Последни новини
Home / Законът / Съдийското самоуправление не лишава председателя от лидерство, но е гарант срещу самозабравяне *

Съдийското самоуправление не лишава председателя от лидерство, но е гарант срещу самозабравяне *

Defakto.bg

Една гледна точка за ролята на общите събрания в управлението на съда

„Както обещах в рамките на кампанията макар и вече да не съм кандидат за член на ВСС, отварям дебат за ролята на общото събрание на съда в управлението му“, заявява в блога си, отворен по повод състезанието за новия Висш съдебен съвет, Владимир Вълков.

Съдията от СГС бе сред кандидатите от професионалната квота и по време на кампанията за ВСС отзивите за него бяха само положителни. Нещо повече – колеги на Вълков особено наблягаха и на факта, че е от съдиите, на които не са им безразлични съдбите на хората, страни по дела. 

А „отворената“ от него тема за съдийското самоуправление и ролята на общите събрания е повече от актуална.

Автор: Владимир Вълков, съдия

Намирам тази тема за изключително важна, а непосредствен повод за отварянето й са случили се през този месец събития – избор на председател на ВАС, взетите решения от общото събрание на съдиите в Софийски апелативен съд, за които съдя от разгласеното прессъобщение и коментари на политици, отразени по повод промените в ЗСВ, омаловажаващи управленските функции на общото събрание..

Под маската на „отговорно управление“

Убеден съм, че утвърждаването авторитета на съдебната власт е немислимо, ако съдиите са обект на управление в съдебната система. Ето защо приветствам намесата на законодателя, допринесла за преодоляване на тази трайно наложена порочна практика в рамките на самоуправляващата се съдебна власт. Множество са примерите, когато под маската на “отговорно” управление, разбирано като концентриране на правомощията в лицето на председателя на съда, бяха взети принципно незащитими управленски решения. Макар и принципно концентрацията на власт в лицето на председателя да персонализира отговорността трайната практика на досегашните състави на ВСС да неглижират порочните управленски практики лиши длъжността председател на съд от присъщия й авторитет, провокирайки усещането, че председателят е проводник на благословени от членовете на ВСС нелигитимни интереси. От нас съдиите зависи дали на фона на злободневните теми и нестихващи скандали ще успеем да изпълним понятието съдийско самоуправление с конкретно съдържание.

Вземам повод от тезата на председателя на Съда на Европейския съюз съдия Коен Ленард,  преразказаната в статия на “Де факто” – “Демокрацията изисква тиранията на мнозинството да бъде избегната”. Струва ми се, че тази мисъл е в състояние да изпълни със съдържание всяка сфера на обществения живот, разчитаща на силата на мнозинството, но е особено приложима при съдийското самоуправление.

Вярвам, че всяка форма на власт е оправдана, когато се упражнява отговорно. От тази гледна точка предизвикателство пред мнозинството е да чуе инакомислещия, да осмисли казаното и да разпознае градивната критика или от своя страна да даде обратна връзка, позволяваща преосмисляне на заявената опозиция. Властта не съществува сама за себе си, а е средство, за да бъдат отстоявани интересите на тези, които я делегират. Като съдии сме обществено ангажирани да отстояваме върховенството на правото, предпоставка за което е индивидуалната независимост. Ако по отношение институционалната независимост при нормативно утвърденото разделение на властите на концептуално ниво тя е гарантирана, независимостта на магистрата и в частност на съдията в рамките на самата съдебна власт предпоставя орган, който реално да гарантира неговата независимост. Този гарант може и следва да бъде формирана от съдии общност. Ето защо считам, че институционализирането й чрез придадените изрични правомощия на общите събрания е ефективно средство за утвърждаване на независимостта.

Авторитетът на институцията „изгаря“, ако не го поддържа мнозинството

Говорейки за вътрешна независимост държа да направя едно уточнение. От съдията пряко зависи дали ще се поддаде на нечие влияние, но колкото и да е държелив съдията няма контрол върху начина, по който ще бъде възприет от останалите  включително от страните, на чието доверие се опира самото правораздаване. Под въпрос е и докога съдията би издържал да отстоява позиция при демонстративното й игнориране. Дори да се приеме, че инатът може да поддържа огъня за позитивна промяна въпреки огнеупорната фасада на овластените да управляват било съда, било съдебната система като цяло, опитът показва, че авторитетът на институцията изгаря, когато мнозинството не съумее да прозре огласената опасност. Неспособността или нежеланието да бъдат чути отделният съдия или маргинализирано малцинство на “постоянни мрънкачи” освен, че не преодолява проблема, нагнетява напрежение, което само по себе си генерира проблем дори и такъв да не е съществувал. Затова ми се струва, че непълноценната комуникация е системен проблем, чието разрешаване се нуждае от концептуален подход.

Единоначалието при управлението на съдебната власт провокира невярната представа, че административният ръководител може да определи кога ще бъде разгледано едно дело – така например вместо страната да уведоми съдията за очакването си нейния случай да бъде приоретизиран практика е да търсят съдействието на административното ръководство. Принципно необосновано разместване на компетенции, разпределение на делата или тяхното преразпределение провокират съмнение, че административният ръководител може да определи кой да разгледа делото.  На този фон, при смразяващо ниското обществено доверие логично следва и съмнението, че административният ръководител е в състояние да влияе включително върху резултата от делото. Проблемът съвсем не се изчерпва с представата за управление на съдилищата у обществото. Без да персонализирам считам за наложително да споделя наблюдението си как административен ръководител, трайно игнориращ чуждата гледна точка след институционализиране на общото събрание като орган, пряко ангажиран с управлението на съда, коренно промени политиката си. Вярно е, че добрият председател е в състояние да разпознае потенциала, който му дава възможността да осмисли една своя управленска идея от всичките й страни и без да се нуждае от нормативно предписано огледало. Едва ли някой ще оспори обаче, че само по себе си утвърждавайки единоначалието законът, а и ВСС стимулират проявлението на чисто човешки черти като егоцентризъм и себеизтъкване например. Ако председателят по една или друга причина държи да се доказва пред назначилите го, императивният подход му гарантира този резултат. Друг е въпросът как това рефлектира върху микроклимата и в крайна сметка работа на съответния съд.

Намирам тези предварителни бележки за наложителни както в контекста на фаворизираната полза от единоначалието при управление на съдилищата, така  като отправна точка за разкриване потенциала на съдийското самоуправление.

Как да бъде избрана правилната посока?

Смятам, че доброто управление предполага безпрекословно подчинение на общностния интерес. При представителната демокрация на лидерите се пада отговорността да определят посоката, в която възнамеряват да поведат доверилите им се. И тук, според мен, възниква същественият въпрос – как да бъде избрана правилната посока?

Не мога да опровергая тезата, че колективният орган създава предпоставки за размиване на отговорността. Лично аз смятам обаче, че съдийската общност има сериозен потенциал да превъзмогне тази опасност. Като съдии сме се ангажирали да подчиним собственото си разбиране на утвърдени общочовешки ценности  и дължим да бъдем отговорни към тези, които разчитат на нашата намеса, за да получат правосъдие. Призвани сме да отстояваме утвърдени принципи дори и тогава, когато по една или друга причина биват пренебрегвани от силните на деня. Самият закон създава сериозни гаранции, че тази наша дързост няма да ни лиши от препитание. Ще спра дотук не защото това изчерпва ролята на съдията, а понеже считам очертаното за достатъчно, за да обоснова тезата си за ролята на общото събрание при управление на съдилищата.

Като отчитам поетия ангажимент към обществото, непосредствената представа у съдията какво му е необходимо, за да си свърши качествено работата посоката е предопределена – критерият може и следва да бъде необходимото за ефективно изпълняване на дейността и утвърждаване авторитета на институцията. Убеден съм, че конструктивната обратна връзка е в състояние да допринесе било за преосмислянето на отправена неоснователна критика, било за осъзнаване на споделения частен проблем с оглед своевременното му преодоляване.

