Последни новини
Home / Актуално / Забраната на съдия Миталов да влиза в САЩ не задължава България да посяга на основните му права и да го уволнява

Забраната на съдия Миталов да влиза в САЩ не задължава България да посяга на основните му права и да го уволнява

Defakto.bg
Адв. Стоян Мадин е завършил право в СУ “СВ. Климент Охридски” и магистратура в университета в Остин Тексас, като стипендиант на Фулбрайт и Благодарност към Скандинавия. Работил е последователно като експерт в Комисията за защита от дискриминация, пет години като прокурор в Софийска районна прокуратура и седем години като съдия в Софийския районен съд. Професионалните му интереси са в областта на наказателното право и процес и защита правата на човека.
Поставянето на физически лица в забранителни списъци от чужди държави или международни организации и налагането им на имуществени или неимуществени санкции от властите на трети държавите, в които пребивават или чиято граждани са повдига въпроса дали санкционираните лица разполагат с правни средства за защита. Актуален проблем, особено в контекста на поставянето за първи път на български гражданин – съдия от Специализирания наказателен съд в подобен списък. В публичното пространство се появиха различни мнения, от това, че този акт на САЩ засяга независимостта на българската държава, до предложения съдията да бъде уволнен незабавно или да си подаде оставка. Дали обаче тези становища съответстват на международните правни стандарти.

Държавите са в правото си да не допускат на своя територия чужди граждани, освен ако съгласно международно задължение не произтича нещо друго.

Наивно е да се твърди, че с това свое действие САЩ са засегнали по някакъв начин суверенитета на България.  Поставянето на едно физическо лице в такъв списък ще има за директна последица единствено невъзможността то да влиза на територията на САЩ. Според международното право държавите имат суверенното право да решават кого, как и дали да допускат на своя територия. Много често в доктрината или съдебната практика можем да прочетем, че суверенната държава може да забрани на който и да е  чужденец да влиза на територията ѝ, освен ако задължение по международен договор не повелява нещо различно. За това е намекнато в Nishimura Ekiu v. United States, 142 U.S. 651, 659 (1892). В Chae Chan Ping v. United States ( The Chinese Exclusion Case), 130 U.S. 581, 604 (1889)….. се казва, че ако една суверенна държава “не може да забрани на чужденци да влизат, то тя ще бъде поставена под контрола на чужда сила.” В едно от последните си решения, свързано с имиграционната политика, националната сигурност и правомощията на изпълнителната власт – Trump v. Hawaii, Върховният съд на САЩ е припомнил, че “преди повече от едно столетие, този Съд е признал, че допускането и налагането на забрана за влизане на чужди граждани е основен елемент на суверенитета упражняван от изпълнителната власт, който до голяма степен е имунизиран от съдебен контрол. Тъй като решенията в тази област може да засегнат отношенията с чужди държави, или да включват преценка на факти, определени в светлината на променящи се политически и икономически обстоятелства, такива решения по естеството си по-често са присъщи за законодателната или изпълнителната власт.”

Не е по-различно положението в Европа и в частност Европейския съюз. Отделните държави членки могат да налага забрана за влизане на чужденци. Съгласно правото на ЕС забраните за влизане се въвеждат в база данни, наречена Шенгенска информационна система (ШИС), до която органите на други държави, подписали Шенгенското споразумение имат достъп и могат да правят справки в нея. Така ако има наложена забрана за влизане от една държава членка, то докато последната не бъде отменена,  нито една друга трета държава-членка няма да може да издаде виза на лицето или да го допусне на своя територия.

По повод на такива наложени забрани има произнасяния на Европейския съд по правата на човека. По делото Dalea v. France оплакването е от румънски гражданин, чието име било включено в базата данни на ШИС от Франция преди присъединяването на Румъния към ЕС. Жалбоподателят твърдял, че бил в невъзможност да извършва стопанската си дейност, както и да предоставя или получава услуги във всяка една от държавите от Шенгенското пространство, което представлявало намеса в упражняването на правото му да осъществява професионална дейност (защитено съгласно член 8 от ЕКПЧ относно правото на зачитане на личния и семеен живот). Съдът приема, че решения относно влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци не засяга граждански права или задължения и не представлява наказателно обвинение по смисъла на чл.6 §1 от ЕКПЧ. Следователно мярката, която възпрепятствала жалбоподателя да влезе във Франция – независимо от мотивите на налагане, последиците или продължителността ѝ – не попадат в приложното поле на тази разпоредба, поради което жалбата е обявена за недопустима в тази си част. По отношение твърдяно нарушение по чл.8 от ЕКПЧ, съдът напомня, че Конвенцията като такава не гарантира правото на чужденец да влиза или да пребивава в определена държава. Доколкото професионалните отношения на жалбоподателя, особено с френски и германски компании и с фигури от политически и икономически кръгове във Франция, могат да се считат за „частен живот“ по смисъла на член 8, намесата в това право, причинена от поставянето на жалбоподателя в Шенгенската информационна система е било в съответствие със закона и е преследвало законната цел – защита на националната сигурност.  Следователно намесата на френските власти в правото на жалбоподателя да зачита неговия личен живот е била пропорционална на целта, преследвана и необходима в демократичното общество. По-нататък Съдът  подчертава, че на всеки засегнат от мярка, основана на съображения за национална сигурност, трябва да се гарантира адекватна защита срещу произвол. Несъмнено, включването на жалбоподателят в базата данни му е ограничило достъпа до територията на всички държави, прилагащи Шенгенското споразумение. Въпреки това, Съдът е напомнил, че в областта на регулирането кой може да влиза на територията на определена държава, последната  има право на широка преценка относно това какви мерки за осигуряване на защита срещу административен произвол да бъдат осигурени.

Интересни са случаите, когато поставянето в такива списъци, влече след себе си неблагоприятни последици в държавата където лицето пребивава или чиито гражданин е. Има няколко примера, в които ЕСПЧ е разгледал подобни оплаквания и е констатирал нарушения. Коментирайки тези дела следва да се направи уговорката, че случаите не са абсолютно идентични с настоящия казус, но линията на аргументация може да се приложи съответно и така да не се стигне до накърняване на признати от международното право ценности и стандарти.

Какво казва ЕСПЧ, когато националните държави предприемат определени действия въз основа на поставяне на лица в санкционни списъци?  

По делото Nada v Switzerland жалбоподателят е едновременно гражданин на Италия и Египет, живеещ в Campione d’Italia (италиански анклав в Швейцария). Във връзка с изпълнение на  антитерористичните санкции на Съвета за сигурност на ООН, швейцарските власти са го включили в списък с налагане на санкции, което автоматично му попречило на да напусне Campione d’Italia в продължение на около 6 години, през което време не е могъл да се консултира с лекари в Италия и Швейцария, както и да посещава свои приятели там.   Опитите на жалбоподателя да извади името си от тези списъци се оказали неуспешни. ЕСПЧ отбелязва, че швейцарските власти са имали известна степен на свобода на преценка при прилагането на резолюциите на ООН срещу тероризма. Констатира се, че налагането на санкции във връзка с включването на жалбоподателя в антитерористични списъци съставлява намеса в правото на личен живот. Съдът преценява, че в случая е налице легитимна цел за превенция на престъпността и осигуряване на националната сигурност и обществения ред.  При анализа на това дали намесата е оправдана, съдът е напомнил, че съществува презумпция, че Съветът за сигурност не възнамерява да налага задължение на държавите-членки, изпълнението на които да нарушат основните принципи на правата на човека или да предприемат конкретни мерки, които да са в противоречие с техните задължения съгласно международните права на човека. Във връзка с това Съдът е приел, че швейцарските власти не са взели предвид в достатъчна степен индивидуалността на фактите по делото и особено уникалното географско положение на жалбоподателя – италиански анклав на територията на Швейцария. Швейцарските власти не е следвало да се основават само на обвързващата сила на резолюцията на Съвета за сигурност, но трябвало да убедят Съда, че са предприели – или са се опитали да предприемат – всички възможни мерки за адаптиране на режима на санкции към индивидуалната ситуация на жалбоподателя. В заключение се приема, че предвид всички  обстоятелства, ограниченията, наложени на свободата на движение на жалбоподателя за дълъг период от време, не са постигнали справедлив баланс между правото му на защита на личния и семейния му живот и преследваните законни цели. Прието е също така нарушение на чл. 13, доколкото молбата на жалбоподателя да бъде премахнат от санкционните списъци, приети от Швейцария не е била разгледана по същество, а съдилищата са приели, че не могат да отменят санкциите, наложени на жалбоподателя, само на основание, че не се зачитат международно гарантирани човешки права.

Друг пример е делото  Стамос срещу България, което се отнася до български гражданин, на когото е наложена двегодишна забрана за пътуване в чужбина на основание нарушения на имиграционното законодателство на САЩ. ЕСПЧ изследва въпроса дали следва да се налага автоматична забрана на жалбоподателя да пътува до която и да е чужда държава заради това, че е нарушил имиграционните закони на една конкретна държава. Нормалната последица би била лицето да бъде отстранено от държавата и да му бъде забранено (в съответствие с нейното законодателство) да влиза на територията ѝ за определен период. Спрямо жалбоподателя е имало такива последици –  той е бил депортиран от САЩ.  Въпреки  че Съдът може да е готов да приеме за обоснована забраната за напускане на собствената му страна, наложена във връзка с нарушаване на имиграционните закони на друга държава в някои непреодолими ситуации, не счита, че автоматичното налагане на такава мярка без да се взимат предвид индивидуалните особености на засегнатото лице, може да се характеризира като необходима в едно демократично общество.

