Последни новини
На този имейл можете да се свързвате с нашия данъчно-правен консултант: consult@defakto.bg
Home / Избрано / Въпросът за избора на председател на СГС е въпрос за принципния път на правосъдието*

Въпросът за избора на председател на СГС е въпрос за принципния път на правосъдието*

Defakto.bg

 Иван Брегов, И.П.И*
Софийски градски съд е съдилище от особена важност. От седмица насам има новоизбран председател. Този избор отрече правото на съдиите на самоуправление и потвърди политическите зависимости в съдебната система. И ако самоуправлението не е най-важното за обществото, то независимостта на съда е елемент, без който няма демократична държава.Малко предисторияКогато през 2014 г. избухна скандалът Яневагейт, първоначално във връзка с разпределението на делата в Софийски градски съд (СГС), а впоследствие и показвайки зависимостите в правосъдието, българските политически фигури бяха принудени да отстъпят. Отстъплението бе кратко и в няколко посоки:

  • СГС да получи способен председател, който да оправи организационната каша в съда и то не толкова заради българските граждани, а заради натиска отвън,
  •  да се приемат контролирани промени в Конституцията и Закона за съдебната власт, така че да се свали напрежението в системата, но без да се дава действителна независимост на съда.

Историята помни, че именно работата на СГС е ябълката на раздора – Яневагейт произлиза от името на неотдавнашната председателка на съда Владимира Янева. Но не политическата обвързаност на въпросната председателка с Цветан Цветанов и поредното непотистко назначение са важни. Същественото е, че в тогавашния двубой между нея и неизбраната Величка Цанова още тогава се показа несъстоятелността на самата процедура. Реално Висшият съдебен съвет, отговорен за назначенията, не разглежда професионалните умения на кандидатите /Цанова – с дълъг стаж, авторитет сред колегите и професионализъм според делата, Янева – с кратък опит, спорни решения и слаба репутация/. ВСС и до днес не взима предвид и изискуемите по закон концепции на кандидатите за развитие на съда, които са вяло нормативно изискване без обвързваща сила, уж съществен елемент на процедурата /директорите на детски градини минават почти същата процедура на конкурс/[1]. И стигаме до отговора – не е важно нито какво можеш, нито каква професионална биография имаш. Важно е да си политически приближен и обещаващо послушен. Останалото, заедно с необходимите по Закона за съдебната власт „високи нравствени и професионални качества”, е механичен сбор от стаж и книжа колкото да има нещо за имитация на състезание. На практика процедурата за избор на председатели на съдилищата остава и до днес такава. А какво се промени ли?

Малко история с вкус на исторически компромис

С промените в Конституцията от 2015 г. и в устройствения съдебен закон от 2016 г. се направи опит да се дадат повече правомощия на самите съдии, като чрез разделянето на Висшия съдебния съвет на съдийска и прокурорска колегии съдиите се освободят от бремето прокурори да решават професионалната им съдба. Втората крачка бе съдиите да се отърват от политическото иго, като съдийската колегия се прекрои, така че да има мнозинство на съдии, избирани пряко от съдиите. Но на политическия терен този замисъл срещна почти единодушна съпротива от всички партии, защото контрол над власт не се дава лесно. Аморфният Реформаторски блок сам се отстрани от масата на преговорите, влизайки с минимални искания за състава и правомощията на ВСС. Така на масата останаха главните герои – ГЕРБ и настоящия главен прокурор, които историята свързва неразделно с репликата „Ти си го избра”. В този дух една част от реформаторите успя да защити временно в съдийската колегия да има един съдия повече, избиран пряко от съдиите вместо избиран от Народното събрание. Но малко преди вота в парламента, от тази сделка се отметна първо Първанов, а после и ГЕРБ и историческият компромис рухна в историческа загуба за независимостта на съдебната власт.

На този фон на развитие остана третата стъпка – в Закона за съдебната власт да бъде претворено съдийското самоуправление, тоест съдиите да се отърват и от бремето на всевластната началническа номенклатура в правосъдието в лицето на вечните председатели. Това се свеждаше до редица нови правомощия за общите събрания на съдилищата, водещо от които е общото събрание на всеки съд да изслушва кандидатите за председатели и да гласува кого подкрепя.

В настоящия избор за председател на СГС стана ясно, че няма как получилият подкрепата на редовите съдии кандидат да бъде избран от Висш съдебен съвет, в който в съдийската колегия има повече представители на политиците, отколкото на съдиите. Затова проблемът с избора на председател на СГС и на всеки друг ключов от политическа гледна точка съд (поради делата, които гледа) ще става по политически почин. Така съдебната реформа се сведе до това съдиите да се самоуправляват колкото си искат, но началниците и степента на независимост да остават в ръцете на политиците. Хвърлянето на оставки през декември 2015 г. и съдийския протест пред Съдебната палата в София изглеждат повече от оправдани действия.

А сега накъде?

Според някои крайни възгледи съдийското самоуправление се е провалило като решение. Твърде рано е, за да се твърди отговорно подобно нещо. Днес самоуправлението е сведено по-скоро до съдийска съпротива срещу налагането на негодни или вредни за системата кадри на всички нива. А случаят със СГС показва, че съпротивителните сили са изцяло на принципни основания /виж изказванията на съдиите от протокола тук /. Нека не забравяме, че големият проблем на българското правосъдие остава именно независимостта и едва като последващи проблеми – бързината и качеството. Когато дела се решават по неубедителен за обществото начин, това често не е от некомпетентност, а поради зависимости и тези зависимости тръгват от предварително подбрани кадри в системата.

Вариант 1

Да се остави настоящото висящо положение, в което общите събрания номинират, а ВСС прави каквото и както си иска е възможно най-реалистичният сценарий. На първо място България не разполага със смислен и конструктивен политически ресурс, който да иска реално независима съдебна власт. Парламентарно представените показват това с поредица промени в законодателството, които да отменят и малките постижения. Извънпарламентарните са неспособни на човешки език да убедят множество хора, че това наистина им е кауза. А каква по-силна кауза от справедливостта? От това политическо статукво нищо смислено не може да се постигне на ниво конституционни и съдоустройствени законодателни инициативи.

В този случай е важно да се отбележи, че политическите лобита успяват да завземат цели съдилища, назначавайки близки до партийните централи кадри. Така целенасоченото мачкане на смелите и безпристрастни съдии ще засили апатията в системата, а съдийското самоуправление може да се изроди в легитимиране именно на партийно удобните. В този случай тежко на гражданите и бизнеса, очакващи независимо правосъдие. А кой ще е председател на съда е все едно.

Вариант 2

Признаваме фактическото положение за нормативно такова. Отдавна ясно е, че високите слова в Конституцията на Република България за разделение на властите, независимост на съдебната от законодателната и изпълнителната са по-скоро пожелателни разпоредби без механизми, гарантиращи реалното им приложение. Така преповтарящият се резултат да имаме подчинена на силните на деня прокуратура ще бъде нормативно установен факт. Относно съдебните въпроси, в този случай няма да ни е нужен Висш съдебен съвет и разточителната му издръжка, когато и без това назначенията са политически. Тогава поне несполуките ще имат явен източник и ще се отървем от системата на размитата отговорност във формата ВСС. От това най-много ще страдат всички граждани, потърсили правата си срещу държавата, срещу приближените на държавата лица, срещу силните на деня и техните уж държавници и т.н. Корупцията като форма на управление не ни е чужда, привилегированата номенклатура като висша прослойка хора не ни е далечна. Председателите на съда и в този случай са маловажни.

Вариант 3

Ако все пак като общество решим, че ни е същностно да живеем в добре подредена демокрация, има няколко подварианта, но всички те включват безусловна независимост на съда, съпроводена с безпощадна отчетност. Въпреки че тук основно се фокусираме върху съда, безпощадната отчетност се отнася и до прокуратурата. Това изисква последователни и постоянни резултати в борбата срещу престъпността и корупцията, а при липса на такива или дори при подозрение за зависимости – разследване и сваляне на наличния главен прокурор.

Мерките накратко:

  • конституционна промяна, така че съдийската колегия на ВСС да се състои от съдии, избирани пряко от съдиите, политическите представители, избирани от Народното събрание да се номинират не от политиците, а от външни за политиката фактори;
  • без конституционни промени – на ниво Закон за съдебната власт да се предвиди решенията в съдийската колегия на ВСС, включително избирането на председатели на съдилищата и на върховните такива, да се взимат само при подкрепа от съдиите, избрани пряко от съдии /това не е трудно постижимо, но изисква реална политическа воля, а не евтини плакатни предизборни трикове/.

Независимостта, веднъж дадена, трудно може да бъде отнета. А за наличието ѝ и това до какво води можем да съдим, поглеждайки на Запад.

 

About De Fakto

Вижте също

Доц. Ива Пушкарова: НК набъбва с престъпления, наказанията растат, а това намалява ефективността на наказателния закон

Неизползваните текстове от Наказателния кодекс растат и в момента надхвърлят 220 – това  каза доц. …

Ново тълкувателно дело във ВКС за несъстоятелността

Ново тълкувателно дело 2 от 2018 г., свързано с несъстоятелността, е образувано в Търговската колегия …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *