Последни новини
Home / Избрано / Нарушено ли е международното право при задържането и ареста на Джок Полфрийман? *

Нарушено ли е международното право при задържането и ареста на Джок Полфрийман? *

Defakto.bg

От края на септември миналата година, когато Софийският апелативен съд постанови условно предсрочно освобождаване на осъдения на 20 г. затвор за убийството на Андрей Монов Джок Полфрийман, казусът с австралиеца набъбна от куриози и дела.

Първоначално, макар и пуснат от затвора, той бе заключен в центъра в Бусманци. Като междувременно се оказа, че спрямо него са налични и взаимоизключващи се мерки, наложени от МВР – хем да не напуска страната, хем да бъде експулсиран от България със забрана в идните пет години да влиза в която и да е държава от ЕС. 

После бившият главен прокурор Сотир Цацаров изпрати във Върховния касационен съд искане за отмяна на влязлото в сила съдебно определение за предсрочното освобождаване на Полфрийман с настояване до ново произнасяне той да бъде върнат в затвора. А депутати от управляващите внесоха проект, предвидил тези окончателни определения да подлежат на преглед и отмяна, защото по действащия НПК явно не подлежат. ВКС обяви делото за решаване на 7 октомври миналата година и оттогава няма произнасяне.

Междувременно Полфрийман се запозна с правосъдния министър Данаил Кирилов на жълтите павета и като шеф на дружество за защита правата на затворниците даже официално се срещна с него. Софийският административен съд пък отмени наложената му след осъждането забрана да напуска страната, защото нуждата от нея е отпаднала. Но МВР обжалва решението пред Върховния административен съд, който засега не се е произнесъл.

На този фон адвокатът, бивш съдия и прокурор Стоян Мадин сочи друг сериозен международно-правен аспект на казуса „Полфрийман“.

 

Нарушено ли е международното право при задържането и ареста на Джок Полфрийман?

