Последни новини
Home / Актуално / Как спецправосъдието и делото „Колеви“ може да се окажат „препъникамък“ за екстрадицията на В. Божков

Как спецправосъдието и делото „Колеви“ може да се окажат „препъникамък“ за екстрадицията на В. Божков

Defakto.bg

Стоян Мадин, адвокат

Не съм запознат с подробности от разследването, защото не съм наблюдаващ прокурор. Няма да коментирам досъдебно производство. Аз отговарям за целите и стратегиите“, както и „Ще направим всичко възможно, за да си приберем г-н Божков и ще направим така, че да не се страхува. Ако трябва ще му осигурим и психологическа помощ“ 

Може ли така поставените от Главния Прокурор на България цели и стратегии да не се окажат толкова лесно постижими? Екстрадицията е изключително сложен и многопластов институт на международното и националното право, включвайки в себе си въпроси от различни правни отрасли.

Обикновено въпросите дали да се допусне или не екстрадиране се решават от съдебен орган, който не решава делото по същество.

Задължението за екстрадиране по силата на договор, дали двустранен или многостранен е най-популярното основание между държавите, въпреки че и взаимността  или националното законодателства също са правно основание на което някои държави разчитат. Така например САЩ и Обединеното Кралство изискват да има сключен договор между държавите, за да може да се пристъпи към процедура по екстрадиране.

Някои южноамерикански държави са признали, че съществува правно задължение за екстрадиране и без това да е посочено в международен договор. Като пример, през 1953г. Върховният съд на Венецуела, основавайки се на традиционното разбиране и подход на националните съдилища, разпорежда предаването на американски гражданин на Панама въпреки, че между Венецуела и Панама не е имало сключен договор, уреждащ екстрадицията. Конституционният съд на Венецуела намира, че уважавенато на искането за екстрадиция “е в съответствие с публичното право на нациите, където приятелските държави признават реципрочно задължение да се предадат лица, за които се твърди, че са извършили престъпление и които са потърсили спасение в съответните държави.”

Основанието за екстрадиране може да произтича от източници на международното наказателно право, което вменява на държавите задължението или да разследват и предадат на съд или да екстрадират лицето, за което се твърди, че е реализирало международно престъпление. Друг пример за пораждане на задължение за екстрадиране въз основа на международното право е при нарушение на т.е. jus cogens норми – например тези, които забраняват изтезанието. Типичен пример за това е Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, която в чл.7(1) предвижда задължение или за екстрадиране,  или за наказателно преследване – “ако държава – страна по конвенцията, не екстрадира лице, намиращо се на територия под нейна юрисдикция и заподозряно в извършване на престъпление по чл. 4 , то тя предава делото в случаите, посочени в чл. 5 на своите компетентни органи за наказателното преследване.”

Има множество регионални многостранни споразумения, които допълват двустранните договори между държавите членки. Обикновено държавите са част от обособен географски или политически регион – например Съвета на Европа, Европейския съюз, и въпросите свързани с екстрадирането се уреждат на базата на многостранни договори, които могат 1) или да подменят двустранните договори или 2) да задължат държавите да приемат национално законодателство, което да съответства на  договореното в многостранните договори.

Държавите обикновено участват в многостранни международни договори, за да намалят или изцяло да елиминират несигурността, която се поражда от големия брой двустранни споразумения и различието в съответните национални правни системи. Така многостранните споразумения служат като средства за хармонизиране на националните системи. Ако има данни, че лицето е задържано на територията на държава, с която например България е страна в едно общо международно споразумение, много е вероятно още на един ранен етап националните власти да могат кажат до каква степен е възможна една екстрадиция и връщане обратно на избягалия от правосъдието. За приложението на тези механизми се изисква, лицето, чието екстрадиране се иска, да е гражданин на държава, ратифицирала едно такова международно споразумение и 2) да се намира на територията на държава, която също е страна по този международен договор. Примери за това са държави, членки на Съвета на Европа.

Следващата възможност е лицето да бъде задържано на територията на държава, с която България е подписала двустранно съглашение за решаване на въпроси, свързани с наказателното право и преследване.

Третата опция е екстрадиране на български гражданин от територията на трета държава, с която България няма сключен договор за взаимопомощ по наказателни дела – т.е. екстрадиране при условията на взаимност. Със Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест България е възприела и двата принципа. В чл.4 , ал.1 се сочи, че законът се прилага при наличие на международен договор, по който РБ е страна, като го допълва по отношение на неуредените въпроси, а в ал.2 е уредено, че при липса на международен договор законът се прилага при условие на взаимност, която се установява от министъра на правосъдието.

Екстрадицията се разглежда от държавите като израз на техния суверенитет. Преобладаващото становище е, че задължението за екстрадиране възниква  по силата на международен договор или въз основа на националното законодателство или на двете едновременно. При липса на такова задължение държавите могат да разчитат на взаимността или както се казва реципрочността, които са основани на международния принцип за приятелско взаимодействие между нациите. Реципрочността може да стане задължителна в международното право, ако показва обичайното действие на държавата, за което да свидетелства нейната постоянна практика. Така държава, която не е страна по многостранен или двустранен договор, уреждащ екстрадицията, може да допусне такава или да изисква такава, въз основа само на националното си законодателство, което урежда тези въпроси регулирайки правната рамка, материално-правните изисквания, изключенията и процедурните правила. Точно поради това могат да се изведат много малко общоважащи правила, които се прилагат при реципрочност, тъй като практиката, доколкото зависи от националното законодателство, се различава от държава на държава.

Други пречки за връщане обратно на лица, за които се твърди, че са извършили престъпление, могат да се окажат основанията, при които не се допуска екстрадиция или същата се отказва. Обичайно основанията за недопускане на екстрадиция са същите, които са посочени и в българския закон, в чл.6 от ЗЕЕЗА например избягалото лице е придобило гражданство или приравнен статут на гражданин, в държавата, където се намира, получило е там убежище или е наказателно отговорно спрямо държавата, където се намира за престъплението, за което е преследвано в държава, която иска неговото екстрадира. 

По същия начин стои въпроса с основанията за които се отказва екстрадиция. Голяма част от държавите възприемат следните предпоставки за отказ, които по българското право са уредени в чл.7 от ЗЕЕЗА, а именно отказва се екстрадиция за политическо или свързано с него престъпление, определен вид военни престъпление, лицето, чието предаване се иска ще бъде съдено от извънреден съд, екстрадицията има за цел преследване или наказване на лице на основания раса, религия, гражданство, етническа принадлежност, ако има опасност да бъде подложен в молещата държава на изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително наказание или не са му гарантирани правата на справедлив наказателен процес и други.

Във връзка с гаранциите за справедлив наказателен процес, може да възникнат определени трудности в случаите,  когато България иска предаването и връщането на лица, за които се твърди, че са извършили престъпление.

Наред с проблемите за  ефективността на разследването, плашещи за органите на други държави са констатациите направени по делото „Колеви срещу България“. Няма да е прецедент, ако чужд съд откаже екстрадирането в България на обвиняеми лица поради това, че няма как да им се гарантира правото на справедлив процес. Пример за това е решение от 17 март 2011 г. на по дело CO/2626/2011 във връзка с искането за предаване на българска гражданка от Обединеното Кралство на България по издадена ЕЗА.

В решението на британския съд се казва, че британските власти не са получили уверение за това, че съдебното преследване е било проведено добросъвестно и след екстрадицията ще е възможно провеждането на справедлив процес. Британският съд при анализа обосновава част от изводите си с констатациите по делото „Колеви срещу България“ на Европейския съд по правата на човека.  В това дело е посочен структурен проблем, идващ от прекалената концентрация на власт в ръцете на Главния прокурор. Реално погледната липсата на отчетност и възможност Главния прокурор да бъде разследван или отстранен от длъжност, може да се разглежда от страна на чуждестранния съд, преценяващ основанията за екстрадиране, като предпоставка за политическо преследване на неудобни на властта чрез методите и средствата на наказателното право. В държава, в която има фигура, за която е констатирано, че не може да бъде разследвана и отстранена, винаги може да се стигне до наказателно-правен произвол. Това още повече е вярно при условие, че международни институции като ЕСПЧ, и Венецианската комисия установяват определени дефицити и системни проблеми при  разследването.

Нарушаване принципа за справедлив процес може да е резултат от засегната презумцията за невиновност. Публичният линч чрез начина по който се провеждат разследвания срещу обществено разпознаваеми личности, избирателното изтичането на информация по медиите от конкретни досъдебни производства, политически изказвания и коментиране на наказателното производство от висши магистрати още преди делото да е стигнало до съд могат до доведат до нарушаване презумпцията за невиновност.  Така има голяма вероятност в производствата по екстрадиция, лицата да правят съответните възражения, че националните съдилища няма да разгледат по справедлив начин наказателното им делото, ако бъдат екстрадирани. Такъв аргумент е трудно защитим, ако делата се гледат от общите съдилища, но много често наказателните производства срещу публични личности, опозиционни лидери, издатели на вестници, които критикуват властта или политици от управляващата партия, които са загубили политическа подкрепа, се гледат пред един донякъде изваден от общите съдилища съд, какъвто е Специализираният наказателен съд на първа инстанция и Апелативен специализиран съд на втора инстанция.

Отказите да се допусне екстрадиция поради липса на гаранция за справедлив процес не са рядкост и не се изчерпват само с посоченото по-горе дело за изпълнение на ЕЗА.  Съображенията, свързани с гаранции за ненарушаване на човешки права, са основна част от от анализа, който всички страни в едно производство по екстрадиция следва да правят  при преценка на искането за екстрадиране.  Така например чл.16 , §13 от Конвенцията на ООН срещу транс националната организирана престъпност се намеква за човешките права по отношение справедливия процес. Казва се, че на всяко лице, по отношение на което е задействана процедура за някое от престъпленията, спрямо които се прилага този член, следва да се осигури справедливо отношение през всички етапи на производството, включително възможност да се ползва от правата и гаранциите по вътрешното законодателство на държавата, на чиято територия се намира лицето.

Поради липсата на международен консенсус за това кои са точно стандартите за справедлив процес, международно правната доктрина приема, че замолената държава ще влезе в ролята на съдия или оценител на правораздавателните процеси на държавата, която е направила искането за екстрадиция. По-нататък в доктрината се сочи, че замолената държава ще намери баланса между правата на лицето, за което се иска екстрадирането, и интересите на на молещата държава да преследва наказателно лицата за които има доказателства, че са извършили престъпление, което неминуемо води до вземане предвид на различни политически и правни съображения.

Възражения по отношение на липса на справедлив процес при екстрадиране и връщане в страната, където ще се гледа наказателното дело, са направени в производство по  екстрадиция CO/2831/2009 – Dudko v The Governent of the RussianFederation. В решението се казва, че недостатъците в производството бих били такива, че процесът, на който ще бъде подложен завърналия се, биха били толкова основни, че да доведат до обезсилване или унищожаване на самата същност на правата гарантирани в чл.6 [от ЕКЗПЧ]. Въпреки, че решава делото на друга плоскост, съдията отбелязва, че поставените по делото въпроси пораждат важни проблеми, свързани с ролята и отговорността на прокурора във връзка със справедливостта на наказателния процес, което налага по детайлен  анализ, отколкото е бил възможен по делото.

Всичко това идва да покаже, че в производствата, свързани с искания за екстрадиция пред чужди съдилища, малко или много, може да се оспори  дали процесите  пред Специализирания наказателен съд и Апелативни специализиран наказателен съд в достатъчна степен  осигуряват справедлив процес, както и въпроси свързани с ефективността на разследването предвид структурния проблем с прокуратурата, който е констатиран в  решението „Колеви срещу България“.

 

*Авторът е бивш съдия, напуснал миналата година съдебната система по собствено желание

Заглавието е на Де Факто

 

About De Fakto

Проверете също

Апелативният спецсъд отмени гаранцията на жената до Васил Божков, вкара я пак зад решетките

Съставът начело с председателя Георги Ушев обяви, че пребиваващите в Обединените емирства не могат да …

Иван Гешев: Наглост е адвокати на олигарси и престъпници да искат промени в Конституцията и да блокират прокуратурата

Главният прокурор Иван Гешев е силно възмутен от предложенията на Фондация „Български адвокати за правата …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.