За разлика от типичната работа за съдията – да регулира чужди отношения, в управлението предпоставя разрешаване на въпроси, които пряко или косвено касаят самия съдия. Съдията е преди всичко човек и нищо човешко не му е чуждо. Поради тази причина и вътрешното убеждение само по себе си не е гаранция за добро управленско решение. Необходими са гаранции, че упражнявайки властта си да влияе върху решението, съдията няма да го прави, воден от непосредствения си личен интерес.

Мнозинството от решаващите само по себе си преодолява недостатъка при единоначалието. При бездействието на кадровия орган да оценява ефективността на управленското решение както самозабравянето у овластения ръководител, така и стремежът му да се хареса включително на мнозинството съдии поставя под съмнение предприемането на непопулярна мярка например. Вярвам, че в контекста на поетия ангажимент към обществото еднозначно идентифицираната нужда е сериозен стимул за намиране на адекватен подход за удовлетворяването й. Съпричастността към разрешаване на чуждия проблем изключва егоизма като основа за решението. Показателно в тази насока е често срещаното сред съдиите пренебрегване на непосредствените им интереси, ангажирайки се да обезпечат правосъдие в разумен срок, например.

В контекста на изложеното поддържам тезата, че авторитетът на решението на общото събрание на съда или на системата като цяло не се опира на мнозинството гласове, а на способността му да осигури ефективно и ефикасно решение на конкретен проблем. Консолидацията на позицията по поставения въпрос следва да произтича не от индивидуалния интерес, а от потенциала на решението да доведе до преодоляване на конкретно идентифициран системен проблем. Ето защо доброто решение почива на индивидуалната бдителност и ангажираност с общоприети ценности като пряко зависи от пълноценното участие на всеки от нас. Отговорността за инакомислещия е да сподели своята гледна точка, а за единомишлениците – да идентифицират рационалното зрънце или да подпомогнат заблудения да се ориентира в обстановката.

Утвърденият от закона решаващ глас на общото събрание не освобождава от ангажимент председателя на съда. Доброто решение предпоставя адекватна реакция от страна на административното ръководство и създадени условия за вземане на информирано решение. Иначе казано доброто решение на призованото да го вземе мнозинство пряко зависи от пълнотата на предоставената информация и възможността да се развие пълноценен дебат. Тези дейности са пряк ангажимент на административното ръководство, от което логично следва и отговорността му, ако взетото решение се окаже неадекватно на провокиралата го нужда. С други думи, отговорността на председателя не отпада, а бива споделена от общото събрание, който орган на свой ред дължи да се увери, че разполага с необходимата му информация за всеобхватно обследване на поставения проблем.

Без прехвърляне на топката за „тримата големи“

Съвещателната функция на общото събрание не освобождава решаващия орган от отговорността за взетото решение. Този проблем придобива особена острота при избора на председатели на съдилища и най-вече при избор на председател на ВАС или ВКС. Ако председателят на всеки друг съд е пръв сред равни и спрямо всички останали представлява само съдиите от този съд, председателите на ВКС и ВАС олицетворяват всички съдии. Те са членове по право на ВСС и участват в съдийската колегия, което качество им гарантира пряко влияение върху управленските политики на системата като цяло. Поне за мен тази разлика предполага ангажираният с избора орган – Пленума на ВСС, на собствено основание да гарантира, че гласува доверие на личност с безупречна репутация и доказани качества, позволяващи му надлежно изпълнение на функцията. Ето защо не намирам за убедителна обосновка на избора с взето решение на общото събрание, което да налага опровергаване на заявеното доверие.

Смятам, че за всеки магистрат, но особено за т.нар. “тримата големи”, изборът следва да отразява конкретни, обективно идентифицирани качества у кандидата. Освен, че даденият портрет обезпечава разпознаваемост на избрания извън ограничения кръг на неговите познати, тази своеобразна снимка и го ангажира в рамките на възложения му мандат. Смятам, че сам по себе си избор въз основа на неперсонализирана характеристика на кандидатите не е в състояние да обоснове доверие. В основата на избора следва да стоят идентифицирани конкретни достижения, обосноваващи полезни за длъжността качества у кандидата. Избиращият орган дължи да огласи установения потенциал у предпочетения кандидат, обезпечаващ надлежното упражняване на управленските функции.

Опити за неглижиране

Законът възлага на общото събрание компетентност да разпредели работата между съдиите. С оглед резултатно ориентираното управление на дейността това следва да гарантира на първо място оптимално използване на обективно ограничените ресурси на съда. Всеки съдия знае какво е необходимо, за да бъде свършена добре работата. Предвид присъщото за длъжността чувство за дълг се предполага и всеки съдия да е готов да поеме допълнителна работа, когато нуждите на органа го изискват, а разпределените му задачи разкриват неусвоен ресурс. Използвам случая да провокирам дебат за утвърждаване на критерии за преразпределение на щатни бройки в съда при констатирано неравномерно натоварване на съдиите в различни отделения.

Струва ми се обаче, че предписаното правомощие не следва да бъде ограничавано до тази хипотеза. Нормативно утвърденото съдийско самоуправление идва при предходно срещана практика еднолично административен ръководител да променя състава включително и да възлага функции в друга сфера на специализация без обективни данни, че съдията разполага с потенциал да ги изпълнява надлежно. Такава практика доведе и до оставка на съдия. Без да навлизам в конкретика и да давам оценка на подобно управленско решение считам, че най-малкото то поставя под въпрос индивидуалната независимост на съдията. От тази гледна точка считам, че общото събрание е в състояние да гарантира тази социалнозначима ценност.

От друга страна управлението на съда предполага еднозначно утвърждаване на т.нар. външна видимост за безпристрастност. Една от гаранциите за това е съдията, на когото делото е разпределено да го довърши, освен ако по-висш интерес, какъвто например се явява осигуряването на приключване на делото в разумен срок, не налага преразпределението. Отсъствието на конкретен, принципно защитим по-висш интерес компрометира нормативно утвърдената гаранция за безпристрастност. Ето защо не намирам за принципно оправдано разбирането, че председателят на съда е овластен да изземва дела на редови съдия, защото така е счел за добре. Нямам намерение да навлизам в конкретика по случая с колегата Василев, но решението на председателя на САС повдига редица въпроси, които се нуждаят от еднозначен отговор. При все, че законът не го определя изрично и при липсата на изразено съгласие от титулярния съдия споделям тезата, че общото събрание е компетентно да се произнесе за необходимостта от планираното, съответно за извършеното разместване.

Макар законът да не сочи изрично смятам, че приети от общото събрание на съдиите правила за командироване в съда, а при липса на такива обоснованото от председателя на съда предложение за командироване на конкретен съдия, ще легитимира избора. Защитеното пред общото събрание основание за прекратяване на командироването извън хипотезата на оттеглено съгласие или отпаднала нужда ще осигури стабилитет в статута на командирования съдия, обезпечаващ и индивидуалната му независимост.

В обобщение считам, че съдийското самоуправление не лишава председателя от присъщата му лидерска позиция, а води до споделена отговорност като е в състояние да обезпечи ефективно и ефикасно управление на съда. Общото събрание следва да бъде ангажирано с всички въпроси, засягащи правораздавателната компетентност или индивидуалната независимост на отделния съдия. Усещането за принадлежност към общност, отговорна към нуждаещите се от защита и съдействие, е значим капитал, оползотворяването на който е в състояние да утвърди и институционалния авторитет.

  • Източник: Блогът на съдия Владимир Вълков
  • Заглавието и подзаглавията са на De Fakto

About De Fakto

Проверете също

На втора инстанция: САС напълно оправда бившия прокурор Димитър Захариев

Невинен по всички обвинения, чете Софийският апелативен съд за бившия плевенски прокурор Димитър Захариев. Освен …

Честит празник на духовността, българи!

Честит 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост! Ден, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.