се разгоря остър конфликт, който ескалира с намесата на силното юридическо лоби около тогавашния премиер и лидер на СДС Иван Костов.

Никола Филчев бе наложен на ВСС от синята върхушка с личната препоръка на Иван Григоров, Васил Гоцев, тогава министър на правосъдието, и Йордан Соколов, тогава председател на Народното събрание. Към този момент Филчев е зам.-министър на правосъдието в екипа на Васил Гоцев, а преди това – съдия във Върховния съд с авторитет на добър юрист. Според мнозина от колегите си обаче Филчев е безпринципен, интригант, с неустойчив характер, тираничен към подчинените и рядко сервилен към началниците. Този характер вече се е проявил и в Министерството на правосъдието, където се разказват страхотии за неговата избухливост и арогантност. Костов няма сериозни впечатления от Филчев, но вярва на своите съветници Соколов, Григоров и Гоцев. Румен Янков за първи и последен път в кариерата си прави нещо, което дълбоко не одобрява – отива на лична среща с Костов, за да му каже каква грешка ще бъде направена с избора на Филчев за главен прокурор. Това обаче не променя негласната позиция на министър-председателя, отговорът на Костов е обидно формален – „че нали вие сами ще си го избирате”. Пред близките си хора Румен коментираше с горчивина: „Те не могат да разберат, че създават един Франкенщайн”. Оказа се много прозорлив.

Силното синьо лоби във ВСС послушно гласува за Никола Филчев. Парадоксално, но същият този ВСС през декември 2002 г., вече без Румен Янков, но отново с Иван Григоров като председател на ВКС, поиска оставката на Филчев с безпрецедентно решение, гласувано с 13 гласа „за”, 9 „против” и един въздържал се. Филчев им се подигра.

Много може да се разсъждава как би се развило българското правосъдие и българската държавност въобще, ако не беше ерата „Филчев”, която разврати прокуратурата, доведе до тежка деградация на съдебната система и се отрази фатално на българския политически живот. Със стъпването на Филчев в прокуратурата се започна саморазправа с всички, които можеха да бъдат видяни като някакви опоненти – съперниците му за поста главен прокурор, критиците на избора му във ВСС, както и всеки, който му се противопоставяше. Румен Янков стана основната мишена. Той и съмишлениците му бяха атакувани всячески, включително с анонимни писма и телефонни заплахи.

През 1999 г.  прокуратурата, с помощта на услужливи медии, пусна в ход компромат срещу Янков. Във в. „Стандарт” бе публикувано анонимно „разследване”, позоваващо се на източници от Върховната касационна прокуратура, че имало проверка срещу Румен Янков по сигнал на гражданин за извършено престъпление. Услужливи медии повториха информацията, като охотно получиха от прокуратурата потвърждение за проверката.

Янков прие особено болезнено естеството на обвиненията – че преди 16 години, през 1983 г., той и тъстът му нанесли побой на две психично болни жени. За първи път тогава Румен Янков даде интервю[2] за медия, защото се оказа в ситуация, в която не можеше да търси институционална реакция. Смяташе за недопустимо да търси защита по съдебен ред за оклеветяване, след като е председател на ВКС, а не разполагаше с механизъм да се защити в рамките на прокурорска проверка. Класически капан, който прокуратурата разработи и усъвършенства оттогава до днес, защото днес Филчевата епоха се повтаря като едно дежа вю – по-софистицирана, но по-мащабна и агресивна.

За всеки, който познава Янков, беше ясно, че обвиненията са чудовищно нелепи, но той преживя много тежко този период, докато проверката на ВСС доказа, че няма нищо вярно в компромата. Специално сформираната комисия на ВСС установи, че в дъното на всичко лежи един стар имотен спор между двама братя, единият от които – тъстът на Янков; още през 1983 г. този спор провокирал донос до всички възможни инстанции – районния комитет на партията, Комитета за държавен и народен контрол, тогавашния председател на Върховния съд, тогавашния главен прокурор, дори до Тодор Живков. Сигналът още тогава бил проверен най-внимателно и отхвърлен като неоснователен, което е достатъчно показателен факт, доколкото социалистическата власт не би толерирала и най-незначителното провинение на безпартиен съдия с винаги независимо мнение и „неблагонадеждна” фамилна история. Шестнайсет години по-късно Филчевата прокуратура отупва този донос от праха и го вади като нов. В Съдебната палата се разказваха истории как прокурори са издирвали жалбоподателя Архангел в Банкя и са го убеждавали да подаде нов сигнал със същото твърдение.

Междувременно, пак през медиите изтекоха и други нелепи компромати срещу Янков. „Стандарт” написа например, че докато бил районен прокурор в Пещера, след бурен скандал Янков „посегнал” на районната съдийка в града. Оказа се, че по това време в Пещера не е имало съдия жена, дори и съдия-изпълнител. В крайна сметка на 23 декември 1999 г. след категоричните резултати от проверката на комисията, ВСС прие решение, че всички обвинения срещу Янков са неверни. Съветът гласува единодушно, включително и Никола Филчев.

Но това не промени нещата във ВСС. Скандалите в съвета станаха ежеседмични, особено след самоубийството на прокурора Николай Джамбов от Върховната административна прокуратура и предсмъртното му писмо, в което обвинява Филчев за случващото се в прокуратурата. Джамбов се самоуби след няколкомесечен тормоз, защото бе един от малцината, които се осмелиха да кажат публично истината за методите на главния прокурор и обкръжението му.

В крайна сметка Румен Янков се оказа в изолация. Причините за това са няколко, но най-съществената е, че институционалната система и обществото се оказаха без имунитет и механизми за противодействие срещу злоупотреба от страна на главния прокурор с огромните му и безконтролни правомощия. На заседанията на ВСС Филчев крещеше заплахи и обиди пред смаяните членове на съвета, а хората, с които той се обгради в прокуратурата, шантажираха и политическата класа, и магистрати, и медии.

Съдийското съсловие е консервативно по замисъл, съдиите наблюдаваха конфликта и действията на прокуратурата, без да намерят форма за реакция, повечето от тях нямаха нагласа, че такава реакция е необходима. Това се случваше дори във ВСС, където единици реагираха на поведението на Филчев. Мнозина не можеха да схванат, че конфликтът не е личен, а принципен.

Факт е, че Румен Янков и съмишлениците му не получиха политическа и обществена подкрепа в този конфликт. Една от причините е, че Янков беше не просто неподвластен на всякакви политически заигравания, той беше принципен противник на всякакво общение на съдията с хора извън пряката му работа. Пословична негова фраза гласи, че „съдията, когато се ръкува с някой политик, трябва след това веднага да отиде и да си измие ръцете”. Янков смяташе, че най-голямата вреда за съда и съдията е да бъде упрекнат в политическо заиграване. Колегата му Благовест Пунев припомня неговата сентенция „Попска работа е съдийската”, както и реплика в типично негов стил, казана на форум на конституционни съдии в Албания: „Съдия да се занимава с политика, е все едно поп да кара Ямаха”.

Странното е, че Янков имаше политически пристрастия и те бяха известни, а и напълно логични предвид семейната история. При назначението му за председател на ВС през 1994 г. някои веднага го определиха като „синя каска”. След това обаче той влезе в принципен конфликт именно със „синята” власт. Сам Румен Янков заявява, че първият му сблъсък с властта е по повод на категоричното му несъгласие срещу маневрите, с които политическата власт осуети назначаването на бившия шеф на следствието Бойко Рашков за главен прокурор. Рашков бе избран от ВСС за заместник на Иван Татарчев през декември 1998 г., но президентът Петър Стоянов отложи подписването на указа за назначението му, а междувременно парламентът промени закона, за да прекрати предсрочно мандата на действащия ВСС и да назначи нов ВСС, който да оттегли кандидатурата на Рашков; и после избра Филчев. В интервюто си от декември 1999 г. Янков дава недвусмислено обяснение на въпроса как така се оказа опонент точно на синята власт:

„Моето лично мнение е, че първият сблъсък бе по повод избора на Бойко Рашков за главен прокурор от стария ВСС. От новия ВСС се очакваше да „помоли” държавния глава да върне предложението на стария съвет, за да може да се извърши нов избор. Това трябваше да създаде политически комфорт за политиците и натиск за издаващия указа. Аз се противопоставих на такова решение, защото то очевидно не е в прерогативите на ВСС, пък и още се чакаше Конституционният съд да обяви дали съветът е легитимен. Заявих, че в очите на действащите магистрати и на обществото още от началото новият ВСС ще се обезцени наполовина.

Мисля обаче, че нещата се истеризираха до крайност, когато не бе осъществена основната задача – отмяна на решенията на стария ВСС за назначаване на директорите на окръжните следствени служби и на специализираното следствие…

Но оттам насетне всяко мое становище бе преценявано в контекста на саботиране на реформата. Печалното е друго – че два политически сугестирани вестника отчаяно обругаваха съдиите от съвета, приписвайки им роли на креатури на председателя на ВКС.

Инак смея да твърдя, че инсинуациите срещу мен са организирани от Главна прокуратура…”.

На синята власт не ú хареса самостоятелното поведение на съдиите в съвета и независимата позиция на Румен Янков, който поради своя авторитет се очерта като лидер във ВСС. Видяха в това заплаха и избабуваха избора на Филчев.

Така Янков и съдът се оказаха без политическа подкрепа, което в нормална държава би било естествено и не би се отразило негативно.

В същото време Филчев успя да си създаде силно лоби в парламентарната група на СДС („сините преторианци”), които наложиха законови промени за увеличаване на прокурорските правомощия, да завърже тесни връзки с ръководството на МВР в лицето на Богомил Бонев и екипа му и да си осигури медиен комфорт чрез тотален натиск върху издатели и главни редактори. През май 2000 г. дори влезе в сила поправка в Закона за съдебната власт, придобила бързо обществена известност като ,,Закон анти-Куцкова“, тъй като беше пряка реакция на оповестеното през април 2000 г. намерение на съдия Нели Куцкова като член на ВСС да предложи образуване на дисциплинарно дело срещу прокурор (Николай Колев, към този момент считан за дясна ръка на Филчев).

В обстановка на остър конфликт, чувствайки се неподкрепен, освен от малка група съмишленици, Румен Янков избра да напусне ВКС и да отиде в Конституционния съд (КС). За много хора в съда постъпката му бе тежък удар, защото Янков се беше превърнал в лице на отпора срещу деградацията и подчиняването на правосъдието. Но реакцията му до голяма степен беше провокирана от чувство на безсилие.

Може би най-точна картина дава един от най-близките му приятели Благовест Пунев: „Той беше толкова самотен в мисията си, защото мнозина го харесваха, но не можеха да го следват, да се наредят до него. Най-силната страна от личността му беше неговата вътрешна свобода. Той беше напълно лишен от всякакъв конформизъм, дори в минимална степен, не се подчиняваше на обстоятелствата, не се съобразяваше с тях, а им се противопоставяше, беше прям и директен. Неговият нравствен максимализъм до голяма степен обяснява личността му, но също така – и диаметрално противоположното, полярно отношение, което хората имаха към него – или го приемаха като морален коректив, или тотално и яростно го отхвърляха”.

Мандатът на Румен Янков в Конституционния съд започна през октомври 2000 г. и приключи през есента на 2009 г. В КС той поведе други битки, но все със същата кауза – отстояване на държавността, върховенството на правото и независимостта на съда. Написа решения, определения, особени мнения и становища, които са отделна, специфична част от българската конституционна юриспруденция. От негова гледна точка рецептата е проста: „Като имаш теза, е много лесно да пишеш. Иначе, ако не е истина, и Шекспир да си, пак нищо няма да се получи”.

Много често се цитира един от неговите съвети към стажантите в съда в характерния му афористичен стил: „Като вземеш един казус, първо го претегли със сърцето си. Каквото ти каже то, после лесно ще го облечеш в юридическа форма”. Всъщност това е може би най-краткото и най-картинното обяснение на антипозитивизма в правото.

Не беше добър администратор, но беше еталон за съдия. За него съдийстването бе осъзнат житейски избор, мисия, свещенодействие и своеобразно себеотказване. И същевременно подходът му към правораздаването беше изключително прагматичен – работа, която трябва да се свърши, за да се въздаде справедливост.

Той е един от малкото съдебни ръководители и до ден днешен, който нямаше нужда да се е срещал с един магистрат, за да го оцени – съставяше си мнение дали един съдия трябва да бъде подкрепен във ВСС за повишение или за административен ръководител, като изискваше и внимателно четеше неговите актове.

Имаше невероятна устойчивост на властта, беше имунизиран срещу предизвикателствата ú. Защото за него властта беше отговорност, задължение да бъдеш перфектен, да носиш много по-тежко бреме, да си налагаш по-големи ограничения и да си еталон и в професионален, и в морален план.

Румен Янков почина на 13 ноември 2010 г. след тежко и продължително боледуване.

Ако зависеше от него, тази книга никога нямаше да излезе. Той не желаеше публичност, не позволяваше дори да бъде сниман и да се тиражират снимки с негово участие. Не се явяваше на публични събития, не приемаше покани за чествания, конференции и всякакви официални прояви, дори когато заемаше едни от най-високите постове в държавата – начело на Върховния съд, на Върховния касационен съд и на Конституционния съд. Не ползваше коли, охрана и никакви властови привилегии, ненавиждаше „обуначването” на властта.

Не би позволил да се пише за него.

Дано да ни прости!

Мирела Веселинова

[1] Откъс от стенограмата виж на стр. 257.

[2] Интервюто виж на стр. 36.

 

About De Fakto

Вижте също

Главният прокурор пита ВКС: Как точно се доказва престъпление по служба?

Какви са пределите на доказване на престъпленията по служба по чл. 282 от Наказателния кодекс …

Един от „Наглите“ – Любомир Димитров, пак поиска предсрочно освобождаване

Любомир Димитров-Гребеца от групата на „Наглите“ отново е внесъл в съда искане за условно предсрочно …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *