Последни новини
На този имейл можете да се свързвате с нашия данъчно-правен консултант: consult@defakto.bg
Home / Гостува ни / „Царски имоти“: Държавата спечели и делото „Врана“ срещу Симеон (обновена)

„Царски имоти“: Държавата спечели и делото „Врана“ срещу Симеон (обновена)

Defakto.bg

Дъжавата удържа поредна победа в битките си за т.нар. царски имоти срещу Симеон Сакскобургготски.

С решение на съдия Петя Алексиева от СГС един от най-апетитните дворци – „Врана“ е безспорно признат за държавна собственост. Диспозитивът на решението излезе днес. Уважен е и искът на държавата срещу Столична община и е разпоредено СОС и Симеон да й върнат двореца, парка, целия комплекс. По-късно стана известно и цялото решение (виж по-долу).

Така от всички „царски“ дела без решение на първа инстанция остава само

Адвокат Ирен Савова

процесът за 16 500 дка рилски гори. Всички останали – за „Ситняково“, „Саръгьол“, „Царска Бистрица“, бившето стопанство на УБО край Врана бяха спечелeни от държавата, представлявана най-вече от кантората на Ирен Савова. А решенията за „Ситняково“ и „Саръгьол“ са и окончателни, след произнасяне включително на Върховния касационен съд. След отказа на ВКС да го допусне до касация, окончателно стана и решението за бившето стопанство на УБО.

„Врана“ е сред „перлите“ в короната от имоти. Дворцовият комплекс се състои от централна сграда сграда на двореца с площ от 2013 кв м, още над 20 постройки, оранжерии, паркът е с площ от 992 дка.

Всичко това бе върнато от Симеон Сакскобургготски от някогашния столичен кмет Стефан Софиянски през 2001 г. (впоследствие част от парка бе предоставена на общината, включително за стопанисване) на базата на решението на Конституционния съд от 1998 г., което – както единодушно обявяват всички съдебни инстанции дотук – няма и не може да има реституционен ефект. Безпротиворечиви са и аргументите на магистратите за основния факт – собственик на някогашните царски дворци и гори е била държавната служба Интендантство, а не монарсите като персони.

Симеон Сакскобургготски

Именно за „Врана“ бе направен опит за спазаряване със Симеон, когато в края на 2017 г. отговорният за държавната собственост регионален министър Николай Нанков внесе искане за спиране на процеса до постигане на споразумение. Гръмна скандал и правителството се отказа от сделки с бившия цар и премиер.

Решението на СГС не е окончателно, то може и вероятно ще бъде обжалвано. Но е важно, закрепва аргументите кой кой е в сагата с „царските“ имоти. А ако бъде потвърдено нагоре по инстанциите, Симеон ще трябва да напусне двореца, от който обичайно дава своите изявления у нас.

За обезщетенията

По това дело защитниците на държавата от екипа на Ирен Савова поискаха от Симеон и сестра му Мария-Луиза над 6 млн.лв. обезщетение за неправомерното ползване на имота и над 1,5 млн.лв. лихви.

Това искане обаче е отхвърлено от съда, но не за друго, а понеже имотът „Врана“ е паметник на културата, като такъв не би могъл да се отдава под наем и не би могло да се претендират пропуснати ползи за действителния собственик по тази линия.

Признавайки Симеон и сестра му за недобросъвестни владелци, СГС признава направените от Сакскобургготски разходи за подобрения в размер на 1 323 945 лв (за ремонт на покриви, ВиК и прочее) и разпорежда имотът да бъде предаден на държавата след заплащането на тази сума. (Подобно бе и решението на ВКС по миналите пред него „царски“ дела, а „дребната“ подробност е, че и до днес бившият цар и премиер не е посочил банкова сметка, на която да му бъдат преведени парите и не е предал имотите). Любопитното е и друго – съдът изрично подчертава, че при правенето им държавата не се е противопоставяла на ремонтите в собствения й имот и, без да го казва, подсказва – по това време Симеон Сакскобургготски е бил премиер, то ест начело на държавата.

В останалата „парична“ част страните са осъдени да заплатят различни разноски. Като забележителното е, че Столична община трябва да плати на държавата над 700 хил.лв., тъй като, оказва се, държи по-голямата част от комплекса – парка на „Врана“.

Какво се казва в решението?

Държавата безспорно е собственик на имота, а бившите царе – не, нито по право, нито по давност. (Именните съкращения в съдебните решения продължават, но с повече усилия се разпознава, че иде реч за Симеон, Мария-Луиза, цар Фердинанд и цар Борис). 

„С оглед тази нормативна уредба действала към релевантния момент 1899-28.08.1943 г., настоящият съдебен състав, намира, че ищецът доказа претендираното от него право на собственост върху процесните имоти.

Ответниците С.С. и М.Х. и с ангажираните от тях писмени доказателства не доказаха главно и пълно твърдението си, че общият им наследодател Ц.Ф. І в периода от 1899-1915 г. е придобил лично земята, върху която е построен двореца „В.“, след което с лични средства е поса троил сградите върху земята, поради което е станал собственик на същите, включително и по силата на приращанието.

На първо място настоящият съдебен състав намира, че българският княз, съответно Ц.(очевидно съкращение за цар) не е могъл да придобива по давност държавни недвижими имоти, но дори и да не се приеме това становище, доколкото същото е в разрез с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 68/14.07.2016 г., гр.д. № 6043/2015 г. по описа на ВКС, Второ гражданско отделение, то предвиденият в ЗИСС двадесетгодишен давностен срок не е изтекъл, доколкото в периода между 1912 г. и 1923 година с особени закони е спирана давността, поради изключителни събития.

Съгласно чл.15, ал.6 от Закона за давността от 1898 г. /отм./, давност не може да съществува между лицата, които са подчинени по закона на управлението на други лица и ония на които е поверено управлението.

На княз, а впоследствие Ц.Ф., респ. Ц.Б. ІІІ и по силата на Конституцията на Българското княжество от 1879 г. е било възложено управлението на държавата-Князът е Върховен представител и глава на Държавата-чл.5, чл.53-държавните имоти се управляват от надлежния министър, чл.149, чл.150, чл.152, чл.152 от Конституцията-изпълнителната власт е под върховния надзор и ръководство на Княза, князът назначава и уволнява министрите и между тях назначава министър-председателя, министрите са отговорни пред княза и лично всеки един за всичко, което той е извършил по управлението на поверената нему част.

Т.е. видно от горните разпоредби, безспорно на Княза в качеството му на осъществяващ върховен надзор и ръководство над изпълнителната власт, в частност на министъра, на чието управление са били поверени държавните имоти, е било поверено управлението на държавните имоти.

Този извод се подкрепя и от приетия по делото Правилник за управлението цивилната листа на негово величество царя, раздел ІІІ Счетоводни други книги, съобразно който по установения образец се завежда инвентарна книга на недвижимите държавни имоти и се води в Интендантството на цивилната листа и службите, където такива имоти съществуват, от което пък би могло да се направи извод, че на Интендантството не е било възложено управлението само на личните имоти на княза, съответно царя.

Следователно същият не би могъл да ги придобие по давност.

Дори и да не се приеме горното становище, съдът намира, че давността не е изтекла, включително и поради спирането й в различни периоди от време.

Доколкото владението на Ф. І не е било добросъвестно и основано на юридическо основание, съобразно терминологията на отменения Закон за давността, то ответниците следваше да докажат двадесетгодишно законно владение, какъвто срок не се установява, считано от дори по-ранната година 1900 г. до датата на абдикация 3 октомври 1918 г., до която дата ответниците твърдят, че Ф. І е владял имота.

Освен това давността е спирана, поради изключителни събития….

Т.е. за времето от 25.07.1914 г. до 12.08.1921 г. в продължение на седем години и 18 дни давност не е текла.

Следователно общият праводател на ответниците Ф. І не е придобил процесния имот по давност. По същите съображения и прекият им наследодател Б. ІІІ също не е придобил имота на лично основание- изтекла в негова полза давност, тъй като след посочения период 12.08.1921 г. давността е спирана“.

За неподписания нотариален акт

Освен всичко друго, нотариалният акт за „Врана“, издаден на името на Интендантството, няма подпис на нотариус и този факт многократно бе коментиран през годините.

Какво казва съдът:

Следващият въпрос на който следва да се отговори е дали нотариалния акт от 12.09.1928 г. легитимира държавата като собственик или общия наследодател на ответниците Ф. І. Този нотариален акт не носи подпис на нотариус, поради което и на това основание се явява нищожен и не удостоверява право на собственост в полза на която и да е от страните по делото. Нотариалният акт обаче носи подпис на пълномощник и свидетели и като такъв представлява частен писмен документ, който ще бъде обсъден от съда.

Доколкото с нотариалния акт от 1928 г. за собственик по давностно владение е признато Интендантството на цивилната листа на Н.В.Ц.на българите, а не Ц.Ф. І, следва да се отговори на въпроса, дали Интендантството представлява царя в граждански сделки, в частност дали е представлявало царя в производството пред нотариуса.

Заплатите на служителите на Интендантството не са заплащани с лични средства на Ц.Ф. І. Видно от приложените с молбата на ищеца от 10.06.2011 г. писмени доказателства, служителите при маршалството на двора, са били държавни служители и са получавали заплатите си от държавата. Приходната част на бюджета на Интендантството се е формирала  от значителни средства, предоставени от държавата и субсидии от различни министерства. Това се установява от приетите по делото проекто-бюджет за приходите на двореца и стопанството на В. за финансовата 1938 г., бюджет на върховното правителство на царския двор за 1939 г., бюджет на интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя за 1939 г., бюджето-проект на интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя за 1937 г., годишно приключване за 1941 бюджетна година на Интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя, бюджет на цивилната листа на Н.В.Царя за финансовата 1931/1932 г.

Например за 1931/1932 г. приходната част на бюджета на Цивилната листа е формиран от сумата от 34 505 000 лв.-приходи от държавата за цивилна листа и апанажи-7 800 000, за заплати-10 800 000, за веществени разходи-14 805, включително и от субсидии от Министерство на народното просвещение и на търговията. Приходи от именията на Царя-4 845 лв.

Т.е. тези разходи – заплати на служители, веществени разходи не е имало как да бъдат заплащани само от цивилната листа /заплатата на монарха/ и от приходите от именията на царя, тъй като очевидно ги надминават по размери.

Интендантството не е било и пълномощник на Царя по сключвани от него сделки, тъй като такова упълномощаване /по силата на закона/ не се установява от нито един от приложените правилници или правила за управление на цивилната листа. Доказателство, че Интендантството не е представлявало Царя в гражданските сделки по силата на някакъв нормативен акт, са и многобройните приети по делото крепости актове, частни праводателни записи и спогодителни, от които се установява, че в периода от 23.02.1900 г. до 18.10.1915 г. /когато вече Интендантството е съществувало/ Н.Ц.Височество Ц.Ф. І е сключвало сделки като частно лице чрез пълномощника си С.И., преупълномощен от М.З.-пълномощник на Ц.Ф. І по силата на изрично пълномощно от 27 август 1902 г. Такова изрично пълномощно е и това от 20 октомври 1896 г. Т.е. в случаите, когато монархът е закупувал лични имоти това е ставало въз основа на изрично упълномощаване и то не на Интендантството като служба, а на конкретния управител на Интендантството и на управителя на частните имоти на негово величество“.

Можело ли е да има „царска“ реституция?

Категорично не, заявяваСГС.

„Дори и да се приеме, че процесният имот е бил лична собственост на Царете Ф. І и Б. ІІІ /настоящият съдебен състав не отрича правната им възможност да придобиват и притежават лично имущество през периода на управление, но при наличието на доказателства за това, каквито по настоящото дело липсват/, то Държавата е станала собственик на процесните имоти по силата на извършена национализация чрез закон- с Указ № 8 от 19.12.1947 г. на Президиума на Великото Народно събрание е приет Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници, обн.-ДВ, бр.305 от 31.12.1947 г.

С оглед на горното следва да се отговори на въпроса, станали ли са ответниците собственици на имота по силата на осъществена в тяхна полза реституция.

Приложното поле на реституцията не е всеобхватно-на възстановяване подлежат не всички одържавени недвижими имоти, а само тези които са били одържавени на основанията, изчерпателно посочени в отделените реституционни закони. Такъв закон за реституция на национализираните частни царски имоти до настоящия момент не е приет в Р.Б.. Реституцията на имущества не е уредена в Конституцията. Конституционни разпоредби за нея няма. Тя не може да бъде разглеждана и причислявана към основните права на гражданите, нито да бъде третирана за пряко конституционно задължение на държавата, отговарящо на съответни права. Дали да бъде проведена и в каква форма, както и за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер, са въпроси на законодателна преценка за целесъобразност. Законодателят е компетентен да ги реши, разбира се, като държи сметка за принципите и изискванията на Конституцията. В този смисъл изцяло Решение № 15 от 9 юни 1998 г. на Конституционния съд на РБ по к.д. № 12/1998 г. относно съвместимостта на разпоредбите на Закона за земеделските земи с Конституцията.

Според настоящия съдебен състав настоящия казус не попада в хипотезата на тази норма, първо защото имотът е отнет от държавата през 1947 г. на основание национализационен закон-Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници, т.е. не е отнет без законово основание и този нормативен акт не е измежду посочените в чл.1 и чл.2 от ЗВСВОНИ, допълнена с §1, т.1, б.“а“ от ПЗР на ЗОСОИ, нито е отчужден не по установения законов ред от държавата“.

Общината няма как да е станала собственик на имота

Един от любопитните моменти в делото „Врана“ бе свързан с владеенето на имота от Столична община, като прехвърлянето е започнало още в далечната 1988 г. – за общински здравни и културни нужди и е продължило в по-ново време.

Но това не е направило СОС собственик, заявява съдия Петя Алексиева.

От своя страна ответникът С.О. (разбирай Столична община) не се легитимира като собственик на имота на основание  § 7, ал.1, т. 6 ПЗР ЗМСМА, съобразно която норма с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините изчерпателно посочени държавни имоти, включително и обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, защото процесния обект не е такъв с местно значение.

Видно от писмо № 720/24.03.2006 г. на Министерство на културата, НИПК, паркът „В.“ е обявен в ДВ, бр.41 от 1992 г. като паметник на градинското и парково изкуство с категория „национално значение“, а дворцовият комплекс „В.“ /район Искър/, състоящ се от вила 1, вила 2, кухненски бокс и топла връзка, е обявен в ДВ, бр.256 от 1998 г. като арихитектурно-художествен и исторически паметник на културата с категория „национално значение“. Фактът, че обявяването е станало след влизане в сила на ЗМСМА /но преди съставянето на акта за частна общинска собственост на 03.11.1999 г./ не променя характера на обектите в смисъл, че не променя естеството им на обекти, представляващи национални ценности като паметници с историческо значение за всеки български гражданин.  В чл. 3 от ЗПКМ /отм., но действал към процесния период/ е очертан кръгът от обективни признаци, които дадена вещ следва да притежава, за да представлява „паметник на културата“. Тази правна норма има конститутивен характер: с нея, при наличието на съответните законови изисквания, произведението на човешката дейност, носещо белезите по чл. 3 от ЗПКМ, с факта на своето съществуване има качеството „паметник на културата“.Обявяването и регистрацията на обектите, които по обективни причини са „паметници на културата“ по чл. 3 ЗПКМ /отм., но действал към процесния период/ има констативно значение. С тях се осигурява юридическа защита на културните и исторически ценности.

Процесните имоти са обявени за паметници на културата с национално значение и в този смисъл представляват имоти с национално значение, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване, които по смисъла на действащата към 1999 г. разпоредба на чл. 2, ал.2, т. 4 от Закона за държавната собственост са публична държавна собственост.

С.О. не е станала собственик на имота и на основание изтекла придобивна давност за периода от 01.06.1996 г.-влизането в сила на ЗДС до 01.06.2006 г., когато с §1 от ЗД на ЗС е въведена забрана за придобиване по давност на държавни и общински имоти, предвид забраната на чл.7 от закона за придобиване по давност на имоти-публична държавна собственост.

            С.О. не е станала собственик и на основание извършеното в нейна полза дарение, доколкото праводателите на този ответник също не са били собственици на имота към датата на сделката, а никой не може да прехвърли права, които не притежава“.

Това е положението.

 

 

 

About De Fakto

Вижте също

Единодушно: Борис Велчев остава председател на Конституциония съд

Единодушно, с 11 гласа „за“ Борис Велчев е избран за председател на Конституционния съд втори …

Осъдиха частен съдебен изпълнител за присвояване на 243 073 лв. от сметки на кредитори и длъжници

Частният съдебен изпълнител Асен Тонев е осъден  от състав на Шуменския окръжен съд на 2 …

One comment

  1. IVan jontchev

    Simeon,ne misli shte li che te izlagaha oshte togava,kogato te dovede Darzava sigurnos za izborite za da stanesh Premier.Znaeha che shte spechelish izborite i ti diktuvaha kakvo da pravi.Po tozi nacin te provaliha.Znaesh c’è sada e na GERB v Balgaria njama pravosadie.Po dobre She e da se varnesh na Zapad

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *