Последни новини
Home / Актуално / Презумпцията за невиновност и най-модерният й прочит от ПРБ

Презумпцията за невиновност и най-модерният й прочит от ПРБ

Defakto.bg

Адвокат Ася Манджукова

Станахме свидетели на акт на прокуратурата, определян единодушно в правните и журналистически среди като безпрецедентен – публикуването на лимитирано избрани доказателства от разследването по делото, станало известно като НАПлийкс. Бих казала, почти безпрецедентен – с подобен акт започна мандатът на настоящия главен прокурор Сотир Цацаров през 2013 г., когато обществеността отново беше обработена посредством публично броене на инкриминирани бюлетини по т.нар. афера „Костинброд”. Подобен маниер на влияние върху обществените нагласи впоследствие беше възприет по всяко по-медийно наказателно дело, като най-скорошните примери за това са делото „Иванчева” и делото „КТБ” – все на Специализираната прокуратура. Публиката, която дочаква финалния резултат и брои оправдателните присъди на фона на гръмките обвинения, обаче, е много по-малобройна от вече облъчената в хода на делото.

Но да се върнем на НАПлийкс. Докато правната общност недоумяваше как е възможно подобно безпардонно погазване на един от основните принципи на наказателния процес – презумпцията за невиновност, заместник-главният прокурор, единствен кандидат за главен прокурор и понастоящем основен изразител на колективната воля в прокуратурата – Иван Гешев, обеща във Враца на 02.08.2019 г., че и занапред прокуратурата ще оповестява факти и доказателства и това щяло да се прави в случаите, в които защитата или някой друг говори неистини пред обществото, и така щели да се оборват неверните твърдения. С това изказване Гешев автоматично приписа на прокуратурата монопола върху истината и обезсмисли ролята на съда в същинската фаза на производството – съдебния процес.

Нещо повече. Прокурор Гешев открито заяви, че не разбира какво можело да попречат „определени доказателства, които така и така са явни и се коментират в съдебните заседания”, веднага след което добави, че оповестените доказателства са „в един супер минимален обем от това, което има по делото.” Именно – в съда се коментират всички доказателства в тяхната съвкупност, а не определен, избирателно подбран обем от една от страните по делото, каквато се явява прокуратурата, защото, да припомним, обективната истина се разкрива от съда, прокуратурата и разследващите въз основа на „обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона” (чл. 14, ал. 1 НПК).

Последното – ръководенето от закона, все повече убягва на държавното обвинение, що се отнася до презумпцията за невиновност, затова, макар и напоследък да сме обрисувани като търговци с истината срещу заплащане, по Конституция и по призвание адвокатите защитаваме правата и законните интереси на гражданите, затова следва да напомним /или информираме/ органите на разследването относно законовите параметри на този принцип.

В огледалото на закона и международните актове

Той не е от вчера. Макар и в българското законодателство уредбата му да се изчерпва с кратките текстове на чл. 31, ал. 3 от Конституцията на Република България и чл. 16 от НПК, гласящи, че „обвиняемият се счита за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда”, съдебната практика на българските съдилища и правната доктрина многократно са дефинирали същността и пределите му. Аналогично, Европейският съд по правата на човека е създал обилна практика по приложението на презумпцията за невиновност, гарантирана от чл. 6, ал. 2 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/, за жалост, благодарение и на многобройните поводи, създавани от органите на Република България. Освен в ЕКПЧ, принципът е закрепен и в почти всички международни актове, по които България е страна – чл. 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 11 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, чл. 14 от Международния пакт за граждански и политически права /МПГПП/ и др.

Независимо от това, в хода на съдебното сътрудничество в областта на наказателно-правните въпроси, осъществявано от държавите членки на Европейския съюз, се установява, че този, както и други основни принципи на наказателния процес се прилагат твърде разнородно в рамките на отделните държави-членки, въпреки че са страни по едни и същи международни актове, което не предполага нужната степен на взаимно доверие в съдебните им системи – ключова предпоставка за съдебното сътрудничество.

Така още през 2009 г. Съветът на ЕС прие т.нар. „Пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство”, чиято цел бе, посредством приемането на отделни директиви, да се развият по-подробно няколко основни права, принципи и мерки, укрепващи правото на справедлив процес в най-общ смисъл, сред които правото на писмен и устен превод в наказателното производство, правото на информация в наказателното производство, правото на адвокатска защита и др.

Презумпцията за невиновност е предмет на четвъртата мярка по Пътната карта, приета с Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновното и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Тя е развита в глава 2 на Директивата, съдържаща общо 5 члена.

Първият от тях – чл. 3, преповтаря основния текст, съдържащ се в изброените по-горе национални и наднационални норми, като го обвързва със задължението на държавите-членки да гарантират спазването му: „Държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона.” Тук е мястото да уточня, че европейските актове винаги боравят с малко по-общ език, който цели да може да обхване всички специфики на националните законодателства на всички държави членки. Така, въпреки че фигурата на заподозрения формално отпадна в българския наказателен процес преди повече от десет години, формулировката на разпоредбата, отчитайки и допълнителните разяснения, съдържащите се в параграф 12 от Преамбюла на Директивата, позволяват да се определят адресатите на презумпцията за невиновност и това са не само официално обвинените лица, но и всяко друго лице, от момента на задържането му или от момента, в който компетентните органи, чрез действия или актове, в това число неофициално оформени, са дали да се разбере, че даденото лице е заподозряно в извършването на престъпление или дори на предполагаемо такова. В България това означава, че презумпцията за невиновност се разпростира и върху лицата, задържани за 24 часа с полицейска заповед за арест или такива, имащи все още качеството на „свидетел”, поради липсата на обвинение, но от обстоятелствата по делото може да се съди, че са главни заподозрени.

Следващите четири члена развиват по-подробно няколко различни аспекта на презумпцията за невиновност, като отново обвързват тези аспекти със задължение на държавите членки да гарантират спазването им.

Така чл. 5 задължава държавите членки да гарантират, че заподозрените и обвиняемите няма да бъдат представяни като виновни пред съда и обществеността чрез използването на прекомерни мерки за физическо възпиране. Нека си припомним колко време подсъдимата Десислава Иванчева и нейната заместничка Биляна Петрова бяха държани с белезници на разположение на медиите, колко често бяха довеждани в съда, оковани с пранги, въпреки крехкото им телосложение и практически имагинерната опасност да окажат физическа съпротива. Тогава прокурорите прехвърлиха топката на „Съдебна охрана”, но всички знаем кой е „господарят на досъдебното производство”.

Чл. 6 и чл. 7 уреждат положения и права, които съществуват отдавна в българския наказателен процес, но ги доразвиват по начин, който да не оставя поле за стеснителни интерпретации: обвинението носи тежестта на доказване на вината, а заподозрените и обвиняемите имат право да запазят мълчание и да не се самоуличават, без упражняването на това право да може да се ползва срещу тях. Правото на обвиняемото лице да не се самоуличава включва и правото му да откаже да съдейства на органите на разследването, да предоставя информация и доказателства, видно от съображенията, изложени в параграфи 25 и 27 от преамбюла на Директивата. В последните дни станахме свидетели на неколкократно изтъкване на обстоятелството, че обвиняемите по делото НАПлийкс са отказали да съдействат на разследването и да предоставят паролите за служебните компютри.

Допустимите изключения

Най-интересен за настоящото изложение обаче представлява чл. 4, който подробно, в три разпоредби, развива задължението на държавите членки да гарантират, че заподозрените и обвиняемите няма да се представят като виновни в публичните изявления на държавните органи, както и в съдебни решения, различни от тези, произнасящи се по въпросите на вината. Изключение правят актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината (например Постановление за привличане на обвиняем, Обвинителен акт), както и предварителните решения от процесуално естество, взети от съдебните или други компетентни органи, които се основават на подозрения или уличаващи доказателства (например съдебните определения или прокурорски постановления, с които се определя мярката за неотклонение на обвинения).

Важно е да се отбележи, че задължението обвиняемите да не се представят като виновни обвързва всички компетентни органи, пряко обвързани с конкретното наказателно производство, в това число съд, прокуратура, следствени органи, полиция, но също така и министри или други публични длъжностни лица (например служителите на КПКОНПИ) (параграф 17 от преамбюла на Директивата).

Алинея 3 на цитираната норма изрично постановява, че задължението обвиняемите и заподозрените да не бъдат представяни като виновни не възпрепятства публичните органи да разпространяват публично информация относно наказателното производство, когато това е строго необходимо по съображения, свързани с наказателното разследване или от обществен интерес. За да се разбере правилно обхвата на предвиденото изключение, трябва да се съобразят разясненията, съдържащи се в параграф 18 от преамбюла на Директивата. Така например съображение, свързано с наказателното разследване, би била необходимостта от показване на видеоматериал с цел идентифициране на предполагаем извършител, а обществен интерес би представлявала необходимостта от информиране на населението за опасност, свързана с екологично престъпление или необходимостта да се информира обществеността за състоянието на наказателно производство, с цел предотвратяване нарушения на обществения ред (такова беше например редовното информиране за хода на издирвателните действия при разследването на убийството на журналистката Виктория Маринова). Сред този вид изключения не попада нуждата на прокуратурата да убеди обществото, че „защитата или някой друг говори неистини пред обществото”, защото прокуратурата трябва да убеди съда, а в наказателното производство кой казва истината и кой лъже, се установява в съдебната зала, а не през медиите.

Изпълнение по нашенски

Сред този вид изключения не попада и официално обявения от прокуратурата повод да се оповестят 13 броя предполагаеми веществени доказателствени средства, а именно протестирането на мярката за неотклонение на обвиняемия Иван Тодоров пред Апелативния специализиран наказателен съд – този аргумент въобще трудно подлежи на каквато и да е правна или логическа оценка. Информирането на гражданите за обема на изтеклите данни и възможните последици от това, както и за действията, които биха могли да предприемат за защита на своите интереси, попадаше изцяло в предвиденото изключение на чл. 4, ал. 3 от Директивата. Пришиването на всякакви други произволни актове на прокуратурата към този обществен интерес е превратно, защото разговорите между обвиняемите, снимките на телефоните им и още повече публикуването на линкове с лични данни на хиляди прокурори по никакъв начин не съдейства за минимизиране на последиците от деянието, а дори ги увеличиха. В тази връзка, в същия параграф 18 от преамбюла на Директивата следва изричното уточнение, че използването на съображения за прилагане на изключението от общата забрана обвиняемите и заподозрените да бъдат представяни като виновни, следва да бъде ограничено до случаите, когато това би било „обосновано и пропорционално”, като дори в този случай „начинът и контекстът, в който се разпространява информацията, не следва да създават впечатлението, че лицето е виновно, преди вината му да бъде доказана в съответствие със закона.” Както виждаме от официалните изявления на прокуратурата и представляващите я, оповестяването на специално подбрани доказателства нито беше адекватно обосновано, нито беше пропорционално, а начинът и контекстът бяха тъкмо в обратната посока – да създадат впечатлението за „безспорна” вина на обвиняемите (определението „безспорно” по отношение на подлежащи на доказване твърдения беше използвано неколкократно в емлбематичното интервю на Иван Гешев пред БНТ от 23.07.2019 г.)

Само носенето на персонална отговорност ще спре „нарушителите“

От особено значение е разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Директивата, която задължава държавите членки да предвидят съответни мерки, в случай на нарушение на задължението обвиняемите или заподозрените да не бъдат представяни като виновни. Параграф 44 от преамбюла на Директивата разяснява, че мерките трябва да са такива, че да поставят заподозрените или обвинените в същото положение, в което биха се намирали, ако не е било извършено нарушение, с цел гарантиране на правото на справедлив съдебен процес и правото на защита. Именно последното, наред с естеството на нарушението на задължението обвиняемите да не бъдат публично представяни като виновни преди доказване на вината им, определят практическата невъзможност да бъдат предвидени такива „ефективни” мерки, които да могат да възстановят положението отпреди нарушението. Веднъж подадена на медиите, информацията заживява собствен живот, а, както посочихме в началото, малцина дочакват развитието на делото до края и окончателния съдебен акт, но и тогава, дори да има оправдателна присъда, съмнението продължава да витае в общественото пространство и нерядко, вината за провала на обвинението се понася от „корумпирания” съд, защото общественото мнение вече е формирано от вменяващите вина публични изказвания на държавното обвинение. Освен това, именно заради натиска на общественото мнение, а и защото съдиите също са от плът и кръв, обвиняемият, публично представен като виновен, вече е поставен в положение, в което винаги с основание може да се съмнява в непредубедеността на съда. Същевременно, в ерата на интернет, гръмките заглавия от прокурорските изявления остават вечни – така например, връщайки се към аферата „Костинброд”, занимавала общественото внимание в продължение на месеци, през които прокуратурата напоително ни запознаваше с цялата „схема за купуване на изборите”, следва да припомним, че тогавашният единствен обвиняем и впоследствие подсъдим – Росен Желязков, изпълнявал по онова време длъжността главен секретар на Министерския съвет, беше оправдан, а прокуратурата дори не протестира оправдателната присъда – нещо, което се случва изключително рядко, признавайки по този начин, че престъпление няма. Фактът че същият към момента е министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията, е само любопитен нюанс, който обаче демонстрира нагледно каква е трайността и валидността във времето на прокурорските квалификации по дела от висок обществен интерес и с политически привкус. Но „Костинбродската афера” винаги ще следва по петите оневинения още на първа инстанция Росен Желязков и едно търсене в Гугъл показва нагледно това.

Предвид изложеното, обезщетенията по реда на Закона за отговорността на държавата и общините, които в повечето случаи са смехотворни по размера си, както и произнасянията на Европейския съд по правата на човека години след нанесената вреда, не биха могли да бъдат мярка, която да възстанови със задна дата както правото на защита, така и правото на справедлив съдебен процес.

Единствената възможна ефективна мярка срещу нарушението на забраната за публичното представяне на обвиняемите като виновни би било ефективното търсене на персонална отговорност от страна на нарушителите, която да действа дисциплиниращо и превантивно при упражняване на правомощията им. Такива конкретни, директно произтичащи от задълженията по Директивата, навременни и ефективни мерки българският законодател не е предвидил.

Заблудихме ЕК, не сме транспонирали евродирективата

Съгласно чл. 14, ал. 1 от Директивата, държавите членки са длъжни да я транспонират (да приведат законодателството си в съответствие с разпоредбите й, приемайки, където е необходимо, нужните разпоредби или законодателни изменения) най-късно до 01.04.2018 г. Към настоящия момент Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 г. не е транспонирана! Да, същата е надлежно „описана” като „Релевантен акт от европейското законодателство” в Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на НПК, обнародван в бр. 7/2019 г. на ДВ, съобразно задължението на държавите членки да се позовават на съответните директиви при приемането на транспониращите ги мерки. Нито една законодателна промяна, извършена с това изменение на НПК, обаче, не може да бъде отнесена към Директивата. Чл. 16 НПК стои все така самотен и единствен, указващ в едно изречение наличието на презумпция за невиновност. Няма нито една разпоредба, която дори частично да транспонира описаните по-горе аспекти на презумпцията за невиновност. Потърсих възможни индикации в мотивите към законопроекта, но и там липсват каквито и да е данни, че Директивата е била обсъждана и предвидена за транспониране. Маркирайки Директива (ЕС) 2016/343 като „относима” в НПК, българската държава практически е заблудила Европейската комисия, че Директивата е транспонирана. Убеждението ми се затвърди, след като на 28.05.2019 г. по реда на ЗДОИ получих отговор от администрацията на Министерски съвет, според който, посредством Системата за нотифициране на национални изпълнителни мерки, по отношение на транспонирането на Директива (ЕС) 2016/343 България е „нотифицирала” следните актове (дръжте се!): НК, НПК, Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража (!), Закон за задълженията и договорите (!), Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (!), Закон за съдебната власт (!). Изброявайки на Европейската комисия „нотифицираните” актове, България не е предоставила на последната конкретните текстове на основните разпоредби, посредством които Директивата е транспонирана, каквото е изискването на чл. 14, ал. 2 от нея. Така за Комисията и за нас остава да гадаем какво точно отношение имат ЗЗД, ЗОДОВ, ЗСВ и особено ЗИНЗД към цитираните по-горе задължения, свързани с презумпцията за невиновност. Ако сме максимално отворени към идеята за добросъвестно транспониране на Директивата, бихме могли да предположим, че част от тях имат отношение към „гаранциите” и отговорността на съдебните органи, които обаче нито са нови, нито са ефективни или адекватни. ЗИНЗД е има някакво, но по-скоро „техническо” отношение към правото на участие в съдебния процес, което се урежда от същата Директива. Въпросът за транспонирането на съществените аспекти на презумпцията за невиновност обаче остава мистерия.

Действията на прокуратурата по делото НАПлийкс и последвалите ги поощрителни и дори насърчаващи изказвания на единствения кандидат за следващ главен прокурор поставят въпроса дали държавните обвинители погазват националните и европейските норми, уреждащи презумпцията за невиновност, поради непознаването им или поради съзнателното им игнориране. Независимо кое от двете е причината, тя е скандална и заслужава специалното внимание на Европейската комисия, както по реда на последващия контрол по прилагането на европейското законодателство, така и в рамките на мониторинга, осъществяван вече над 12 години по Механизма за сътрудничество и проверка в областта на правосъдието.

Накрая, следва да напомним, че съгласно чл. 119 от Конституцията на Република България и чл. 6, ал. 1 от НПК правораздаването в България се осъществява от съдилищата и само от съдилищата. Както подробно е обосновал в правната доктрина безспорният доайен на юридическата мисъл у нас – покойният проф. Живко Сталев, прокурорите не осъществяват правораздаване, защото те 1) не са независими по отношение на правния спор, напротив – поддържайки обвинението, те са страна по него и 2) не решават правния спор с окончателен акт, имащ силата не пресъдено нещо. Ето защо, макар и законът да вменява на прокуратурата многобройни задължения, целящи да осигурят обективност на разследването, съблюдаване на процесуалните права на обвинения и разкриване на обективната истина, в крайна сметка нито законовата роля на прокурора, нито обективната действителност им позволяват да се изживяват като монополисти на истината.

About De Fakto

Проверете също

Как България умишлено дезинформира за резултата от делото срещу Оманския фонд

След официалните публикации на официалните институции как Оманският фонд е изгубил делото пред Международния инвестиционен …

Европейска федерация на журналистите: Властите в България да спрат да се прицелват в медиите заради избора на нов главен прокурор

България ще избере нов главен прокурор тази есен и поредица от изявления на публични служители …

Един коментар

  1. Не съм виждала авторката от времето, когато и тя, и аз бяхме студентки, макар и в различни курсове и живеехме в един и същи блок в Студентски град. Поздравления, Ася!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.