Последни новини
Home / Законът / Мотиви: Упоритият отказ на апелативния спецсъд да освободи Иванчева и Петрова прилича на съдебен произвол

Мотиви: Упоритият отказ на апелативния спецсъд да освободи Иванчева и Петрова прилича на съдебен произвол

Defakto.bg

Съставът на Иво Хинов се позовава на практиката на Страсбург, тълкувателни решения на ВКС, презумпцията за невиновност

Извън килията Десислава Иванчева и Биляна Петрова няма да се укрият – и по този въпрос никога не е имало спор. Отдавна е отпаднала опасността да извършат други престъпления – първо, всички свидетели от община „Младост“, включително и и.ф. кметът Румен Русев отдавна са разпитани по съда, а Иванчева отдавна е отстранена от поста, Петрова дори е уволнена. Тежестта на повдигнатите обвинения може да аргументира „задържане под стража“ само в началото на досъдебното производство, нататък този аргумент сам по себе си не важи. Но най-вече – упоритият отказ на втората инстанция – апелативният специализиран съд да освободи двете жени прилича на съдебен произвол. А, при това положение, първоинстанционният съд не е длъжен да се съобразява с нейните аргументи.

Иво Хинов

Така, най-общо, съставът на специализирания наказателен съд, председателстван от съдия Иво Хинов, мотивира новото си решение да замени най-тежката мярка за неотклонение на Иванчева, Петрова и на третия подсъдим Петко Дюлгеров с „домашен арест“.

Както е известно, определението ще влезе в сила в 12 часа на 22 декември, събота, ако междувременно не е постъпил прокурорски протест и апелативният специализиран съд не е постановил друго. Изрично се разпорежда на шефа на 7 РПУ да организира всекидневен контрол върху изпълнението на „домашния арест“ и да докладва за резултатите на спецсъда. А на главния директор на затворите се указва да организира електронно наблюдение върху тримата с поставянето на прословутите електронни гривни.

Нещо повече – съставът на Хинов предлага на втората инстанция, ако се стигне до ново нейно произнасяне по мерките за неотклонение, да помисли дали да не го направи в открито съдебно заседание, с призоваване на страните.

Прокуратурата протестира
„Специализираната прокуратура поиска от Апелативния специализиран наказателен съд да отмени определението на първоинстанционния съд от 19 декември 2018 г., с което мярката за неотклонение на подсъдимите за корупция Десислава Иванчева, Биляна Петрова и Петко Дюлгеров бе изменена от „Задържане под стража“ в “Домашен арест“, (с отложено изпълнение до 12 часа на 22 декември 2018 г.)“, съобщиха оттам.
Мотивите: „Според прокуратурата към настоящия момент по делото са налице всички изискуеми от закона предпоставки за продължаване на мярките за
неотклонение „Задържане под стража“ на подсъдимите. Липсва промяна в
обстоятелствата, налагащи ревизия на мерките, в хода на съдебното
следствие не е разколебано и обоснованото предположение, че именно те са
извършили престъплението, за което са обвинени.
В същото време продължава да е налице реална опасност подсъдимите да
извършат ново престъпление, като се има предвид характерът на повдигнатите
обвинения, длъжностното им качество при извършване на престъплението,
високата обществена опасност на деянието, начинът на извършване и размерът
на получения подкуп.
Продължителността на задържането на подсъдимите до момента е в рамките на
разумния срок според изискванията на Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи“.

А ето и аргументите на състава на Иво Хинов.

За „обоснованото предположение“ и обективността на съда

В определението се сочи, че в последните години (явно в срефата на специализираните съдилища) се е наложила практиката преценката на обоснованото предположение за извършено престъпление във връзка с мерки за неотклонение да е „на пръв поглед“.

В определението пише: „Така се оказва, че ако съдът приеме, че обвинението е доказано „на пръв поглед“, той запазва своята безпристрастност и може да продължи да разгледа делото – защото тази констатация му остава свободата да приеме с присъдата дали обвинението е доказано несъмнено или не. Обратното – ако съдът приеме, че обвинението не е доказано дори до степен „на пръв поглед“, по този начин той ясно заявява, че (към този момент от процеса) е готов да постанови оправдателна присъда. А това е основание за отвод.

Така тази новоналожена практика фактически не дава възможност на съда по същество да приеме, че липсва обосновано предположение. Следва да бъде посочено, че една година след възприемането на тази нова практика, няма нито един случай, при който съдът – в съдебната фаза на производството – да е заявил, че обвинението не е доказано дори до степен „на пръв поглед“. Настоящият състав проучи практиката на СпНС и на АпСпНС за 2018 г, за да достигне до този извод“.

Според състава обаче тази практика не издържа зададените стандарти от българския закон и от Евросъда в Страсбург.

„Следва ясно да бъде посочено, че по настоящето дело е налице съвсем различна причина настоящият съдебен състав да не се произнася по обоснованото предположение. И по-конкретно този отказ се дължи на принципни положения, а не на преглед на доказателствата по делото. В действителност настоящият съдебен състав, в произнасянията си по чл. 270 НПК, напълно е игнорирал всички доказателства, относими към въпроса по съществото, като не е формирал свое собствено становище относно евентуалното извършване на деянието от подсъдимите – дори и до степен на най-малко и най-слабо предположение; вместо това винаги се е позовавал на чуждо становище по този въпрос.

Съобразно българския закон обоснованото предположение предполага една много висока степен на увереност, че лицето е автор на инкриминираното деяние. Или едно лице не може да бъде задържано под стража (или потвърдено задържането му) само въз основа на бегъл и повърхностен преглед на доказателствата – „на пръв поглед“. Напротив – доколкото задържането под стража по своя ефект е равностойно на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, законодателят (както ВКС по задължителен начин е разтълкувал волята му) е приел, че под „обосновано предположение“ се разбира „достатъчно доказателства за виновност“ и „вътрешно убеждение, че определено лице е извършило конкретно престъпление“.

В нито едно от своите решение Съдът в Страсбург не намалява стандарта на доказване до „на пръв поглед“. Напротив – в многобройни решение поставя и поддържа стандарта „съществуването на факти или информация, които могат да убедят/задоволят един обективен наблюдател, че лицето може да е извършило престъплението“.

Поради което съдът прие, че не следва да излага доводи за наличие или липса на обосновано предположение дали подсъдимите са извършили деянието или не. Вместо това отново настоящият съд се позовава на чуждо становище по този въпрос (многократно изложено от по-високите инстанции), като приема, че е налице тази задължителна предпоставка за продължаване на задържането“.

За опасността от укриване

Такава опасност никога не е била твърдяна и никога не е била поставена в основата на взетите и все още съществуващи мерки за неотклонение „задържане под стража“ спрямо тримата подсъдими. Не се твърди и сега от прокурора, като съдът няма фактически основание, извлечени от обстоятелството по делото, служебно да установи наличието й. Поради което и тя не съществува, заявява съставът на Иво Хинов.

И подчертава: „В самото начало на съдебното следствие ясно са дефинирани условията, при които може да отмени задържането под стража – а именно, че основание за продължаването й е само и единствено опасността от неправомерно влияние върху определена група свидетели; това е станало с акт както на първата, така и на втората инстанция“.

Едва след първото определение за „домашен арест“ апелативният специализиран съд открива, че опасността има по-различни измерения.

А именно АСпНС е приел, че „рискът от бъдещо престъпно поведение при определяне на по-лека по вид мярка за неотклонение, обаче не е хипотетичен и същият неправилно е бил съотнесен само с възможност за въздействие върху определена група свидетели (вече разпитани пред първата инстанция)“.

И е изброил забавените преписки на Александър Ваклин,  „проникването“ на Иванчева и Петрова нощем в чужд имот; позовала се е на „прихванати“ от СРС реплики между двете жени за „прецакване“ в знак на отмъщение, както и на неподчинение по време на показното им задържане.

Изводите на втората инстанция по принцип са задължителни, но не винаги

В определението се сочи: „Констатациите на въззивната инстанция, от фактическо и от правно естество, са задължителни за първата инстанция. Само ако са налице нови фактически данни, които не са били известни на втората инстанция, респективно са изложени нови фактически и правни доводи, които не са били обсъдени от втората инстанция, е възможно първата инстанция да достигне до по-различни фактически и правни изводи – и то само въз основа на тези нови положения.

При все това е налице едно изключение от този принцип за задължителност на възприетото от втората инстанция (задължителност спрямо страните и задължителност спрямо първата инстанция), както и забраната за пререшаване на същите тези въпроси, освен ако няма „промяна на обстоятелствата“ по чл. 270 ал.1 изр.2 НПК. А именно, ако възприетото от втората инстанция е очевидно и явно правонарушение, или проява на „съдебен произвол“, то първата инстанция следва да предприеме необходимите действия, така че да не осигури продължаване на това нарушение“.

Следва подробно обсъждане на констатациите на АСнС.

„Първоначално, с Определение № 143/01.10.2018 г, АпСпНС, 2 състав, приема, че правилно първата инстанция е възприела като опасност от извършване на престъпление само възможността да се влияят на свидетелите. По-сетне, с Определение N9 187/06.12.2018 г, когато тази група свидетели вече са разпитани, вече приема, че опасността от извършване на престъпление е обусловена от предвиденото тежко наказание, вида, специфика и характер на разследваното престъпление, както и от характера на засегнатите обществени отношения.

Тази промяна в правното становище, още повече в светлината на очевидната неправилност на тези становища и некоректното цитиране на съдебна практика водят до съмнение дали се касае за съдебен акт, постановен съобразно вътрешното убеждение, формирано въз основата на закона, или до съдебен произвол – т.е. до обличане в правна форма на решение, което не е взето съобразно изискванията на закона.

Тези съмнения се засилват предвид новите противоречия, в два последователни съдебни акта, постановени от същия съдебен състав (АпСпНС, 2 състав), със същия съдия-докладчик.

Тези два акта се отнасят до производството по чл. 343 НПК – а именно отмяна незабавното изпълнение на акта на първата инстанция от 16.11.2018 г, с което е мярка за неотклонение „задържане под стража“ е изменена в по-лека.

На 16.11.2018 г втората инстанция ясно посочва, че следва да уважи искането за спиране на незабавното изпълнение само защото „към момента не е изпратен пълния протокол от проведеното съдебно заседание на 16.11.2018 г“.

На 06.11.2018 г втората инстанция заявява, че при разглеждане на искането за спиране на незабавното изпълнение е взела предвид „…. протокол от съдебното заседание, обективиращ в непълен вид случилото се в съдебната зала, но съдържащ пълния текст на съдебното определение, интересуващо инициираното производство по глава 22 -ра от НПК, така че е ясна волята на съда“

Така се оказва, че на 16.11.2018 г искането за спиране на изпълнението е уважено поради липса на пълния съдебен протокол и невъзможност за осъществяване на преценка, а на 06.12.2018 г вече се посочва, че то е било уважено при наличие на достатъчно доказателства и тяхната преценка.

Противоречието между тези два съдебни акта, постановени от един и същи състав, от един и същи съдия-докладчик, е видимо, като създава определени съмнения за съдебен произвол – т.е. за предварително взето решение, без оглед нормите на закона, което след това е прикрито зад позоваване на общи законови положения, без да се отчита явното противоречие в това позоваване.

Опасенията за съдебен произвол са допълнително подкрепени и от пълната липса на аргументи за постановяване на спиране на предварителното изпълнение (извън твърдението, че липсвал съдебния протокол, в който е постановен този акт). Такова спиране е законосъобразно само ако има определена степен на вероятност, че при незабавното изпълнение ще настъпят непоправими вреди.

Такова спиране обективно би било необходимо, ако е приета опасност от укриване – доколкото освобождаването на подсъдим за няколко часа, дори за няколко минути, може да доведе до неговото укриване.

Но в случая такава опасност никога не е била твърдяна. Напротив – твърди се опасност от извършване на престъпление. Т.е. би следвало да се мотивира такава изключително висока степен на обществена опасност на двете подсъдими, че те – в рамките на няколко минути след освобождаването им – ще извършат престъпление.

Втората инстанция три пъти е отменяла актове на първата инстанция, постановяващ замяната на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в „домашен арест“. Това е станало, след като е била установена опасност от извършване на престъпление, въз основа на обстоятелства, които – поне според становището на настоящия състав – или е налице законова забрана да се вземат предвид, или обективно не може да обусловят такава опасност.

Също така, нормата на чл. 63 ал.2 т.1-3 предвижда като презумпция за опасност от извършване на престъпление освен естеството на повдигнатото обвинение, но също така и предходно осъждане – което в конкретния случай е неприложимо.

На второ място този извод противоречи на трайната практика на Съда по ЕКЧП, който многократно е посочвал, че само при едно първоначално задържане законността на това задържане може да се обуслови от тежестта на престъплението, от обществения отзвук, от безредиците, които може да възникнат при освобождаване на обвиняемия. В тази насока са актовете на Съда по ЕКЧП, които би следвало да са забелязани и обсъдени.

На трето място е налице и противоречие с принципа за лична сигурност по чл. 5 ал.4 вр ал.1 б. „в“ЕКЧП, доколкото изводът за наличие на опасност от извършване на престъпление е базиран само на естеството на обвинението, но без каквото и да е обсъждане на доказателствата, което да доведе до някаква, каквато и да е конкретика. Налага се изводът, че обвинението за толкова сериозно престъпление, с такива тежки наказания, автоматично води до необходимост от продължаване на над половин годишното задържане. Това уронва до степен на пълно отричане на принципа за лична сигурност – или защита на личността от произволно посегателство.“

За презумпцията за невинност

Презумпцията за невинност продължава да съществува и в рамките на висящ наказателен процес, напомня съдия Иво Хинов.

Възприемането на подхода на втората инстанция да обуслови продължаване на едно вече осем месечно задържане с правните характеристики на повдигнатото обвинение (и по-точно степента на обществена опасност на това деяние и високия размер на предвиденото наказание „лишаване от свобода“) пряко уврежда презумпцията за невинност. Това е така, доколкото едно значително по размер задържане се обосновава с аргументи, които са присъщи на аргументите на съда, който е приел, че деянието вече е доказано и представлява престъпление.

Първите от тези факти водят до извода, че евентуалните бъдещи противоправни деяние на подсъдимите може да се реализират само при положение, че те имат определено длъжностно качество – в случая „кмет“ и „заместник-кмет“ на район Младост, Столична община. Само при това положение те може да забавят преписки, а поде. Иванчева да злоупотребява с власт и да упражнява неправомерен натиск. В случая по делото несъмнено е установено, че нито една от подсъдимите вече няма това качество. А именно поде. Иванчева е отстранена от своята длъжност, като поде. Петрова е дисциплинарно уволнена.

Следва изрично да се посочи, че промяната на мярка за неотклонение от „задържане под стража“ в „домашен арест“ няма за последствие възстановяване на техните длъжности преди ареста им“, се сочи в определението.

В него се опровергават и доводите на АСнНС за поведението на Иванчева и Петрова. Твърдяното проникван е в чужд имот нощем е явно и открито посещение с кола на паркинг, който не е бил обозначен като забранен за достъп. За разговора за „прецаквне“ съставът на спецсъда напомня, че в момента двете жениса в една килия и могат да водят същия разговор..

После обсъжда и определението на апелативния спецсъд, с което Петко Дюлгеров бе върнат зад решетките.

„Според логиката на втората инстанция, задържането следва да бъде продължено, тъй като подсъдимите не са дали обяснения; подсъдимият Дюлгеров следва да бъде в ареста, за да може да реши да даде обяснения.

Несъмнено тези две изречения на втората инстанция не са съвсем ясни – но също така е несъмнено, че задържането на поде. Дюлгеров е поставено в зависимост от даването на обяснения. Този подход е незаконосъобразен“.

Развенчаване

Съставът на Хинов поставя под въпрос аргументацията на апелативния спецсъд от 6 декември (произнасянето по същество, след спирането на „домашния арест“ на Иванчева и Петрова) и от гледна точка на направените позовавания на ВКС и на Евросъда в Страсбург.

Налице са определени съмнения дали действително второинстанционният съд е постановил акта си въз основа на прилагане на практиката на ВКС – или е постановил акта си въз основа на други основания, след което само се е позовал на горепосочения акт на ВКС, без да отчита реалното му приложение (само за първоначално взимане на мярка за неотклонение „задържане под стража“) и реалното му съдържание (обстойно мотивиране на взетото решение, съобразно конкретните факти по случая).

Въззивният състав се позовава и на делото „Клут срещу Белгия“ – като е налице само цитиране на заглавието. По-всяка вероятност е имала предвид делото Clooth V Belgium № 12 718/87., като с това позоваване е затвърден изводът за необходимост от продължаване на задържането.

От фактическа страна по белгийското дело се касае за задържане на психично болен мъж по подозрение за извършване на насилствено деяние (обезобразяване, убийство, палеж) с криминално минало, докато по настоящето дело се касае за задържане на две жени и мъж, без съдебно минало, по подозрение за неагресивно деяние (искане на подкуп и помагачество); също така задържането по белгийското дело е продължило повече от три години, а по настоящето дело – осем месеца.

Тези фактически различия са съществени, поради което аргументите за продължаване на задържането по белгийското дело са неотносими за продължаване на задържането на подсъдимите по настоящето дело; също така и аргументите за надвишаване на разумния срок по белгийското дело са неотносими по настоящето дело (по което такива аргументи не се правят).

Но от правна страна приликите наистина са поразителни.

Както по белгийското, така и по настоящето дело, националният съд не се съобразява с препоръките на вещите лица (по белгийското дело препоръката е обвиняемият да се настани в психиатрична клиника, а по настоящето дело препоръката е подсъдимите да бъдат в по-благоприятни за заболяването им условия, различни от „задържане под стража“). По белгийското дело Съдът в Страсбург приема този избор на белгийските юрисдикции за противоправен.

Както по белгийското, така и по настоящето дело, задържането е обусловено от възможност за повлияване върху свидетелите (като по настоящето дело, с напредването на разпитите на свидетелите, въззивните инстанции са разширявали обсега на тази опасност до все още неразпитаните свидетели). По белгийското дело Съдът в Страсбург приема тези аргументи за неоснователни.

Както по белгийското, така и по настоящето дело, са налице общи и бланкетни мотиви, които са идентични (например Определение № 163/01.11.2018 г и Определение № 187/06.12.2018 г, цитирани по-горе). По белгийското дело Съдът в Страсбург приема този изказ на белгийските юрисдикции за противоправен.

Както по белгийското, така и по настоящето дело, след изчерпване на първоначалните аргументи за продължаване на задържането, са наведени нови (по настоящето дело втората инстанция първо се съгласява, че опасността за извършване на престъпление се заключава в повлияване на определена група свидетели, а след разпита им вече започва да се позовава на характера и тежестта на обвинението).

Съдът в Страсбург приема тази аргументация на белгийските юрисдикции за противоправна.

При това положение възниква въпросът: защо втората инстанция, постановила Определение № 187/06.12.2018 г, е решила да мотивира акта си с позоваване именно на това Решение на Съда в Страсбург – което – поне според становището на настоящата инстанция – в пълнота описва като незаконосъобразни основните доводи във второинстанционния акт. Несъмнено е, че съществуват десетки хиляди решения на Съда, които не са така ясно и еднозначно противоположни на застъпеното от втората инстанция становище. Отново следва да се повтори, че крайното решение на Съда в Страсбург е да признае Белгия за нарушила правата на Serge Clooth – което, като че ли, е неподходящо за цитиране с оглед обуславяне на продължаващо задържане.

Отново се поставя въпросът за съдебния произвол – а именно решението на втората инстанция е било взето въз основа на други, различни критерии, като след това формално е облечено с позоваване на случайно взето Решение на Съда в Страсбург, без да се положи дори минималното усилие за неговото прочитане“.

Що е съдебен произвол?

По този въпрос в определението се казва: „Това понятие, макар и да не е познато в националното право, е достатъчно добре описано от практиката на Съда на ЕКЧП:

„Съдът подчертава, че когато се касае за лишаване от свобода, е от особено значение общият принцип за правна сигурност да бъде спазен. Поради това е от съществено значение условията за лишаване от свобода по националното и / или международното право да бъдат ясно дефинирани и самото право да е предвидимо от гледна точка на прилагането му, за да отговаря на стандарта за „законност“, определен в Конвенцията – стандарт, който изисква всички закони да бъдат достатъчно точни, за да се излегне всякакъв риск от произвол и да се позволи на гражданите, ако е необходимо с подходящ съвет, да предвидят – до разумна степен съобразно обстоятелствата по делото, последиците, до които може да доведе дадено действие” – Medvedyev v France, § 80.

Налице са силни съмнения, че в случая горепосочените актове на втората инстанция попадат под дефиницията на „произвол“, съобразно практиката на Съда по ЕКЧП.

Горните аргументи нямат за цел да установят незаконосъобразност на изводите на втората инстанция; настоящият съд няма такова правомощие. Те имат единствено за цел да мотивират основанията на решението на настоящия състав да не бъде обвързан от изводите на втората инстанция – като вместо това да постанови акт, основан на своята собствена преценка на всички правнорелевантни факти.

Защо отново „домашен арест“?

Има думата спецсъдът: „Инкриминираното деяние е длъжностно престъпление. Това означава, че то може да бъде извършено само и единствено от лице, което има определено длъжностно качество. Обвиняемите – към настоящия момент – нямат такова длъжностно качество – доколкото поде. Иванчева е отстранена от длъжност, поде. Петрова е уволнена, а поде. Дюлгеров е бил в миналото кмет. Това води до едно значително понижение на опасността от ново подобно длъжностно престъпление, доколкото биха могли да го извършат само като помагачи или подбудители. Предвид значителната медийна известност на делото и на подсъдимите, многократно посочена и от втората инстанция, такава възможност е малко вероятна.

Здравословното състояние на подсъдимите е значително увредено. Извън необходимостта от освобождаването им от Следствения арест с оглед адекватното им лечение, това увредено общо здравословно състояние също така свидетелства за едно допълнително намаляване на опасността от извършване на престъпление“.

 

About De Fakto

Проверете също

ВКС образува Тълкувателно дело по въпроса – следва ли банка, обявена в несъстоятелност, да участва като ответник в процеса?

С разпореждане на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) по предложение на заместника на председателя …

Юристи в дебат за алтернативата „арбитраж“

Безспорно е – с бързината, конфиденционалността, ефективността си през годините арбитражът се е утвърдил като …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.