Последни новини
На този имейл можете да се свързвате с нашия данъчно-правен консултант: consult@defakto.bg
Home / Гостува ни / В Страсбург: Четири нови решения по дела срещу България

В Страсбург: Четири нови решения по дела срещу България

Defakto.bg

Автор: Светла Маргаритова

На 6 септември 2018 г. Европейският съд за правата на човека постанови четири решения срещу България, в три от които установи нарушения на правото на мирно ползване на собствеността при провеждането на различни отчуждителни процедури от страна на държавата(в две от тях той намери нарушения и на чл. 6§1) – Dimitar Yordanov v. Bulgaria (Applicationno. 3401/09), Kopankovi v. Bulgaria(Application no. 48929/12; Uzunova andSeid v. Bulgaria (Application no. 2866/13).

В едно от решенията той намери нарушение на свободата на изразяване на мнение по чл. 10 – Sapundzhiev v. Bulgaria (Applicationno. 30460/08). Две от тях са постановени от Комитет – Uzunova and Seid v. Bulgaria, и Sapundzhiev v. Bulgaria (тъй като визират проблеми, които не са нови за Съда и вече са били разглеждани в предходни негови решения).

Сред постановените решения заслужава внимание това по делото Dimitar Yordanov v. Bulgaria (а и самият Съд го е откроил, определяйки му второ ниво по важност).

Фактите

Жалбоподателят е притежавал недвижим имот в с. Голямо Бучино (1/2 от парцел, къща и две стопански постройки). В края на 80-те и началото на 90-те години държавата решава да създаде въгледобивен рудник от открит тип. През май 1990 г. със заповед на местния кмет имотите на 90 собственици, измежду които и тези на жалбоподателя, са отчуждени.

В заповедта е посочено, че на жалбоподателя трябва да се предостави като компенсация друг имот в селото. Той получава наред с това и известна парична компенсация. В законноустановения едногодишен срок жалбоподателят не получава друг имот, поради което през август 1992 г. той отправя искане отчуждаванетода бъде отменено на осн. чл. 102 от Закона за собствеността (текстът е отменен през 1996 г. с примането на законите за дъравната и общинската собственост). Заповедта за отчуждаване на имотите на жалбоподателя, като посочва, че парцелът, дължим като обезщетение, не е бил предоставен поради невъзможност на общината да осигури такъв. В заповедта наред с това е отразено, че жалбоподателят е длъжен да върне получената парична компенсация. На 22 декември 1993 г. жалбоподателят възстановява това обезщетение и продължава да живее със семейството си там.

Постепенно рудникът разширява своята площ, достигайки на 160-180 метра от къщата. Рудата е добивана чрез използване на взрив. В резултат от детонацията по къщата се появяват пукнатини, а плевнята и обора за животни се срутват. През 1997 г. жалбоподателят и семейството му напускат имота, тъй като преценяват, че е опасно да продължат да живеят там. Постепенно къщата се срутва и имотът е изоставен.

Опитите да получи обезщетение чрез споразумение с ръководството на мината остават без резултат и през 2001 г. жалбоподателят предявява срещу дружеството, което е изцяло държавна собственост, иск за вреди.

Пернишкият окръжен съд изслушва свидетелите на жалбоподателя, назначава и експертиза, съгласно която, по времето, когато е строена къщата, не е имало изисквания за спазването на антисеизмична защита. Експертът посочва, че към момента на експертизата къщата е необитаема, тъй като стените са огънати и напукани и на места пукнатините достигат до 25-30 см. Той посочва, че къщата е в обхвата на т.н. 500-метрова „санитарна зона“(на около 160-180 м. от периферията на мината), в която е забранено да има жилища.

С решение от 27.06.2003 г. съдът отхвърля исковата претенция на жалбоподателя. Той приема за установено, че имуществото му е било сериозно увредено и че повредите са съвпаднали по време с началото на експлоатацията на мината, но все пак той достига до извода, че жалбоподателят не е доказал съществуването на причинно-следствена връзка между щетите и детонациите. В това отношение се е позовал на свидетелските показания, предоставени от двама съседи, но според Окръжен съд чрез тях е било невъзможно да се установи какво е причинило вредите на имуществото. Тежестта на доказване за установяване на такова обстоятелство лежи върху жалбоподателя, а другата страна твърди, че вредата се дължи на начина на построяване на къщата му.

Решението е оставено в сила от апелативния съд, макар че пред него са изслушани и още свидетели, които удостоверяват, че и техните домове, намиращи се в близост до мината, са били увредени. Според въззивната инстанция докато показанията на свидетелите могат да установят размера и времето на увреждането на имуществото на жалбоподателя, то те не могат да докажат причинно-следствената връзка между тази вреда и детонацията от работата на мината. След жалба пред ВКС последният отменя решенията на долните по степен съдилища, посочвайки, че те не са дали правилна оценка на свидетелските показания, както и че не е бил изследван въпросът относно последиците за околната среда и спазването на съответната нормативна уредба при експлоатацията на въглища от страна на мината. При повторното разглеждане на делото апелативният съд назначава нова техническа експертиза, която потвърждава, че къщата на жалбоподателя е в т.н. „санитарна зона“, но експертът посочва, че не е в състояние да установи причините за уврежданията и дали те се дължат на взривните работи или на „износването“ на материалите, от които е построена, като се вземе предвид годината на построяването й. Самите взривни работи били извършвани от квалифицирани лица и в съответствие с нормативните изисквания. Съдът оставя в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя. Той приема, че е безспорно, че служителите на мината са извършили нарушение на закона, като са извършвали взривни работи в забранена зона в близост до жилищни сгради, включително по времето, когато според жалбоподателя са настъпили вредите на неговото имущество. Въпреки това въз основа на представения материал жалбоподателят не е доказал причинно-следствената връзка между работата на мината и вредите, нанесени на неговата собственост. Като се има предвид времето на построяването на сградите, вида на използваните тогава строителни материали и липсата на поддръжка след 1990 г., не е ясно дали те не биха получили такива увреждания и ако не бяха извършвани взривни дейности. ВКС оставя в сила това решение.

Оплакванията

Пред Европейския съд жалбоподателят повдига оплакване по чл. 8, твърдейки, че правото му на неприкосновеност на жилището е било нарушено; по чл. 6§1, тъй като не е получил справедлив процес и по чл. 1 от Протокол 1, защото правото му на мирно ползване на собствеността е било нарушено и той не е могъл да се ползва от своите притежания.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 8

Съдът взема под внимание факта, че жалбоподателят и семейството му са напуснали къщата през 1997 г., докато жалбата е депозирана на 17.12.2008 г. – т.е. повече от 11 години по-рано. Ето защо оплакването е недопустимо като подадено след изтичането на 6-месечния срок.

По оплакването по чл. 6§1

По повод оплакването по чл. 6§1 жалбоподателят твърди, че националните съдилища са достигнали до погрешното заключение, че не е доказал причинно-следствената връзка между работата на мината и вредите, нанесени на неговото имущество. Според него тази причинно-следствена връзка е била ясно установена от свидетелите и експертите, изслушани от съдилищата. Жалбоподателят добавя, че преди да е бил принуден да напусне къщата, той я е поправил и поддържал и че тя е била добре построена. Според Правителството това оплакване е четвъртоинстанционно естество затова е недопустимо. Европейският съд припомня основните принципи, от които изхожда, когато прави преценка дали един процес е справедлив. Той повтаря, че не е призван да поправя фактически или правни грешки на националните съдилища. Все пак, в определени ситуации той може да даде нова оценка на доказателствата, когато решенията на националните съдилища са произволни и явно неразумни.(§48) В настоящия случай обаче Съдът не намира „явна грешка в преценката“ от страна на националните съдилища, нито „грубо неправилно тълкуване“ както на доказателствата, така и на приложимото право. Настоящото дело се отнася до преценката на националните съдилища за твърдението на жалбоподателя така, както го посочва той и в светлината на представените доказателства. Съдилищата обсъждат и вземат предвид констатациите на експертите, които са определили, и свидетелските показания на свидетелите, представени от жалбоподателя, и са направили собствена преценка по отношение на доказателствената им стойност. Съдът отчита и факта, че уврежданията на имота са настъпили в неопределен период на 90-те години, а през 1997 г. той напуска къщата, докато експертизите са извършени през 2001-2002 (защото едва тогава жалбоподателят решава да предяви иск за вреди) и 2006-2007 г., когато за експертите е било невъзможно да установят какви са били реалните увреждания на къщата в онзи момент и в каква близост до нея са били извършваните взривни работи. Затова Съдът посочва, че оплакването на жалбоподателя по член 6 § 1 от Конвенцията засяга тежестта, която националните съдилища са придали на представените доказателства, и по-специално – на свидетелските показания, а това са въпроси, които Съдът не разглежда. Той достига до извода, че жалбоподателят е имал „справедлив процес“ и не намира нарушение на чл. 6§1.

По оплакването по чл. 1 от Протокол 1

Правителството твърди, че държавата не може да бъде държана отговорна за вредите, причинени на имуществото на жалбоподателя, тъй като той не е показал, че това се дължи на каквото и да било действие на публичните власти. Освен това жалбоподателят не е доказал, че разглежданата вреда всъщност е била резултат от експлоатацията на мината и следователно от държавата не може да се очаква да предприеме мерки за предотвратяване на „събития, чиято причина е неизвестна или не могат да бъдат разумно предсказани „. Освен това държавата не може да бъде задължена да закрие мината – предприятие от „решаващо икономическо значение“ поради единствената причина, че „човек по негова свободна воля избира да продължи да живее в околността“.

Съдът не приема възраженията на Правителството.

Той констатира, че жалбоподателят е раполагал с имущество, което представлява „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.

Процедурата по отчуждаването на имоти в района на бъдещата мина започва през 1990 г., но в конкретния случай на жалбоподателя тя не приключва, а след като не получава определеното му обезщетение, по негово искане отчуждаването е отменено. Това обаче не може да бъде вменявано в негова вина или пропуск, тъй като той е чакал в продължение на повече от година да получи друг имот, а властите не са доказали, че са възнамерявали да изпълнят задълженията си по процедурата за отчуждаване и че подобен парцел може действително да му бъде предоставен. Той остава да живее там заедно със семейството си, а в последвалото съдебно производство не е оспорено, че въглищата са били извличани с помощта на детонации, които създават опасност за околната среда и че изискванията на специалното законодателство не са били спазени, след като мината постепенно е разширявала терена за експлоатация и в рамките на т.н. „санитарна зона“. За Съда фактът , че тя е била експлоатирана от дружество, което е самостоятелно юридическо лице по вътрешното право, е без значение, след като то е собственост на държавата, поради което не може да се изключи пряката й отговорност като държава-член по Конвенцията. За него е по-важно, че решението за откриването на мината е взето от държавата, която отчуждава многобройни частни имоти в района, за да позволи нейното функциониране, съгласно законодателството относно „особено важните държавни нужди“. Всички гореспоменати фактори показват, че дружеството е било средство за провеждане на държавна политика и че, следователно, държавата трябва да носи отговорност за своите действия или бездействия, повдигащи въпроси по Конвенцията. Затова Съдът приема, че властите, поради неуспешното отчуждаване на имуществото на жалбоподателя и работата на мината, която е била под действителен държавен контрол, са отговорни за запазването на имуществото на жалбоподателя в посочената област на опасност за околната среда. Именно поради това жалбоподателят се отказва от своето имущество през 1997 г., поради което Съдът е на мнение, че това представлява държавна намеса в неговите притежания по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Доколкото тази намеса не може да се разглежда нито като лишаване от собственост, нито като контрол на ползването на собствеността по смисъла на член 1, § 1 и § 2 от Протокол № 1, Съдът приема, че тя попада в обхвата на първото изречение от първото правило (вж., mutatis mutandis, Loizidou v. Turkey (merits), 18 December 1996, § 63, Reportsof Judgments and Decisions 1996‑VI).

Затова той изследва дали тази намеса е била съгласно изискванията, предвидени в закона. Съдът констатира, че в конкретния случай националното законодателство е изисквало поддържането на защитни „санитарни зони“ около промишлените инсталации, които представляват опасност за околната среда, на чиято територия не могат да съществуват жилищни сгради. Що се отнася по-специално до мината в близост до селището на жалбоподателя, изискваната буферна зона е била с широчина от 500 метра. Независимо от това мината е работела, като е извършвала ежедневни взривни дейности на много по-малки разстояния – от 160-180 метра.

Доколкото в исковата молба жалбоподателят изрично е записал това, а и няма спор относно близостта на детонацията, Съдът достига до извода, че намесата в мирното ползване на имуществото на жалбоподателя, е била явно в нарушение на българското право и не е била законосъобразна за целите на анализа по чл. 1 от Протокол № 1. Това заключение прави ненужно за Съда да изследва въпроса дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на общия интерес на общността и изискванията за защита на правата на жалбоподателя. Затова е установено нарушение на член 1 от Протокол № 1, а на жалбоподателя е присъдено обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди.

  • Източник: Блогът на Светла Маргаритова „Права на човека“

About De Fakto

Вижте също

Красимир Влахов е номинацията на ГЕРБ и патриотите за конституционен съдия

Доскорошният зам. председател на ВКС Красимир  Влахов е номинацията на ГЕРБ за конституционен съдия. Това …

Арест за адвоката, обвинен за грабежа в Роженския манастир

Адвокатът от Сандански Стефан Матеев остава в ареста. Пловдивският районен съд му определи най-тежката мярка …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *