Последни новини
Home / Избрано / Oтговорност на арбитъра по българското право

Oтговорност на арбитъра по българското право

Defakto.bg

Софийска адвокатска колегия, Висшият адвокатски съвет и Българската търговско – промишлена палата организират двудневна международна конференция на тема: „Арбитраж – нови предизвикателства“.  Форумът ще се проведе на  22-ри и 23-ти март  в  София, хотел „Балкан“.   Темите, които ще бъдат обсъждани в петък са повече от актуални:   „Арбитражът и новите технологии“,  модератор – адв. Александър Кацарски, заместник-председател на АС при БТПП, „Правно положение на арбитъра. Отговорност на арбитъра„,   модератор – адв. Силвия Спасова – арбитър към АС при БТПП,  „Взаимодействие между съда и арбитража“., модератор – адв. Добромир Грозев – арбитър към АС при БТПП.

В събота юристите ще дискутират –   „Арбитраж в областта на спорта.  Арбитраж за разрешаване на колективни трудови спорове“, модератор – д-р Ивайло Дерменджиев – член на САК, арбитър, член на Президиума на АС при БТПП.   В аванс ви представяме статията на адвокат Ангел Калайджиев.

 

 

Ангел Калайджиев , член на САК, заместник- председател на АС при БТПП

Предмет на настоящото изложение е отговорността за вреди и административно- наказателната отговорност, но не и други неблагоприятни последици от поведението на арбитъра като отвод и заличаване от списъка на арбитрите, както и наказателната му отговорност.
1. Отговорността за вреди на арбитъра по нашето право не е уредена.
Тя е договорна, тъй като според господстващото виждане в литературата и практиката между арбитъра и всяка от страните възниква правоотношение, чието
съдържание включва задължения (задължение за безпристрастност и независимост, задължение за бързо провеждане на арбитража, задължение за уреждане на спора с решение, което подлежи на изпълнение 1 ) и права на арбитъра

2 . Според най- разпространеното виждане между арбитъра и всяка една от страните се сключва договор sui generis, който е близък до договора за поръчка. Такъв договор се сключва и между арбитъра и страната, която не го е избрала, като последната упълномощава страната, която го е избрала да го сключи и от името на първата. Положението е подобно и когато арбитърът се назначава служебно, но в този случай страните но в този случай страните упълномощават съответните лица от арбитражната институция да сключат договор.

1.1. Според съдебната практика, арбитърът не може да носи отговорност за порочно решение, освен ако е извършил престъпление от общ характер, установено с влязло в сила присъда – Решение № 12 от 02.04.2018 по г.д. 1553/2017 на IV ГО, ВКС.  Изразеното от ВКС становище е израз на теорията за „съдебен имунитет“ на арбитъра, според което арбитърът следва да отговаря както съдия от държавен съд, защото арбитражното решение се ползва с последиците на влязло в сила съдебно решение:
Понеже се основава на арбитражното споразумение, арбитражното решение не е държавен акт, а едностранно волеизявление с частноправен характер. Особеното на този частноправен акт е, че той поражда публичноправни последици, които се състоят в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила. Тези последици произтичат от правораздавателната функция на арбитража. Той е признат от закона сурогат на държавното правосъдие и затова трябва да може да даде същата защита, която спорещите биха получила чрез решението на държавния съд. Следователно, ако се търсят вреди, причинени от порочно арбитражно решение, за тях арбитърът, подобно на държавния съдия, би следвало да отговаря само ако поведението му представлява престъпление.“ 3.

1.2. Вън от това, арбитърът следва да отговаря за вреди от неоснователен отказ да участва в арбитражното производство, както и от поведение, което неоправдано забавя производството 4 (сравни чл.307, ал.3 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), който урежда дисциплинарната отговорност на държавния съдия), като обаче следва да се съобрази        едноинстанционният характер на арбитражното производство и необходимостта от изясняване на делото от фактическа и правна страна и осигуряването правото на защита на страните в производството.

1.3. В закона липсва правило, което да урежда формите на вината на арбитъра, при наличието на които той носи отговорност за вреди. Съдебна практика по този въпрос също няма. В литературата преобладава виждането, че арбитърът следва да отговаря само при умисъл и груба небрежност 5 . Вината не следва да cе предполага, а трябва да се докаже от ищеца.

1.4. При липса на избор на приложимо право относно отговорността на арбитъра,  то следва да бъде правото по място на арбитража 6 . 2. В чл.53, ал.1 от ЗМТА е уредена административно-наказателна отговорност за арбитър, който постанови решение по спор, в който едната от страните е потребител по смисъла на § 13, т.1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите (забраната за решаване на спор със страна потребител от арбитраж е установена в чл.19, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)). Отговорност носят както физически, така и юридически лица. Алинея 2 на чл.53 ЗМТА предвижда, че при повторно нарушение глобата или имуществената санкция е в трикратен размер. Актът за установяване на административното нарушение се съставя от инспекторите към Инспектората към министъра на правосъдието по ЗСВ, а наказателното постановление – от министъра на правосъдието.
2.1.  Нормите на чл.53, ал.1 и 2 ЗМТА противоречат на конституционната разпоредба на чл.4, ал.1 от Конституцията, прогласяваща основополагащия за българския конституционен модел принцип на правовата държава.
Принципът на правовата държава, провъзгласен в Преамбюла и в чл.4, ал.1 от Конституцията, както многократно е посочвал в практиката си Конституционният съд (КС), е принцип, включващ в съдържанието си редица елементи. Всички те се обхващат от изискването за върховенство на правото във всички аспекти от обществения живот, както във формален смисъл – чрез принципите за правната сигурност, за законността и изискванията за предвидимост и разчетеност на държавните дейности, в това число на законодателната дейност, за конституционосъобразност на законите, за определеност, яснота и недвусмисленост на правните норми, така и в материален смисъл – принципа за справедливост, включващ принципите за закрила на законно придобитите права и
тяхната неотменимост, допустимост на ограничаването на правата единствено при спазване на принципа на пропорционалността, при допустими ограничения да се запазва същността на конкретно основно право (така Решение № 1 от 27 януари 2005 г. по конституционно дело № 8 от 2004 г.; Решение № 4 от 11 март 2014 г. по конституционно дело № 12 от 2013 г.; Решение № 7 от 16 юни 2005 г. по конституционно дело № 1 от 2005 г.).
Прилагането на принципа на правовата държава е възможно, единствено ако той обвързва в еднаква степен всички категории правни субекти, подчинени на българския правопорядък, включително органите на власт, в частност – Народното събрание, като основен носител на законодателната власт в държавата. В тази насока, КС е имал повод изрично да се произнесе, че „Съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията България е правова държава. В своята практика Конституционният съд многократно е  посочвал, че точното и еднакво спазване на законите и Конституцията се отнася до всички правни субекти. Това се отнася и до Народното събрание при осъществяване    на публичната власт“ (Решение № 1 от 28 януари 2014 г. по конституционно дело № 22 от 2013 г.; в същия смисъл КС се е произнесъл и в: Решение № 22 от 10 декември 1996 г. по конституционно дело № 24 от 1996 г.; Решение № 17 от 16 декември 1999 г. по конституционно дело № 14 от 1999 г.; Решение № 7 от 10 април 2001 г. по конституционно дело № 1 от 2001 г.; Решение № 10 от 3 декември 2009 г. по  конституционно дело № 12 от 2009 г.), както и че „Член 4, ал. 1 от Конституцията изрично прогласява правовата държава като проявление на върховенството на правото за един от основните конституционни принципи. Неговият смисъл се отразява в общото разбиране, че всички – и управляващи и управлявани – са еднакво подчинени на правото и са равни пред закона. … В своята практика Конституционният съд последователно разгръща съдържанието на понятието за правова държава с оглед на формалния елемент – правна сигурност, както и произтичащите материалноправни изисквания. Всички те са обединени от идеята за върховенството на правото – универсалната и еднаква обвързваща сила на правото по отношение на всички правни субекти“ (Решение № 12 от 13 октомври 2016 г. по конституционно дело № 13 от 2015 г.).
Принципът на правовата държава има непосредствено и правополагащо 7 значение за административното право.
Нормите на чл.53, ал.1 и 2 ЗМТА накърняват принципа на правна сигурност и законност. Това е така, най-напред, защото арбитрите нямат административно задължение да не решават арбитражни дела със страна потребител и следователно не могат да извършат административно нарушение (а административно наказание може да се налага само ако е извършено административно нарушение 8 ). Последицата от нарушаването на чл.19, ал.1 ГПК, предвидена в ЗМТА, е друга – нищожност на арбитражното решение – чл.47, ал.2 ЗМТА. Един от основните принципи на административното право е принципът за законоустановеност на съставите и на наказанията – всяко едно административно нарушение и съответстващото му наказания трябва да бъдат установени в правна норма, издадена преди неговото извършване.
Административно нарушение има само при нарушение на административноправно задължение. Административната отговорност е по дефиниция отговорност за неизпълнение на административноправни задължения 9 . При липса на нарушение на административноправно задължение не е налице противоправност.
Тези изводи важат с още по-голяма сила за юридическите лица, които не могат да участват в арбитражен състав и не могат да решават правен спор, поради което не могат да извършат нарушение на чл.19 ГПК и не може да им бъде наложено административно наказание.
Нормите на чл.53, ал.1 и 2 ЗМТА накърняват и принципа за справедливост и пропорционалност, който освен че е елемент от принципа за правова държава, е един от основните принципи на административното право (наложените санкции трябва да  бъдат адекватни на противоправността и субективната ангажираност на нарушителя 10 ).
Това е така, защото в много случаи е спорно дали дадено физическо лице в конкретното материалноправно правоотношение (а оттам и с оглед на арбитражното споразумение) действа в качеството на потребител и не следва неправилната преценка на арбитъра по този въпрос води до налагането на глоба.
3. Предвид изложеното, налага се изводът, че е необходимо, от една страна,  правилата на чл.53, ал.1 и 2 ЗМТА да бъдат отменени. Решение № 12 от 02.04.2018г. на ВКС, ГК,ІV г.о. по гр.дело № 1553 по описа за 2017 г.:
„Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от М. Г. И. чрез адв.К. М. против решение № 9073 от 15.12.16г.,постановено по в.гр.дело № 3578/16г.на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение от 3.11.15г.по гр.дело № 52378/13г.на СРС,30 състав. С него е отхвърлен предявения от същата страна срещу Б. Й. Г. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждането й да му заплати сумата 6491.53 лв,представляваща обезщетение за имуществени вреди по постановено арбитражно решение по арбитражно дело № 1324/09г.,ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба – 14.12.13г.до погасяването.
С определение № 982 от 20.10.17г.настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса:
Арбитър,постановил арбитражно решение, отговаря ли за вреди по чл.45 ЗЗД, ако е  нарушил материалния и процесуалния закон с това решение или с арбитражния процес,който е провел.
В отговор на въпроса настоящият състав на ІV г.о.на ВКС намира следното: Арбитражът е разрешаване на спор от трето лице, овластено от страните по спора с това правомощие.Според устройството има два вида арбитраж – постоянни арбитражни институции или арбитраж ад хок /инцидентен арбитраж/.Арбитражът е ад хок, когато се учредява само за разрешаване на спора, посочен в арбитражното споразумение, така че след разрешаването му той престава да съществува.За разлика от арбитража ад хок арбитражната институция се учредява с оглед разрешаването на неограничен брой спорове, които могат да й бъдат възложени в бъдеще.Затова тя има органи,както и Правилник, според който се образува арбитражен съд по конкретното дело и се разглеждат арбитражните дела.  Понеже арбитражът е частен ,а не държавен съд, отношенията между арбитрите и страните по арбитражното споразумение имат, въпреки правораздавателната функция на арбитража, частноправен характер, а не публичноправен характер. Касае се за особено гражданскоправно отношение, по силата на което арбитърът е длъжен да разгледа и реши възложения му спор, а страните,
възложили му спора,му дължат възнаграждение. Източник на това правоотношение е във взаимното съгласие на лицата, които са страни по него – двете страни по взаимно съгласие избират арбитъра и той дава съгласие да реши спора. Понеже се основава на арбитражното споразумение, арбитражното решение не е държавен акт, а едностранно волеизявление с частноправен характер. Особеното на този частноправен акт е, че той поражда публичноправни последици, които се състоят в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила. Тези последици произтичат от правораздавателната функция на арбитража. Той е признат от закона сурогат на държавното правосъдие и затова трябва да може да даде същата защита,която спорещите биха получила чрез решението на държавния съд. Следователно, ако се търсят вреди,причинени от порочно арбитражно решение,за тях арбитърът, подобно на държавния съдия ,би следвало да отговаря,само
ако поведението му представлява престъпление.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с наведените в исковата молба твърдения на ищеца,с които иска ангажиране на деликтната отговорност на ответницата,по същество се цели проверка на законосъобразността на постановеното арбитражно решение. Такава проверка ищецът е имал възможност да инициира, като упражни правото си на иск за отмяна на постановеното арбитражно решение на основание чл.47 ЗМТА, в посочените от чл.48 ал.1 ЗМТА срокове. Прието е,че единствено в рамките на това производство може да се установи законосъобразността
на уведомяването по висящото арбитражно производство и след влизането му в сила арбитражното решение се счита за законосъобразен акт, включително и извършените в хода му действия. По тези съображения съдът е намерил, че поведението на ответницата Г. не е противоправно и не може да доведе до ангажиране на нейната отговорност.
В касационната жалба се излагат оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост на въззивното решение. Поддържа се, че с дейността си по провеждане на арбитражното производство и издаване на арбитражно решение, арбитрите, и в частност арбитърът – ответник, на общо основание носят лична имуществена отговорност за причинените от тях вреди. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
Ответницата по жалбата Б. Г. не заявява становище.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и касационните оплаквания, приема следното: Касационната жалба е неоснователна.
С оглед отговора на въпроса,по който е допуснато касационно обжалване,ответницата не отговаря по чл.45 ЗЗД за вреди, причинени от арбитражния   процес и постановеното арбитражно решение.При извършената служебна справка настоящият състав констатира,че арбитър Б. Г. е арбитър от арбитражната институция  „А. Ю.”,чийто актове пораждат публичноправни последици.По силата на сключеното между ищеца М. Г. и „П. к. Б. Е.” арбитражно споразумение страните са възложили на посочените в арбитражната клауза от договора /чл.13/ арбитри,в т.ч. ответницата Б. Г.,
да разрешават споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване,недействителност, изпълнение или прекратяване.Средство за защита срещу порочно арбитражно решение е отмяната му по исков ред – по реда на чл.47 ЗМТА.
Правилен е изводът на въззивния съд,че ищецът е следвало да инициира проверка за законосъобразността на уведомяването му за образуваното арбитражно производство, като упражни правото си на иск за отмяна на постановеното арбитражно решение, на основание чл.47 т.3 ЗМТА. Като е пропуснал тази възможност, ищецът не би могъл да реализира правата си по общия исков ред срещу ответницата в качеството й на арбитър,тъй като същата не носи гражданска отговорност за служебните си действия и за постановените от нея актове,освен ако е извършено престъпление от общ
характер,което трябва да е установено с влязла в сила присъда,за каквато твърдения и доказателства по спора няма.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІV г.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 9073 от 15.12.16г. по гр.дело № 3578/16г.на
Софийски градски съд.Решението е окончателно.

1 Petsche, A., Riedl, K. The Liability of Arbitrator under Austrian Law, Austrian Yearbook on International
Arbitration, 2015, p.322-323.
2 Вж. Желязкова, В. Арбитражът като способ за решаване на имуществени спорове. С: Нова звезда, 2019,
с.207-212. Вж. също решение № 12 от 02.04.2018 по г.д. 1553/2017 на IV ГО, ВКС.
3 Вж. Желязкова, В. Цит. Съч., с.214. Вж. също Petsche, A., Riedl, K. Op. cit., p.321-322.
4 Вж. Желязкова, В. Цит. Съч., с.215. Вж. също Petsche, A., Riedl, K. Op. cit., p.323-326.

5 Вж. Желязкова, В. Цит. Съч., с.215. Вж. също Petsche, A., Riedl, K. Op. cit., p.326 (вж. чл.594 (4) от
австрийския Граждански процесуален кодекс).
6 Вж. Желязкова, В. Цит. Съч., с.215.

7 Вж. Славова, М. Принципи на административното право. С: Сиби, 2002, с.41.
8 Вж. Димитров, Д. Административно право. Обща част. С: Сиби, 1994, с.218.
9 Вж. Дерменджиев, И., Костов, Д., Хрусанов, Д. Административно право на Република Бългаария. С:
Тилиа, 1996, с.295-299.
10 Вж. Дерменджиев, И., Костов, Д., Хрусанов, Д. Цит. съч., с.299.

About De Fakto

Проверете също

Съдът на ЕС: Намалената пенсионната възраст на съдиите от полския Върховния съд нарушава правото на Съюза

Разпоредбите на полското законодателство относно намаляването на пенсионната възраст на съдиите във Върховния съд противоречат …

Президентът Румен Радев наложи вето върху два текста от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие.

Президентът Румен Радев наложи вето върху два параграфа от Закона за изменение и допълнение на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.