Последни новини
Home / Избрано / Българският магистрат – виновен до доказване на противното?  

Българският магистрат – виновен до доказване на противното?  

Defakto.bg

Васил Райчев, адвокат 

 

Липсата на достатъчно доверие на гражданите в съдебната система е един от най-сериозните проблеми в българското общество в последните години. И ако за него допринасят често пъти прибързаните критики към системата от страна на политици и медии, буди недоумение защо авторитетът на съдебната власт бе поставен под съмнение от органа, който следва да осигурява върховенството на Конституцията и заложените в нея принципи – Конституционния съд /КС/. С Решение № 17 от 08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. КС, непосредствено преди последното обновяване на състава си, на практика в известна степен неутрализира приложението на презумпцията за невиновност по отношение на магистратите. Мотивите към акта навеждат на извода, че магистратът, въпреки значимата обществена позиция, която заема, и високите нравствени и професионални качества, които трябва да притежава, е по презумпция виновен, като повдигнато срещу него обвинение се приравнява по някои от правните си последици на влязла в сила присъда. Освен това посоченото решение е в противоречие с досегашната практика на самия КС, без да съдържа мотиви защо същата е изоставена, както и с практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ в Страсбург.

К. д. № 9/2018 г. бе образувано по искане на състав на Върховния касационен съд по повод разпоредбата нa чл. 225, aл. 3 oт Зaĸoнa зa cъдeбнaтa влacт /ЗСВ/, ĸoятo глacи: „В случаите, когато съдия, прокурор или следовател е привлечен като обвиняем за извършване на умишлено престъпление или по отношение на него е образувано дисциплинарно производство, обезщетението не се изплаща до приключване на наказателното или дисциплинарното производство”, като нормата се отнася за eднoĸpaтнoтo oбeзщeтeниe пpи нaпycĸaнe на системата, в бpoй зaплaти, paвни нa бpoя нa пpocлyжeнитe гoдини, нo нe пoвeчe oт 20. Върховният административен съд, Висшият адвокатски съвет, Съюзът на съдиите в България, Съюзът на юристите в България, Камарата на следователите в България и др. излязоха с категорични становища в подкрепа на противоконституционността на цитираната разпоредба.

Вземането, възникнало в полза на освободения от длъжност магистрат, няма възнаградителен (поощрителен) характер, а се обуславя пряко от престираната от него в продължение на 10 или повече години на такава длъжност работна сила. Именно поради това паричното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се определя на база броя “прослужени години”. По своята правна природа то е еквивалентно на трудовото възнаграждение и затова се определя въз основа на неговия размер (“толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20”). Тъй като се изплаща накуп и към момента на изплащането му лицето вече е освободено от длъжност, законодателят използва термина “обезщетение”, който разкрива и другата функция на това вземане – да “обезщети” неблагоприятните последици (вреди), които магистратът, освободен от длъжност, би претърпял докато приспособи начина си на живот към новото си правно и социално положение, след като е загубил месечния си доход, осигуряващ му нормално и достойно човешко съществуване. Ето защо правото на освободения от длъжност магистрат да получи паричното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ попада под закрилата на чл. 16 от Конституцията на Република България /КРБ/ – като пряко произтичащо от правото му на труд, поради което съгласно чл. 48, ал. 1, изр. 2 КРБ държавата е длъжна и да създаде условия, респ. да не създава пречки, за изплащането на това обезщетение.

В подкрепа на горното е и досегашната практика на КС и по-специално РКС № 14 от 23.11.2000 г. по к. д. № 12/2000 г.: „В съвременните условия основна цел почти на всеки труд е получаването на трудово възнаграждение, което е от първостепенна, може да се каже биологическа, важност за отделния човек. (…) Държавата е длъжна да гарантира и защитава това право, а не да създава юридически пречки пред осъществяването му. / Неразривно свързано с правото на минимално трудово възнаграждение, негов правен корелат е задължението на работодателя да изплати заработеното възнаграждение. Правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. / Следователно, конституционното задължение на държавата по чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от Конституцията да създава „условия за осъществяване” на правото на труд по необходимост включва задължението ѝ да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд.

В чл. 225, ал. 3 ЗСВ обаче в противоречие с чл. 48, ал. 1, изр. 2 КРБ законодателят е поставил изплащането на обезщетението в зависимост от едно допълнително условие, което няма връзка с положения от магистрата труд и липсата на гарантиран доход вследствие освобождаването му от длъжност – лицето да не е привлечено като обвиняем за умишлено престъпление. Така възниква законово основание за неговия работодател – Висшия съдебен съвет, в случай на повдигнато срещу магистрата обвинение за умишлено престъпление, без вината на последния изобщо да е доказана и срещу него да е постановена и влязла в сила осъдителна присъда, да му откаже изплащането на дължимото му обезщетение, при това в момента, когато магистратът най-много се нуждае от него – непосредствено след освобождаването му от заеманата длъжност.

На следващо място, в хипотезата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ “неизплащането” на дължимото на магистрата обезщетение не е обвързано с разумен срок. Законодателят не е отчел обстоятелството, че наказателното производство може да протече (а на практика обикновено и протича) в продължение на неопределен период от време, което застрашава правната сигурност и предвидимост. Съгласно РКС № 7 от 16.12.2004 г. по к. д. № 6/2004 г. „Основно конституционно право на всеки, обвинен в престъпление, е „да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок” (чл. 31, ал. 1 от Конституцията). Следователно конституционно недопустимо е неоправданото забавяне и продължаване без срок на следствените действия. Неограничени във времето, те могат да се превърнат в постоянен психически тормоз, а в случай, че обективно не могат да се съберат доказателства за привличане към отговорност с обвинителен акт, то наказателното преследване срещу обвиняемия следва да бъде прекратено. Прекомерно дългото разследване ограничава неговите права по начин, че се надхвърля „необходимото за осъществяване на правосъдието” (чл. 31, ал. 4 от Конституцията), поради което е конституционно нетърпимо”. В цитираното решение КС посочва още, че за да бъде разумен, срокът следва да бъде “балансиращ между правата на обвиняемия и интересите на обвинението”. По смисъла на чл. 225, ал. 3 ЗСВ обаче повдигнатото срещу магистрата обвинение за умишлено престъпление се явява пречка за осъществяването на едно валидно възникнало в негова полза гражданско притезание с трудовоправен характер – правото на обезщетение за вече положен труд при липса на гарантиран месечен доход, което няма връзка с наказателното производство и чието реализиране не би могло да наруши интересите на обвинението. В становището си по к. д. № 9/2018 г. Висшият адвокатски съвет също посочва, че “Поставянето на правото за получаване на еднократно обезщетение при освобождаването от длъжност на магистрат, в зависимост от продължителността на наказателното преследване, в т. ч. и съдебните процедури установяващи не/виновността му, и прекомерната продължителност, представлява прекомерно дълъг период, в който лицето се намира в правна несигурност”. Ето защо наложените с цитираната разпоредба от ЗСВ ограничения на правата на обвиняемия магистрат многократно и неоправдано надхвърлят необходимото за осъществяване на правосъдието, което е в противоречие с чл. 31, ал. 4 КРБ.

Освен че с Решение № 17 от 08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. КС изостави досегашната си практика и се противопостави на голяма част от правната общественост в страната (Върховния административен съд, Висшия адвокатски съвет, Съюза на съдиите в България, Съюза на юристите в България, Камарата на следователите в България и др.), актът създава предпоставки за нови осъдителни решения срещу българската държава. Богата съдебна практика се формира в последните години по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, според който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Голям брой са и осъдителните решения срещу България на ЕСПЧ в Страсбург. Въпреки че в коментираното решение КС отбелязва, че “не споделя и тезата на вносителя на искането, според която с оспорвания текст се създава основание за Висшия съдебен съвет да откаже изплащане на парично обезщетение, без гаранции срещу прекомерна и произволна продължителност на съдебното производство спрямо обвинените за умишлени престъпления горепосочени лица”, в Решението си от 09.01.2013 г. по делото “Волков срещу Украйна”, в което е разгледан казусът на освободен от длъжност съдия от Върховния съд на Украйна, ЕСПЧ изрично посочва: “Съдът счита, че подобен неограничен от времето подход към дисциплинарната отговорност в съдебната система представлява сериозна заплаха за принципа на правната сигурност” (пар. 139), “поради отсъствието на давностни срокове преценката на дисциплинарните органи става твърде свободна, което подкопава принципа за правна сигурност” (пар. 181).

Следва да се има предвид, че по отношение на магистрата, срещу когото е повдигнато обвинение за умишлено престъпление, е в сила презумпцията за невиновност по чл. 31, ал. 3 КРБ – същият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Затова е неоправдано обвиняемият магистрат в неопределен срок да търпи същите неблагоприятни правни последици, каквито  съгласно чл. 225, ал. 2, изр. 1, предл. 1 във вр. с чл. 165, ал. 1, т. 3 ЗСВ би търпял и в случай че с влязла в сила присъда е осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление. Еднаквото третиране от законодателя на лицето, срещу което само е повдигнато обвинение, и лицето, което вече е осъдено с влязла в сила присъда, при това с наложено наказание лишаване от свобода (съгласно чл. 225, ал. 2, изр. 1, предл. 1 и чл. 225, ал. 3 ЗСВ и на двамата обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ “не се изплаща”), навежда на извода, че обвиняемият магистрат е по презумпция виновен. Този законодателен подход е в грубо противоречие с презумпцията за невиновност като фундаментален принцип на българското и международното наказателно право, установен в чл. 31, ал. 3 КРБ, както и в чл. 11, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, чл. 14, ал. 2 от Международния пакт за граждански и политически права на ООН, чл. 6, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа и чл. 48, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно РКС № 7 от 21.06.2016 г. по к. д. № 8/2015 г. нормативна уредба, която поставя знак за равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо вследствие на само образувано, но неприключило наказателно производство, е противоконституционна. В този смисъл правото на магистрата да получи дължимото му обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ би могло да бъде ограничено конституционосъобразно eдва от момента на влизане в сила на присъдата, с която същият е осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление, но не и единствено поради наличието на повдигнато обвинение в един значително по-ранен момент. В подкрепа на тази теза е и становището на Съюза на съдиите в България по к. д. № 9/2018 г., в което се изтъква: “Πpeмecтвaнeтo нa мoмeнтa, в ĸoйтo мaгиcтpaтитe c дългoгoдишeн cтaж биxa мoгли дa пoлyчaт дължимoтo eднoĸpaтнo oбeзщeтeниe пpи ocвoбoждaвaнe oт длъжнocт в зaвиcимocт oт eдин paнeн мoмeнт нa пpoцeca пo ycтaнoвявaнe нa извъpшeнo yмишлeнo пpecтъплeниe, пpeмaxвaнeтo нa нeoбxoдимocттa oт дoĸaзвaнe нa твъpдянoтo пpecтъплeниe c влязлa в cилa пpиcъдa ĸaтo пpeдпocтaвĸa зa пpилaгaнe нa мяpĸaтa пo чл. 225, aл. 3 oт ЗCB пo cъщecтвo cъздaвa мexaнизъм зa зaoбиĸaлянe нa зaлeгнaлaтa в Koнcтитyциятa лoгиĸa”.

В Решение № 17 от 08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. КС посочва, че „Отлагането на изплащането на еднократното благодарствено обезщетение при условията на чл. 225, ал. 3 ЗСВ е моралната оценка, която законодателят поставя при наличие на достатъчно данни за поведение, с което съдията, прокурорът или следователят се е отклонил от повелята за нравственост и безукорност и е дал повод за водене на дисциплинарно или наказателно производство срещу него”, но обстоятелството, че срещу магистрата е образувано дисциплинарно или наказателно производство само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че същият не притежава необходимите за професията нравствени качества, като се има предвид и действието на презумпцията за невиновност към този момент. Без подкрепа нито в КРБ, нито в националната и международната нормативна уредба изобщо е тезата на КС, че магистрат, срещу когото е постановена оправдателна присъда, следва преди това да получи негативна „морална оценка” за повдигнатото недоказано обвинение, изразяваща се в отказ от изплащане на дължимото му обезщетение.

Липсва правна аргументация и на извода на КС, че „Изплащането на парично обезщетение на съдия, прокурор или следовател преди да е ясен изходът от образуваното наказателно производство срещу него, несъмнено ще накърни авторитета на съдебната власт”, тъй като ако магистратът бъде осъден с влязла в сила присъда, той ще дължи връщане на обезщетението като недължимо получено (чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД), в резултат на което и интересът на държавата, и авторитетът на съдебната власт ще бъдат защитени по най-добър начин. Ако обаче магистратът бъде оправдан, като преди това му е било отказано изплащането на дължимото му обезщетение, ще бъдат необосновано и необратимо накърнени неговите чест, достойнство, обществен и професионален авторитет, а с това – и авторитетът на съдебната система като цяло. Както посочва и Съюзът на съдиите в България в становището си по делото, “Авторитетът на съдебната власт е легитимна законодателна цел, но тя не се постига чрез неплащане на дължимо обезщетение”.

Според тълкуването на КС в коментираното решение „Крайната цел на атакуваната разпоредба е да запази интегритета на магистратската служба и доверието на гражданите в нея”. Но именно с оглед интегритета в рамките на съдебната власт и взаимодействието между нея и останалите власти и гражданското общество, основани на прозрачността, предвидимостта и зачитането на основните човешки права и на всички останали принципи на правото, е важно актовете на този орган да следват утвърдените национални и международни правни традиции, без да съдържат „правна екзотика” и да пораждат полемика и разединение.

About De Fakto

Проверете също

Бойко Атанасов: Кой определи кадровиците в комисията за европейски прокурор?

Изслушването на кандидатите за европейски прокурор днес не минава безоблачно. След като първият изслушан кандидат …

Изслушването за европейски прокурор тръгна с езиков „казус“

С питане тип предупреждение от страна на Божидар Джамбазов от ВКП тръгна днешното изслушване на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.