Последни новини
На този имейл можете да се свързвате с нашия данъчно-правен консултант: consult@defakto.bg
Home / Гостува ни / Четирима конституционни съдии: Остана в сила абсурдна привилегия на работодателите за сметка на работниците!

Четирима конституционни съдии: Остана в сила абсурдна привилегия на работодателите за сметка на работниците!

Defakto.bg

След като на 16 януари стана ясно, че  Конституционният съд не е постигнал съгласие срещу оспорената разпоредбата на чл.245, ал 1 от в Кодекса на труда, която позволява на работодателите да заплащат  част уговореното възнаграждение„в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“,  и отхвърли искането на Омбудсмана, в четвъртък съдът  публикува решението си. В него са посочени  позициите на всички съдии.

Съдиите Цанка Цанкова, Румен Ненков, Кети Маркова, Анастас Анастасов, Филип Димитров и Таня Райковска, които  застанаха зад  финансовите интереси на  бизнеса,   смятат, че правата на работниците и служителите не са застрашени от оспорената норма, тъй като  в законодателството има  множество гаранции да си  получат пълното възнаграждение.  Е, по-късно и с  юридически средства, без да става ясно по каква логика едната равноправна страна по трудовия договор, трябва да се радва на бъдеща  закрила, вместо на ежемесечното  трудово възнаграждение в пълен размер, когато  е  заработено?! Препращането към общия нормативен  ред за закрила на правата не  решава по никакъв начин един от най-важните въпроси в казуса – за социалната роля  на трудовото възнаграждение, ‘чието предназначение е да служи на работника и служителя за собствена издръжка ( и на семейството му) –  „днес и сега“, а не като бъдещо вземане. Eто част от аргументите на  мнозинството: 

 „…..В трудовото право добросъвестността се презумира, както за работодателя, така и за работника (чл. 8, ал. 2 КТ). В случай, че работникът не получи изцяло дължимото си и изискуемо заплащане на положения труд, той може да предяви иск по чл.245, ал. 2 КТ за разликата до пълния размер заедно със законната лихва, както и да докаже в процеса, че работодателят без основание е приложил чл.245, ал. 1 КТ- чрез искане за експертиза и събирането на всякакви други относими доказателства за финансовото състояние на предприятието, включително представянето на счетоводни документи, от които могат да се направят изводи в тази насока.      Облекчените за работника съдебни процедури по Кодекса на труда, включващи липсата на държавни такси и провеждането на специално бързо производство /чл. 310, ал. 1, т. 1 ГПК/, също следва да се разглеждат като елемент на системата от мерки за закрила на работника или служителя. Съвкупно те гарантират ефективната реализация на правата по чл. 245 КТ и осигуряват постигането на целта с юридически средства да се изравни фактическото неравнопоставено положение между полагащия труд и неговия работодател…“

Трудно е да се схване логиката на съдиите,  която провижда гаранция и закрила, след като  запазват един текст,  който принуждава „равноправните “ работници и служители да се съобразяват с проблеми,  които не са техни.  Но няма да  тревожим мнозинството с неконституционни въпроси,  като например, че добросъвестни  работодатели са натрупали 30 милиона  дългове от неплатени заплати,  по необорени данни на синдикатите.   

 Пълното  решение  може да се прочете на Интернет  страницата на съда. http://constcourt.bg/bg/Acts/GetHtmlContent/2cd9422c-547b

De Fakto  публикува цялото  становище на четирима  съдии, чиито позиция би подхождала за решение на българския Конституционен съд , защото е най-близка  до разбирането за социална и правова държава.

   Финансовите затруднения на бизнеса  не са проблем на конституцията

Борис Велчев
Стефка Стоева
Мариана Карагьозова – Финкова
Константин Пенчев

Според Борис Велчев, Стефка Стоева, Мариана Карагьозова- Финкова и Константин Пенчев  текстът на  чл. 245, ал.5 от Кодекса на труда трябваше да бъде обявен за противоконституционен. 

Ето защо:

Оспорената разпоредба на чл. 245, ал. 1 КТ предвижда при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от страна на работника или служителя да му се изплаща трудово възнаграждение в непълен размер вместо уговореното възнаграждение.  Намираме, че тя противоречи на  недвусмисленото правило по чл. 48, ал. 5 от Конституцията работниците и служителите да получават заплащане, съответстващо на извършената работа. Оспорената норма нарушава и принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

В своята последователна и безпротиворечива практика Конституционният съд приема, че гарантирането и защитата на труда от закона е сред основните конституционни начала поради „значимостта на труда като условие за нормално и достойно човешко съществуване“ (Решение № 14 от 23. 11. 2000 г. по к. д. № 12/2000 г.). Правото на труд по чл. 48, ал. 1 от Конституцията е основно конституционно право на гражданите. Пряко свързано с това право е  правото на работниците и служителите на заплащане, съответстващо на извършената работа, установено в чл. 48, ал. 5 от основния закон. Държавата е длъжна да гарантира и активно да защитава посочените права, а не да създава пречки за осъществяването им. Предприетите от нея мерки следва да са в посока гарантиране и защита на правото на труд и свързаните с него права, а не в ущърб на работника или служителя. Както вече Конституционният съд е имал възможност да се произнесе в  посоченото решение „Правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. Следователно, конституционното задължение на държавата по чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от Конституцията да създава „условия за осъществяване“ на правото на труд по необходимост включва задължението й да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд.“.        Трудовото възнаграждение е един от най-съществените елементи на трудовото правоотношение, в което работниците и служителите са по-слабата страна.

Разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ ограничава конституционното право на работника или служителя по чл. 48, ал. 5, предл. 3 от Конституцията на заплащане, съответстващо на добросъвестно извършената работа. Тя създава  конституционно необоснована привилегия за работодателя, който  поначало е по-силната страна в трудовото правоотношение. Очевидно е, че оспорената разпоредба създава единствено права за работодателя, независимо че е озаглавена „Гарантиране на изплащането на трудовото възнаграждение“.

Оспорената разпоредба няма гаранционен за работника и дисциплиниращ за работодателя характер. Тя не дава допълнителна гаранция за изплащане на трудовите възнаграждения на работниците и служителите, включително и в случаите на възникване на финансови затруднения за работодателя. Тази разпоредба спестява на работодателя необходимостта да договаря с работниците си отсрочване на изплащането на трудовите възнаграждения при временни финансови затруднения и му позволява еднолично да им налага своите решения. Така се нарушава пропорционалността между положен труд и изплащаното възнаграждение по чл. 48, ал. 5 от Конституцията и се накърняват легитимни правни очаквания.

Противоречи на житейската логика разбирането, че е в полза на работника и служителя възможността той да получи не цялото, а само част от дължимото му възнаграждение. Още по-малко такава разпоредба „дисциплинира“ работодателя. Вместо да осигури реалното трудово възнаграждение на работника, той има позволена от закона възможност единствено по своя субективна преценка, и в свой интерес да не заплаща изцяло уговореното възнаграждение за неопределен период от време, при това напълно безконтролно и безнаказано по административен ред.

В практиката си Конституционният съд приема, че правото на труд по чл. 48, ал. 1, изр. 1 от Конституцията не е абсолютно и подлежи на различни ограничения (Решение № 3 от 25.09.2002 г. по к. д. № 11/2002 г.). Съдът се е произнесъл относно въпроса за ограничаване на конституционно закрепените права на гражданите с Решение № 11 от 5.10.2010 г. по к. д. № 13/2010 г. в смисъл, че единствено съображения от конституционен порядък могат да оправдаят това ограничаване. Ограничаването на правото на съразмерно заплащане на положения труд е непропорционално тогава, когато се основава на критерии, противоречащи на основни конституционни принципи и ценности. Финансови затруднения на работодателя, които не му позволяват да изплати цялото дължимо трудово възнаграждение на работниците и служителите не са съображения от конституционен порядък, които да оправдаят ограничаване на закрепеното в Конституцията право на работниците и служителите на заплащане, съответстващо на извършената работа.