В едно от последните си решение от 21 юни 2016 г. по делото Al-Dulimi and Montana Management Inc v Switzerland, разглеждащи връзката между санкциите на Съвета за сигурност на ООН и международните права на човека, ЕСПЧ установява, че швейцарските съдилища не са предоставили реален съдебен контрол по отношение поставянето на жалбоподателя в санкционен списък. Поради това е констатирано нарушение на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. По-конкретно швейцарските власти постановяват конфискация на активи на жалбоподателите, позовавайки се и посочвайки основания именно в това, че те са  поставени в санкционен списък на Съвета за сигурност на ООН. Голямата камара на ЕСПЧ се придържа към развитата в предходни решения теза на Съда, че по презумпция, санкциите на Съвета за сигурност трябва да се тълкуват като съвместими с международните права на човека.

По-специално Съдът отбелязва, че санкциите, наложени от Съвета за сигурност, могат да имат изключително сериозни последици за засегнатите от нея – в действителност толкова тежки, че не могат да бъдат приложени, без да се предостави правото на засегнатите на подходящ преглед. По-нататък се приема, че Резолюциите на ООН не съдържат ясни или изрични формулировки, които да изключват възможността за съдебен надзор. Следователно винаги трябва да се разбира като разрешаване на националните съдилища да упражняват контрол, за да може да се избегне произвол. В анализа си ЕСПЧ  е посочил, че Съветът за сигурност е длъжен да изпълнява задачите си, като изцяло зачита и насърчава правата на човека и това не може да бъде разбрано, като преклудиращо какъвто и да е съдебен контрол. Следователно трябва да съществува презумпция, че Съветът за сигурност няма намерение да налага на държавите-членки задължения да нарушават основни принципи на правата на човека. Ако има някаква неяснота, Съдът трябва да тълкува резолюцията по начин, който позволява максимална хармония с ЕКПЧ и избягване на конфликт между задължения по различни международни инструменти. При липса на изрична формулировка, която изключва или ограничава зачитането на правата на човека в контекста на прилагането на санкциите, Съдът винаги трябва да приеме, че тези мерки са съвместими с ЕКПЧ. Следователно Съдът следва да тълкува санкциите по начин, който позволява системно хармонизиране.

В крайна сметка по делото Al-Dulimi and Montana Management Inc v Switzerland Съдът констатира, че на жалбоподателите е трябвало да бъде предоставена реална възможност да представят доказателства пред националните съдилища, за да могат да докажат, че включването им в санкционните списъци е произволно. Фактът, че тази възможност не е предоставена, означава, че самата същност на правото на жалбоподателите на достъп до съд е нарушена, в нарушение на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, който предоставя правото на справедливо изслушване от безпристрастен съд.

Вземайки предвид тази линия на аргументация, по-скоро може да се направи заключение, че поставянето на български гражданин в списък с лица заподозрени в корупционни действия от САЩ е акт, който е обусловен от суверенното им право да ограничават достъпа на лица до територията си.

Важното обаче е ефектът, който забраната може да породи спрямо засегнатото лице на територията на България. Следва да се приеме, че действията на САЩ по никакъв начин не задължават България да предприема действия, с които да наруши основни права, гарантирани от международното право.  За да са в синхрон предприетите от държавата действия с практиката на ЕСПЧ, следва към случая да се подходи индивидуално, да се извърши необходимата проверка или разследване, в хода на които на лицето да се даде възможност да представи доказателства в своя защита, което да е последвано от реален съдебен контрол.

Всяка една спекулация за незабавно уволнение в крайна сметка ще доведе и до замитане на случая под килима, а след години даже няма да си спомняме кой е този съдия, който съдът възстановява на работа поради незаконно уволнение.

 

 

About De Fakto

Проверете също

Апелативният спецсъд отмени гаранцията на жената до Васил Божков, вкара я пак зад решетките

Съставът начело с председателя Георги Ушев обяви, че пребиваващите в Обединените емирства не могат да …

Иван Гешев: Наглост е адвокати на олигарси и престъпници да искат промени в Конституцията и да блокират прокуратурата

Главният прокурор Иван Гешев е силно възмутен от предложенията на Фондация „Български адвокати за правата …

Един коментар

  1. Дарина

    В България на съдиите е разрешено ,освен да помогнат в ГПК и НПК за събиране на доказателства ,за доказване на обективната истина , да постановяват решенията и присъдите и по свое вътрешно убеждение , което често е сценарии. Така и САЩ и други ЕС държави по вътрешно убеждение могат да поставят в черни списъци съдии.Защо съдиите не направили искане ,по времето на Д Киролов ,като председател на правната комисия – да е нищожно – да се поставят решения и присъди по вътрешно убеждение . Днес Кирилов е министър на правосъдието и като такъв по вътрешно убеждение иска уволняването на съдията. Виждате ли , когато се страда от несправедливи постановки ,как е неприятно . А това е ежедневието на българските граждани , които търсят справедливост в съда , а получават вътрешно убеждение – което е корупционна схема

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.