Стоян Мадин*

Проблемът
През нощта на 28.12.2007 г. австралийският гражданин Джок Полфрийман е арестуван по подозрение, че е извършил убийство. Издадена е заповед по Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) от същата дата и спрямо него е извършен обиск отново по реда на ЗМВР, за което е съставен и съответният протокол. Заповедта за задържане е обявена на Полфрийман в 2,30 часа на 28.12.2007 г. с помощта на специално назначен за това преводач. На същата дата Джок Полфрийман е задържан с постановление на прокурора за срок до 72 часа, предявено му е постановление за привличане като обвиняем, разяснени са му правата, които има по НПК, след което му е дадена възможност да даде обяснения и е разпитан. На 30.12.2007 г. на австралиеца се предявява по-прецизно обвинение и отново му е дадена възможност да даде обяснения. На 31.12.2007 г. Джок Полфрийман е изправен пред Софийския градски съд във връзка с направено искане за вземане на мярка задържане под стража.
Това са извършените действия със задържания австралийски гражданин Полфрийман. По делото липсват каквито и да било доказателства австралиецът да е бил информиран за правата си по Виенската конвенция за консулските отношения.
Действащото право
Виенската конвенция за консулските отношения (ВККО) е ратифицирана с Указ № 947 на Държавния съвет на НРБ от 1989 г. (ДВ, бр. 42 от 1989 г.) и е в сила за България от 10.08.1989 г. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Същото правило е доразвито в разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от Закона за международните договори на Република България, в която се сочи, че действието във вътрешния правов ред на разпоредбите на международен договор се определя в зависимост от характера на тези разпоредби, пряко приложими или не, и от йерархическото място на акта за обвързване във вътрешния правов ред съобразно Конституцията и законите на страната.
Виенската конвенция заема едно от централните места в правната рамка на международното право и до март 2020 г. е ратифицирана от 180 държави. Конвенцията съдържа 79 разпоредби, повечето от които регламентират установяване, осъществяване и прекратяване на консулски отношения, улеснения, привилегии и имунитети на консулите и функционирането на консулските агенти. В приемащите държави консулите могат да подпомагат чужденците – граждани на изпращащата държава, когато последните участват в наказателни производства. Например, възможно е да съдействат за осигуряване на преводачи, за организиране на процесуално представителство и правна помощ, за спомагане за събиране на оневиняващи доказателства и за ангажиране на защитници по наказателните производства.
В настоящия случай е важно друго. Разпоредбата на чл. 36 ВККО регламентира правото на консула за връзка със задържаните граждани на изпращащата държава. За улеснение на изпълнението на консулските функции по отношение на тези граждани консулските длъжностни лица могат свободно да влизат във връзка със задържаните, посещавайки ги в местата за задържане. От своя страна, задържаните граждани на изпращащата държава имат свободата да се свързват с консулските длъжностни лица. Разпоредбата на чл. 36, б. „b” гласи, че компетентните органи на приемащата държава са длъжни, ако заинтересуваното лице поиска това, незабавно да уведомят консулството на изпращащата държава, че в границите на неговия консулски окръг гражданин на тази държава е арестуван, намира се в затвор или му е определена мярка за неотклонение задържане под стража, или е задържан под друга форма. Всяко съобщение, отправено до консулството от арестувано, намиращо се в затвор или задържано под стража по мярка за неотклонение или под друга форма лице, трябва да бъде незабавно предадено от посочените органи. Нещо повече, тези органи трябва незабавно да уведомят задържаните лица за правата, които имат по ВККО. При образуване на досъдебно производство срещу чужденец, в хода на което същият се задържа, органите на МВР и прокуратурата следва незабавно да уведомят задържания за правата му по ВККО.
От наличните по досъдебното производство материали не става ясно дали при задържането на Джок Полфрийман в 3 РУ – СДВР със заповед, връчена му в 2,30 часа на 28.12.2007 г., полицията и прокуратурата са му разяснили субективните му права по ВККО. Това не е сторено и от съставите на Софийския градски съд и Софийския апелативен съд, които са разгледали искането за задържането му под стража. В тази насока не са направени възражения от назначения му по делото служебен защитник.
Може само да се спекулира с това, дали ако на Полфрийман му бяха разяснени тези права и му беше дадена възможност да се свърже с консулството, би се стигнало до назначаване на служебен защитник и до несъбирането на решаващи доказателства в първите 24 часа от задържането му.
Няколко са въпросите тук – поражда ли конвенцията права за Джок Полфрийман, били ли са българските власти задължени да го уведомят за тях, какво се влага в изискването за незабавност и какви са правните последици при това неизпълнение? Нарушила ли е България международното право и може ли Австралия да съди държавата ни пред Международния съд на ООН?
Отговор на тези въпроси намираме в практиката на Международния съд на ООН. Юрисдикцията на съда, регламентирана в чл. 36, ал. 1 от Статута му, обхваща всички спорове, които страните отнасят до него, и всички въпроси, специално предвидени в Устава на Обединените нации или в действащи договори и конвенции. В ал. 2 е предвидено, че държавите – страни в настоящия статут, могат във всеки момент да заявят, че признават за задължителна и без специално споразумение по отношение на всяка друга държава, приела същото задължение, юрисдикцията на съда по всички правни спорове, които се отнасят до тълкуване на международен договор, какъвто и да е въпрос на международното право, наличността на какъвто и да е факт, който, ако бъде установен, би съставлявал нарушение на международното задължение и естеството или размера на обезщетението, дължимо за нарушението на едно международно задължение. Тук следва да се направи уговорката, че решенията на този съд нямат задължителна и обвързваща сила за държави, които не са били страни в производството пред Съда. По силата на чл. 59 от Статута „решението на съда е задължително само за страните по спора и само по отношение на даденото дело”.
България е страна по Статута на Международния съд на ООН и с декларация е приела юрисдикцията на Съда за задължителна в съответствие с чл. 36, ал. 2 от Статута по всички правни спорове, възникващи от факти или ситуации, последващи или продължили да съществуват след влизане в сила на декларацията за приемане на юрисдикцията.
Дела пред Международния съд на ООН
За времето от 1998 г. до 2019 г. Съдът е разгледал четири дела, свързани с прилагането на ВККО във връзка със задържането, наказателното преследване и осъждането на чужденци – делата „Парагвай срещу САЩ“, „Германия срещу САЩ“ (Делото „Лагранд“), „Мексико срещу САЩ“ (Делото „Авена“) и „Индия срещу Пакистан“.
Първото дело, разгледано от Международния съд на ООН относно неспазването на ВККО, е делото „Парагвай срещу САЩ“ във връзка с парагвайския гражданин Ейнджъл Бриард, който е осъден в САЩ за умишлено убийство, без да му бъде разяснено правото на достъп до консулско съдействие. В хода на процеса Бриард дал показания въпреки противопоставянето на служебно назначения му защитник и в крайна сметка е осъден на смърт. По време на процеса пред първоинстанционния съд и при обжалването Бриард не е повдигал възражения, свързани с нарушените му права по ВККО. За първи път той поставя този въпрос три години след осъждането му в производство пред федерален съд. Възраженията му са отхвърлени на основание на т. нар. procedural default doctrineи американските власти пристъпват към изпълнение на смъртната присъда. Междувременно Парагвай сезира Международния съд на ООН с искане срещу САЩ, твърдейки, че присъдата е постановена в нарушение на закона и че следва да се постановят привременни мерки до разглеждане на случая по същество. Международният съд действа много бързо и само няколко дни след като е сезиран, единодушно постановява, че „САЩ следва да вземат всички възможни мерки, за да гарантират, че Бриард няма да бъде екзекутиран преди приключване на производството” пред Международния съд на ООН. В крайна сметка присъдата на Бриард е изпълнена преди разглеждане на случая по същество, а впоследствие Парагвай оттегля искането си.
Сходно е делото „Лагранд“(„Германия срещу САЩ“). Братята Лагранд са немски граждани, които към момента на задържането им по обвинение в извършване на грабеж и убийство в щата Аризона през 1982 г. не са уведомени за правата, които имат по ВККО съгласно разпоредбата на чл. 36, б. „b”. Националният съд на щатско ниво ги признава за виновни по повдигнатите им обвинения и ги осъжда на смърт. По време на процеса и при обжалването братята Лагранд не повдигат въпроса за нарушението на ВККО. При разглеждането на делото на федерално ниво (habeas corpus petition) федералният съд се позовава на правилото doctrine of procedural default– че след като не са били направени възражения по същество за нарушение на предвидените права по ВККО при разглеждане на делото пред щатските съдилища, такива възражения не могат да бъдат направени и пред федералните съдилища. След изпълнение на присъдата спрямо единия от братята, на 2 март 1999 г. Германия инициира производство срещу САЩ в Международния съд на ООН с искане за установяване нарушение на ВККО. По време на устните пледоарии е поискано Международният съд на ООН да установи и признае, че САЩ са нарушили международните си задължения спрямо Германия, пропускайки да разяснят на братята Лагранд правата им по чл. 36, § 1, „b” от ВККО незабавно след арестуването им, лишавайки по този начин Германия от възможността да предостави консулско съдействие, което в крайна сметка е довело до осъждането и екзекуцията на Лагранд. Другото съществено искане е Съдът да приеме за установено, че САЩ са нарушили задълженията си по международното право, регламентирани в чл. 36, § 1, „b”, прилагайки процесуалното правило за преклудиране на правото да се направят възражения (doctrine of procedural default). Тезата е, че това съставлявапроцесуално нарушение, което е препятствало Карл и Уолтър Лагранд да повдигнат въпросите за нарушение на ВККО пред федералните съдилища и по този начин САЩ не са осигурили ефективно правата и целите, регламентирани в чл. 36 от ВККО.
Решението на Съда по делото „Лагранд“
Съдът приема, че е налице нарушение на международното право. В решението са засегнати множество от процесуалните и материалните аспекти на консулското право, дипломатическата защита и отговорността на държавата. По съществото на делото Международният съд на ООН първо е разгледал оплакването на Германия, че с пропуска на САЩ да информират братята Лангранд за правата им по ВККО, са нарушили както правата на Германия по тази конвенция, така и субективните права на братята Лагранд да бъдат информирани съгласно изречение второ на чл. 36, § 1 „b” от ВККО.
Три са основните моменти в диспозитива на решението, на които следва да се обърне внимание. Съдът с 14 на един гласа приема, че САЩ са нарушили международноправните си задължения към Германия и към братята Карл и Уолтър Лагранд съгласно чл. 36, § 1 от Конвенцията, пропускайки да разяснят на последните възможно най-скоро след ареста им правата, които имат съгласно чл. 36, § 1 „b“от ВККО. Изрично се посочва, че по този начин Германия е била лишена от възможността своевременно да предостави консулско съдействие на засегнатите лица. Съдът постановява също, чеСАЩ са нарушили международните си задължения към Германия и братята Лагранд по чл. 36, § 2 от ВККО, като не са позволили преразглеждане на присъдите им в светлината на правата, регламентирани в Конвенцията, след установяване на нарушенията. На трето място Съдът приема, че въпреки постановяването на тежки присъди в нарушение на предвидените в чл. 36, § 1 „b“права САЩ със средства по свой избор трябва да позволят преразглеждането на присъдите на основание така допуснатите нарушения.
Делото „Aвена“
Фактите по делото са аналогични. Вечерта на 24 юни 1993 г. мексиканският гражданин Хосе Ернесто Меделин участва в изнасилване и убийство на младо момиче в Хюстън, Тексас. Малко след това той е арестуван от полицията, без да му бъдат разяснени правата, които има съгласно ВККО. Меделин е признат от първоинстанционния съд за виновен в извършване на умишлено убийство и е осъден на смърт. През пролетта на 1997 г. Апелативният наказателен съд в Тексас потвърждава присъдата. Пред двете инстанции Меделин не поставя въпроса, че правото му на защита е нарушено поради пропуска на американските власти да му разяснят разпоредбата на чл. 36, § 1 „b“от ВККО. През април 1997 г., шест месеца след потвърждаване на присъдата, мексиканските консулски власти разбират за задържането и осъждането на Меделин.
Една година по-късно Меделин подава молба по процедурата habeas corpus, позовавайки се за първи път на нарушение на ВККО, което прави осъждането и задържането незаконни. Наказателният апелативен съд на Тексас отхвърля молбата му с аргумента, че такива възражения не са били направени при разглеждане на делото му по същество, което е процесуална пречка за предявяването им в процедурата habeas corpus.
През ноември 2001 г. Меделин инициира отново процедура habeas corpusпред Федералния съд на Тексас, позовавайки се за първи път пред този съд на нарушение на ВККО, което прави осъждането и задържането незаконни. Федералният съд отхвърля молбата, позовавайки се на процедурното правило, че възражения, които не са направени пред съответния щатски съд, не следва да се разглеждат в производството habeas corpus. Преди приключването на процедурата пред Федералния съд Мексико подава искане пред Международния съд на ООН за иницииране на производство за нарушение на чл. 36, § 1 „b“на ВККО.
Какви са исканията на Мексико и какво установява и приема Международният съд на ООН по делото „Авена“?
Мексико сезира Международния съд на ООН с искане да се признае, че САЩ са нарушили задълженията си по международното право спрямо Мексико и 52-ма техни граждани, като са ги арестували, задържали за постоянно, признали за виновни и осъдили, без да ги уведомят своевременно след задържането им за правата, които имат по чл. 36, § 1 „b“от ВККО, поради което са ги лишили от възможността да упражнят тези права. На следващо място се иска Международният съд на ООН да признае, че задължението в чл. 36 § 1 от ВККО се изразява в уведомяване за правото на консулска защита и в разумна възможност за достъп на консула до задържания, преди компетентните власти на приемащата държава да предприемат каквито и да било действия, потенциално неблагоприятни за правата на чуждия гражданин. На трето място се иска Международният съд на ООН да признае и постанови, че САЩ са нарушили задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ВККО, като не са предоставили относимо и ефективно преразглеждане на присъдите, постановени в нарушение на чл. 36, § 1 от ВККО. Поддържа се, че делата е следвало да бъдат преразгледани и че процедурата по помилване, както и позоваването на вътрешни правни процесуални доктрини не са позволили да се постигнат правните цели, заложени в чл. 36 § 1 от ВККО. Направено е и искане да се признае, че в съответствие с вредите, претърпени от Мексико поотделно и в цялост при упражняване на дипломатическа защита на своите граждани, Мексико има право на пълно обезщетение за тези вреди под формата на restitutio in integrum,а тази реституция се състои в задължението за възстановяване на status quo anteчрез отмяна или обезсилване под друга форма на присъдите или чрез отмяна на изпълнението им по отношение на всички 52-ма граждани на Мексико. Пред съда се подържа, че изрично следва да се укаже на САЩ, че относимото и ефективно преразглеждане на присъдите, изключва възможността САЩ да приложат процедура по помилване, доколкото същата не е съдебно средство за защита, както и в случай на ново разглеждане на делата, да не могат да се позоват на доктрината за преклудиране на възражения, не направени при първоначалното разглеждане на делото.Идеята на последното искане е да се постанови, че единственото ефективно средство за защита би било преразглеждане на делата от съд, доколкото производствата по помилване не дават необходимите гаранции и биха обезсмислили правното действие на чл. 36 § 1 от ВККО.
Решението на Международния съд на ООН по делото „Авена“
Установява се нарушаване на международното право както спрямо задържаните мексикански граждани, така и спрямо държавата Мексико. В решението си по делото Международният съд на ООН приема, че като не са информирали мексиканските граждани своевременно след задържането им за правата им по чл. 36 § 1 от ВККО, САЩ са нарушили поетите задължения по тази разпоредба. На следващо място Съдът намира също, че САЩ са нарушили задълженията, поети от тях съгласно чл. 36, § 1 „bот ВККО, като не са уведомили своевременно съответния мексикански консул за задържането на част от граждани на Мексико, посочени в § 106 (2) от решението, и по този начин са лишили държавата Мексико от правото да оказва помощта, предвидена ВККО към задържани свои граждани. По-нататък е решено, че САЩ не са спазили задълженията си, предвидени в чл. 36 (1) (а) (b), след като по отношение на част от задържаните мексикански граждани, посочени в § 106, (3) от решението, са лишили държавата Мексико от правото своевременно да осъществи връзка, да има достъп и да организира консулско посещение на задържаните граждани. Допълнително е констатирано, че САЩ не са спазили поетите в чл.36, § 1, “b” задължение, като са лишили Мексико от правото своевременно да организира правна помощ и представителство на мексиканските граждани посочени в § 106 (4) от решението. Наред с това Международният съд на ООН приема, че САЩ са нарушили задълженията, предвидени в чл. 36, ал. 2, като на част от задържаните лица не са позволили преразглеждане на присъдите в светлината на правата, заложени във ВККО, както и че подходящата репарация в този случай се изразява в задължението САЩ да предоставят на основание и по свой избор право на преразглеждане на присъдите на мексиканските граждани, на които са нарушени правата по чл. 36 от ВККО.
Делото Джидхав (Индия срещу Пакистан) и решението на съда
Спорът между Индия и Пакистан е сложен от фактическа страна, но обемът на настоящата статия не позволява подробното му описание. Единствено следва да се посочи, че става дума за задържането и съденето на индийски гражданин на територията на Пакистан и за твърдения на Индия за нарушение на ВККО. Същественото е, че Международният съд на ООН не отстъпва от правните си изводи, направени в предишните решения. Съдът постановява, че Ислямска Република Пакистан, като нe e информиралa своевременно задържания индийски гражданин за неговите права по чл. 36 § 1 „b“, е нарушила задълженията си по тази разпоредба. Следващото констатирано нарушение се изразява в това, че съответният консул на Индия в Ислямска Република Пакистан не е бил уведомен своевременно за задържането на индийския гражданин и така Индия е била лишена от правото си да му предостави консулско съдействие съгласно ВККО. Освен това Съдът приема, че Ислямска Република Пакистан е лишила Република Индия от правото да комуникира със задържания индийски гражданин и да има достъп до него, с което е нарушила предвидените в чл. 36 § 1 (a) (c) от ВККО задължения.
Потвърждава се отново констатираното вече по делото „Aвена“,че в този случай Ислямска Република Пакистан е задължена съгласно международното право – чл. 36 от ВККО, своевременно да информира задържания индийски гражданин за неговите права и да предостави достъп на индийския консул до задържания чужденец. Още веднъж Съдът потвърждава, че подходящата репарация в този случай се изразява в задължението на Ислямска Република Пакистан да осигури по свой избор ефективно преразглеждане на присъдата на индийския гражданин по такъв начин, че да ревизира пълноценно последиците от нарушаването на правото, регламентирано в чл. 36 от ВККО.
Възникване на задължението за уведомяване на задържания за правата му по ВККО
Задължението за уведомяване на чужденеца за правото му на достъп до консул възниква от момента, в който са налице основанията на чл. 36 от ВККО – т.е. когато чужденецът е арестуван или задържан. Най-често арест и задържане има при образуване на наказателно производство, така както е станало през 2007 г. с Джок Полфрийман. Задържане обаче е налице и след условното предсрочно освобождаване, тъй като Джок Полфрийман от затвора незабавно е преместен в Центъра за задържане в Бусманци, но задържането е на друго основание, поради което е налице ново задържане. Задържане по смисъла на ВККО е и задържането с цел депортиране или експулсиране, тъй като в Конвенцията е записано: „е арестуван, намира се в затвор или му е определена мярка за неотклонение задържане под стража, или е задържан под друга форма”.
В случая е изпълнено и изискването задържаният да е чужденец, тъй като е безспорно, че Полфрийман е само австралийски гражданин. По делото Aвена Международният съд на ООН приема, че задължението за уведомяване за правото на достъп до консул възниква за държавата от момента, в който властите са наясно, че задържаният е чужденец или имат основания да предполагат, че е такъв.
Член 36 на ВККО предвижда, че гражданинът на чужда държава, който е арестуван или задържан, трябва да бъде уведомен за правото си на достъп до консул без отлагане. Българският превод на текста е „незабавно”, но не този смисъл е вложен в понятието „without delay”. Това изискване е предвидено, за да гарантира своевременното информиране, тъй като всяко едно закъснение би обезсмислило и направило неефективно правото на достъп до консул. По делото AвенаМеждународният съд на ООН не намира, че е възможно да се определи някакъв реален срок от часове или дни, защото в момента, в който може обосновано да се предполага, че задържаният е чужд гражданин, информацията следва да му бъде предоставена, т.е. следва да му бъде разяснено, че има индивидуални субективни права по чл. 36 от ВККО. В § 87 от решението на Международния съд на ООН по делото Avenaсе приема, че думите „без отлагане“ не следва да бъдат интерпретирани като „веднага след задържането“.
Интер-Американския съд за правата на човека, в свое съвещателно мнение 16/99 от 1 октомври 1999 г. тълкува фразата „без забавяне”, използвайки техника, различна от тази на Международния съд на ООН, като набляга на целта, която се преследва с разясняването на правата на чуждия гражданин. Придържайки се към това тълкуване, Интер-Американският съд за правата на човека поддържа тезата, че уведомяването за правото на консулска защита трябва да стане при задържането и във всички случаи – преди разпита. Това ще гарантира своевременно правото на чуждия гражданин да организира защитата си, упълномощавайки си адвокат, за което консулът може да му съдейства, и да направи по време на първия си разпит съответни искания за събиране на доказателства. По делото си Джок Полфрийман е бил лишен от консулска защита, не е могъл да получи съдействие да го защитава упълномощен защитник. Това малко или много е довело до доказателствен дефицит, тъй като например не са направени искания за своевременно събиране на записи от охранителни камери. Тези записи на по-късен етап се оказват безвъзвратно изгубени.
Същност на правата на чуждия гражданин
В чл. 36 от ВККО е регламентирано субективно право на чуждия гражданин, което е противопоставимо на държавата, в която се намира, и чиито власти упражняват вид процесуална принуда спрямо него – задържане. Международните договори се сключват между държави и обикновено с тях се създават права и задължения, чиито носители са самите държави – страни по конвенциите или договорите. Няма обаче пречка многостранни международни договори да пораждат права и задължения за отделните граждани. Пример за това е Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Дали договорите предвиждат индивидуални права на физически лица е въпрос на тълкуване и следва да се решава конкретно във всеки един случай. Разпоредбата на чл. 36 на ВККО е от такова естество, че в нея се предвиждат права както за държавата, чиито гражданин е задържан на територията на приемащата държава, така и за самия задържан. Този извод се подкрепя изцяло от езиковото тълкуване на разпоредбата. Същата предвижда в „b“,изречение второ, че най-напред органите на приемащата държава трябва незабавно да уведомят заинтересуваното лице за правата, които то има по силата на тази разпоредба, т.е. да го информират, че ако желае, има право съответният консул да бъде уведомен за неговото задържане. Това именно е и второто индивидуално право, чието упражняване вече зависи от волята на задържаното лице – информиране на консула.
По делото Лагранд,в § 77 на решението, Съдът приема, че разпоредбата на чл. 36 (1) предвижда индивидуални права, на които държавата, чиито гражданин е задържаният, може да се позовава пред Международния съд на ООН на основание чл. 1 от Факултативния протокол към Конвенцията. Тази интерпретация е потвърдена в § 40 от решението по делото Aвенаи в § 118 на последното по хронология решение на Международния съд на ООН по делото Джидхав. Интер-Американският съд за правата на човека, в свое съвещателно мнение 16/99 от 1 октомври 1999 г. в § 80-82, приема, че чл. 36 от ВККО съдържа субективни права, чийто носител е гражданинът на изпращащата държава, който е арестуван на територията на приемащата държава. Подобно е разбирането и на редица национални съдилища. Така Конституционният съд на Германия в решение от 19 септември 2006 г. по делото F. & T., 2 BvR 2115/01 приемав § 65, че достъпът до консул е субективно право на задържания чужд гражданин.
Какво е ефективното средство за защита при нарушение на международноправните задължения по чл. 36 от ВККО, ограничаващи правата на задържаното лице?
Както по делото Aвена, така и по делото Джидхав, Международният съд на ООН подчертава, че предмет на разглеждане не е правилността на присъдите на националните съдилища, а единствено твърдените нарушения за неспазване на разпоредбата на чл. 36 от ВККО.
Въпросът за средството за защита срещу нарушения на международното право стои както в международното, така и в съответното национално право. При възможност средството за защита следва да може да върне нещата, така като биха били, ако не е допуснато нарушение. В документ А/56/10 (2001) относно отговорността на държавите за международни правонарушения в чл. 35, който е озаглавен „Реституция“, се сочи, че държава, която е отговорна за международно правонарушени,е е задължена да направи „реституция“, т.е. да върне ситуацията в състоянието отпреди извършване на нарушението, освен ако това не е обективно невъзможно или не изисква усилия, непропорционални на ползите от реституцията, извършена вместо компенсация.
В § 15 на решението по делото Лагранд Международният съд на ООН приема, че когато САЩ не са изпълнили задължението си по чл. 36 от ВККО във вреда на германски гражданин, извинението няма да е достатъчно, ако човекът, който е засегнат, е бил подложен на продължително задържане или осъден на тежко наказание. Съдът постановява, че в случаите на такива осъждания и налагане на тежки наказания САЩ следват да преразгледат случая, като вземат предвид нарушените права по Конвенцията. Съдът посочва изрично, че това задължение за преразглеждане може да бъде изпълнено по различни начини, като изборът на средства зависи изцяло от САЩ.
Аналогично е решението по делото Aвена. В § 140 от решението Международният съд на ООН се сочи, че в случаите, когато нарушението на субективни права на мексиканските граждани, регламентирани в чл. 36, § 1 „b“ на ВККО е довело до поредица от съдебни производства, до задържането на чуждия гражданин или до осъждането му на тежко наказание, правните последици от това нарушение трябва да бъдат изследвани и взети предвид при новото разглеждане на делото. Съдът изрично подчертава, че в тези случаи е подходяща съдебната процедура за преразглеждане на делата. В § 159 Международният съд на ООН посочва също, че подходящата репарация по това дело се състои в задължението на САЩ да осигурят по свой избор преразглеждане на присъдите и наложените наказания на мексиканските граждани, като се вземат предвид констатираните нарушения по чл. 36 от ВККО.
В последното по хронология дело – Джидхав, Международният съд на ООН обобщава, че преразглеждането следва да е ефективно, при спазване на правилата на справедливия процес и като се вземат предвид правата по чл. 36 от ВККО. Отново се подчертава, че преразглеждането може да се осъществи под различни форми, като изборът е изцяло на държавата, извършила нарушението. Изрично обаче се сочи, че това е задължение, и то за резултат, и че това задължение следва да се изпълни безусловно. Международният съд на ООН изтъква още, че Пакистан следва да вземе всички мерки, за да осигури ефективно преразглеждане на делото, дори това да налага приемането на промени в националното законодателство.
Идентичната практика на Международния съд на ООН при аналогични случаи, свързани с нарушение на чл. 36 от ВККО, дава основание на Австралия да инициира производство срещу България пред Международния съд на ООН, за да може да се установи дали при случая на Джок Полфрийман е имало нарушение на международното право. Съвсем отделен е въпросът дали това нарушение е нарушило справедливостта на процеса пред българските съдилища.
*Адвокат в Софийската адвокатска колегия. Преди това е работил като прокурор и съдия. Специализирал е една година в регистратурата на ЕСПЧ по програма на ЕМСО. Има магистратура по права на човека и конституционно право от Университета на Тексас в Остин като стипендиант на Фулбрайт.
* Текстът е публикуван в Съдийски вестник

About De Fakto

Проверете също

Искането на бившия главен прокурор за отмяна на предсрочното освобождаване на Полфрийман е недопустимо, обяви ВКС

Произнасянето дойде близо осем месеца след заседанието С Определение № 181/28.05.2020 г. по касационно дело № 967/2019 …

Годишният доклад на Георги Чолаков: Административното правораздаване е на второ място по бързина в ЕС

Административното правораздаване в България изкачва една позиция  и вече е на второ място по показател …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.