Отсъствието на предвидени в закона условия, при които може да се приложи чл. 245, ал. 1 КТ, както и отсъствието на срок, в който работодателят може законосъобразно да ползва привилегията си да изплаща на работника и служителя намалено трудово възнаграждение обосновава противоречието с чл. 48, ал. 5 от Конституцията.

Оспорената разпоредба не създава никакви реални гаранции за работниците, а само изгражда невярна представа, че има такива. Ако работодателят трябва да гарантира нещо на работниците и служителите, според конституционните стандарти, това е 100% от трудовото им възнаграждение.

Разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ е неясна, непълна и заблуждаваща. Използваният в нея израз „се гарантира“ подвежда, че законът действително осигурява право на работниците да получат поне 60% от дължимото им възнаграждение. Всъщност, изплащането на трудовите възнаграждения зависи от финансовите възможности на работодателя. Той може да бъде еднакво възпрепятстван да заплати както 100%, така и 60% от тези възнаграждения.

Както беше посочено, оспорената разпоредба не дава отговор на въпросите за реда, условията и срока, при които тя може да се приложи. Тази разпоредба е непълна и неясна в такава степен, която изключва конформното й тълкуване. Не съществува възможност тя да бъде интерпретирана в съответствие с чл. 48, ал. 5 от Конституцията.

Обявяването на разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ за противоконституционна в оспорената й част няма да породи правна несигурност. Работодателят ще дължи 100 % от дължимото възнаграждение по силата на чл. 48, ал. 5 от Конституцията и чл. 128, т. 2 КТ. Съществуването на оспорената разпоредба всъщност е напълно безсмислено, защото тя сама по себе си не създава никакви гаранции за правата на работниците, както беше обосновано по-горе.

Според чл. 128, т. 2 КТ, работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Това, което се дължи според чл. 48, ал. 5 от Конституцията и чл. 128, т. 2 КТ е именно уговореното трудово възнаграждение в неговата пълнота и в установения срок, а не само част от него. Като прогласява в чл. 242 КТ принципа на възмездността на труда, законът указва, че при възникване на трудовото правоотношение страните следва да определят по взаимно съгласие размера на трудовото възнаграждение. Членуването от законодателя на прилагателното „уговорено“ не оставя никакво съмнение относно съдържанието на задължението на работодателя – да плаща изцяло уговореното трудово възнаграждение за добросъвестно извършената работа.

Разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ влиза в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ. Конституционният съд вече е имал повод да заключи, че взаимоизключващата се правна уредба е в несъответствие с принципа на правовата държава (в този смисъл вж. Решение № 10 от 03. 12. 2009 г. по к. д. № 12/2009 г., Решение № 5 от 29. 06. 2000 г. по к. д. № 4/2000 г. и Решение № 5 от 26. 09. 2002 г. по к. д. № 5/2002 г.). Тя противоречи на изискването за ясна, вътрешно свързана и безпротиворечива правна уредба, която е основна характеристика на правовата държава (Решение № 3 от 21. 03. 2012 г. по к. д. № 12/2011 г.).

Съществено измерение на конституционната правова държава е изпълнението на международноправните й ангажименти. Обнародваната в ДВ бр. 37 от 1997 г. Конвенция № 95 за закрилата на работната заплата от 1949 г.,  влязла в сила за Република България през 1956 г., задължава българската държава да гарантира, че законодателството няма да създава за работодателя възможности произволно да ограничава изплащането на трудовите възнаграждения в нарушение на трудовите договори. Със създаването на оспорената разпоредба, обаче, се постига точно такъв резултат.

Поради изложените съображения намираме, че Конституционният съд трябваше да обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 245,  ал. 1 КТ в частта й „ в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“ поради противоречие с чл. 4, ал. 1 и чл. 48, ал. 5 от Конституцията.

Редактор Лилия Христовска

About De Fakto

Вижте също

Първата, но не последна поправка в антикорупционния закон, мина

БСП възразиха срещу две гласувания в един ден, Данаил Кирилов размаха решение на КС Първата …

Адвокатурата отчита 2017-а

В събота и неделя  ( 24 и 25 февруари) Общото събрание на адвокатската гилдия се …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *