Последни новини
На този имейл можете да се свързвате с нашия данъчно-правен консултант: consult@defakto.bg
Home / Избрано / Три нови осъдителни решения на Съда по човешките права срещу България

Три нови осъдителни решения на Съда по човешките права срещу България

Defakto.bg
Адвокат Светла Маргаритова, pravanachoveka.com

Автор: Доц. д-р Светла Маргаритова

На  21 юни  2018 г. Европейският  съд постанови три решения по десет  български жалби  –  Mihalevi v. Bulgaria(Application no. 63481/11); Petrov and Others v. Bulgaria(Applications nos. 31044/12 and 3 others);Gyoshev et autres c. Bulgarie(Requêtes nos 46257/11 et 4 autres), в които установи нарушения на различни текстове от Европейската конвенция за защита правата на човека.  В тях повдигнатите оплаквания са във връзка с нарушения, по които има предходни осъдителни решения срещу България. Ето защо Съдът е заседавал в състав от трима съдии. (т.н. комитет)

Първото решение е свързано с реституционно производство, протекло първоначално по ЗВСОНИ, а в последствие – по ЗОСОИ – Mihalevi v. Bulgaria(Application no. 63481/11).

Бащата на първия и дядо на втората жалбоподателка е притежавал фабрика за машини в гр. Габрово, която е национализирана през 1947 г. и е трансформирана в държавно предприятие. След влизането в сила  на ЗВСОНИ наследниците на собственика сезират кмета с искане да им бъде възстановена собствеността върху фабриката и тя да бъде отписана от регистрите за държавна собственост. Искането им  е уважено и скоро след това те се снабдяват с нотариален акт за собственост. През 1994 г. собствениците сключват договор за наем с дружеството, което стопанисва фабриката. Той е подновяван многократно, като последният анекс е от 2002 г. Междувременно през 1997 г. вторият син на собственика прехвърля дела от наследството на дъщеря си.  След приемането на ЗОСОИ, през януари 1998 г., е депозирано искане до Министерството на икономиката за изплащане на обезщетение за оборудването на фабриката, макар че тя е била обект на реституционното производство по ЗВСОНИ (тъй като то е относимо само за недвижимата собственост). Признато им е обезщетение само за оборудването, тъй като в заповедта е отразено, че сградата е била реституирана в тяхна полза. С решение от 17.09.2002 г. ВАС (сезиран по жалба на жалбоподателите) оставя решението на Окръжния съд в Габрово в сила. През 2005 г. те получават компенсаторни записи с номинална стойност от 19 494 лв.

През 2003 г. дружеството, стопанисващо фабриката,  чиято собственост е възстановена на жалбоподателите, е приватизирано. Новото ръководство преустановява изплащането на наема. През януари 2009 г. то предявява отрицателен установителен иск с твърдението, че фабриката незаконно е била реституирана без да са налице условията, предвидени в ЗВСОНИ, тъй като след национализацията й там са извършени такива преустройства, че тя е изгубила вида, който е имала през 1947 г. Искът е отхвърлен от окръжния съд, но апелативният съд отменя решението на първата инстанция. Въз основа на технически експертизи и свидетелски показания се установява, че след национализацията сградата е променена по степен и начин, които я изключват от приложното поле на ЗВСОНИ. Това решение не е допуснато до касация от ВКС с определение от 30.03.2011 г. През юни същата година жалбоподателите сезират Областния управител на Габрово с искане да получат обезщетение по ЗОСОИ за национализираната фабрика. Молбата им е отхвърлена с мотив, че не е депозирана в срока, предвиден в закона. Съдебното производство по повод изричния отказ приключва с решение на ВАС от 14 юни 2012 г., с което  заповедта е оставена в сила.

Жалбоподателите повдигат оплакване в светлината на чл. 1 от Протокол 1, като излагат твърдение, че са били лишени от възможността да получат обезщетение за национализираната сграда, тъй като били пропуснали срока, предвиден за подаване на молби за обезщетение по ЗОСОИ.

Съдът констатира, че случаят е подобен на този по делото Yavashev and Others v. Bulgaria (no. 41661/05, §§ 25-26, 28-30 и 35-36, 6 ноември 2012) и не намира основания да се отклони от своите мотиви, изложени в цитираното решение. Той отбелязва, че различни държавни органи са признали жалбоподателите за собственици на фабриката – кметът, отписвайки сградата от регистъра за държавна собственост, нотариусът, снабдил ги с констативен нотариален акт, държавното предприятие, което е изплащало наема, най-после и Министърът на икономиката, който изрично в своята заповед е отбелязал, че признава обезщетение на жалбоподателите само за движимото имущество, тъй като недвижимото е било обект на реституционния закон. В светлината на тези констатации Съдът заключава, че жалбоподателите са имали „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.

Затова той подлага на анализ въпроса доколко е спазен принципът за  справедлив баланс между интересите на общността и на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че за много дълъг период от време никоя държавна институция не е оспорвала собствеността на жалбоподателите, настъпила ex lege, поради което те не са имали основания да се съмняват, че не са собственици и съответно – не са сезирали в рамките на преклузивния срок министъра на икономиката с искане за обезщетение за сградния фонд. За пръв път правото им на собственост е оспорено едва през 2003 г., а влязлото в сила решение на ВКС, с което окончателно е отречено правото им на реституция, е от 2010 г. Както отбелязва Европейският съд, този период от време е много важен, тъй като   срокът по ЗОСОИ  изтича на  22 ноември 1998 г., а тяхната молба е от юни 2011 г.

Както в случая с както в случая с Yavashev and Others v. Bulgaria (вж. § 68 от решението), Съдът заключава, че пълната липса на компенсация вместо реституцията на имуществото нарушава справедливото равновесие между изискванията на общия интерес на общността и правата на жалбоподателите. Той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Относно  въпроса за прилагането на чл. 41 от Конвенцията за справедливия размер на обезщетението, Съдът   преценява, че той не е готов за решаване , позовавайки се на чл. 75, § 1 от Правилника на Съда и  приканва правителството и жалбоподателите в срок от четири месеца да представят своите становища по въпроса и по-специално да го информират за всяко споразумение, до което те могат да стигнат.

Второто решение обединява оплаквания на петима жалбоподатели – Petrov and Others v. Bulgaria(Applications nos. 31044/12 and 3 others).

Жалбоподателите са четирима български граждани, първият от които изтърпява наказание лишаване от свобода за срок от 20 години, вторият – доживотен затвор, а   останалите двама – доживотен затвор без право на замяна. Всеки един от тях повдига оплаквания, свързани с лошите материални условия на живот в затворите, в които изтърпяват наказанието си – липса на санитарен възел в килията и използване на кофа, липса на течаща вода, наличие на влага през зимата и липса на достатъчна вентилация през лятото. През 2012 г. в килията на третия жалбоподател е била монтирана тоалетна на 45 см от леглото му, поради което е имал усещането, че живее в тоалетна. Същевременно никакви хигиенни материали не са му били предоставяни.  Поради специалния режим, при който изтърпяват наказанията си, всеки един от тях е бил непрекъснато заключен в килията си и се е хранел там – прав или върху леглото си на вестници. Те не са били включвани в никакви колективни дейности, имали са право да общуват само с други осъдени на същия вид наказание.

Европейският съд посочва в решението си, че жалбите ще бъдат разгледани в светлината на  неговата практика по подобен вид дела –  решението Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12, §§ 114-146,  §§ 165-174, ECHR 2014 (extracts) относно наказанието доживотен затвор и  Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, §§ 92-139, 27 January 2015) във връзка с лошите материални условия.

Съдът припомня, че  всички форми на изолирано задържане без подходяща психическа и физическа стимулация вероятно ще имат вредни последици в дългосрочен план, което ще доведе до влошаване на умствените способности и социализирането на лицето (Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria, цитирано по-горе, § 204). Също така, по-специалното  отношение към осъдените на доживотен затвор и тяхната автоматична сегрегация от останалата част от затворническото население и един от друг,   може само по себе си да повдигне въпроси, попадащи в обхвата на чл. 3 от Конвенцията. (Savičs v. Latvia, no. 17892/03, § 139, 27 November 2012 ).   Съдът е установил, че изолацията трябва да бъде оправдана поради особени причини за сигурност (Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria ). В настоящия случай обаче не са представени доказателства относно необходимостта  всеки от жалбоподателите да бъде държан в изолация и при засилени мерки за сигурност. Съдът констатира наред с това незадоволителните материални условия, при  които жалбоподателите са изтърпявали наложените им наказания, са били подложени на критика в не едно негово решение.

С оглед на тези констатации Съдът посочва, че  кумулативният ефект от условията, в които са изтърпявали наказанията си   жалбоподателите; от твърде ограничителния режим на лишаване от свобода, който не е обяснен с индивидуални съображения за сигурност; както и периодът на тяхната изолация – съответно между четири и десет години, е надхвърлил  неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването от свобода. Поради това въздействието на този кумулативен ефект е квалифицирано  като нечовешко и унизително отношение в аспекта на установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и  на чл. 13 във връзка с оплакванията на втория, третия и четвъртия жалбоподатели. Той отбеляза, че действително националното законодателство наскоро се е променило, както и че впоследствие той е установил, че въведените  две нови средства по повод оплаквания за нечовешки или унизителни условия на задържане, могат да се считат за ефективни (вж. Atanasov and Apostolov v. Bulgaria, nos. 65540/16 and 22368/17, § 67,  27 June 2017, решение по допустимост). Правителството обаче не твърди, че тези законови промени, приети след комуникирането на настоящите жалби, представляват ефективно вътрешно правно средство за защита по повод  оплакванията в настоящите жалбоподатели, които се отнасят и до специалния режим  в допълнение към материалните условия на задържане.  Съдът подчертава, че това заключение е направено в контекста на специфичните обстоятелства на конкретните жалби  и не може да предрешава бъдещо разглеждане на дела, отнасящи се до оплаквания, свързани с прилагането на „специалния режим“ на затворници, изтърпяващи подобен род наказание.

С други думи, Съдът е направил уговорката, че не може да се очаква от него и за в бъдеще да установява автоматично нарушения на чл. 3, ако жалбоподателят е осъден на доживотен затвор, тъй като той преценява индивидуалните особености по всеки конкретен случай.

В третото решениеGyoshev et autres c. Bulgarie (Requêtes nos 46257/11 et 4 autres)  Съдът обединява за общо разглеждане пет жалби на български граждани, на които в периода 2009-2010 г. са наложени глоби под 50 лв за   нарушения на Закона за движение по пътищата, извършени в различни населени места, а така също са им отнети различен брой контролни точки. Всеки един от тях е обжалвал наказателните постановления, но съответните съдилища са прекратявали  производствата с мотива, че поради незначителния размер на санкциите самият закон в  чл. 189  изрично изключва възможността за съдебен контрол. През 2012 г. Конституционният съд обявява тази разпоредба за противоконституционна.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за това, че не са имали достъп до независим и безпристрастен съд, който да осъществи съдебен контрол върху наложените им санкции. Правителството и в този случай излага три самостоятелни възражения за недопустимост на жалбите, както по сходните делаVaradinov c. Bulgarie (no 15347/08, §§ 10, et 16-19, 5 octobre 2017) и Fartunova c. Bulgarie (Requête no 34525/08), 29 mars 2018, а именно – че жалбоподателите не са претърпяли значителни вреди, тъй като глобите са в минимален размер; че жалбоподателите са изгубил статута си  на „жертва“, тъй като Конституционният съд е отменил междувременно нормата на чл. 189, ал.13 от Закона за движение по пътищата с решение от 01.03.2012 г. , както и че не са били изчерпани вътрешноправните средства за защита. Според правителството, след отмяната на цитирания текст е можело да се иска възобновяване на производството на осн. чл. 70 от ЗАНН. Всички възражения са отхвърлени от Съда.

Той припомня изводите, до които е достигнал при анализа на нормата на чл. 189, ал. 13 от ЗДвП и последиците от обявяването на нормата за противоконституционна в решението си по делото Varadinov c. Bulgarie , цитирано по-горе(§§41-46), нв което е установено нарушение на чл. 6 поради това, че до 2012 г. действащото българско право не е допускало съдебен контрол върху наложените глоби в размер до 50 лв, а решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. само по себе си не е позволявало да се изска възобновяване на производството, тъй като чл. 70 от ЗАНН не предвижда подобно основание.

В заключение той посочва, че не намира основание да се отклонява от този подход в настоящия случай, тъй като оспорваните санкции са наложени на жалбоподателите на 12 март 2010 г., на 27 октомври 2010 г., на 25 октомври 2010 г., на 27 юли 2010 г. и на 11 декември 2009 г.   в съответствие с националното законодателство, за което е установено, че е несъвместимо с член 6.  Съдът счита, че при невъзможността на жалбоподателите  да оспорят законосъобразността на подобни административни санкции и делата им да   бъдат разгледани  от независим и безпристрастен съд, е било допуснато нарушение на чл. 6§1.

 

 

About De Fakto

Вижте също

М.Стоянова: За братя и сестри, баби и дядовци – таван от 5000 лв. на обезщетенията за болки и страдания при смърт на пътя

„Ако аз изтегля предложението си (за лимит на обезщетенията за неимуществени вреди при смърт на …

Новите конституционни съдии положиха клетва днес (допълнена)

Четирима новоназначени и новоизбрани конституционни съдии положиха клетва на специална церемония в Конституционния съд днес.  …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *