Последни новини
Home / Законът / Решението на Конституционния съд за „имунитета“ на президента – автентично

Решението на Конституционния съд за „имунитета“ на президента – автентично

Defakto.bg

Дългоочакваното тълкувателно решение на Конституционния съд (КС) за „имунитета“ на президента и вицепрезидента по чл. 103 от основния закон роди противоречиви интерпретации.

Неслучайно – питанията бяха отправени от новия главен прокурор Иван Гешев в началото на годината, след връщането на кандидатурата му от президента, „прегласуваният“ избор от мнозинството във ВСС и встъпването в длъжност. И насред консултациите за промени в основния закон за неговите правомощия. Този месец демонстрацията на власт и правомощия на обвинител №1 стигна  до нахлуване на „Дондуков“ -2 от въоръжени и страшновати негови служители (от Бюрото по защита). Последваха обвинения срещу президентски секретар и съветник, неприветливо приети и от Специализирания съд.

Де факто вече публикува първоначален прочит на конституционното решение.

Ето и откъси от самото решение на КС, автентично. Интерпретациите, въпросите, коментарите са за вас.

Съдия Мариана Карагьозова-Финкова

Докладчик е съдия Мариана Карагьозова-Финкова.

Контекстът – в рамките на „абстрактното обсъждане“

Разглеждани в тяхното единство, общата формулировка на направеното искане – да се даде задължително тълкуване на „нормата на чл.103 от Конституцията“, приведените доводи за необходимостта от тълкуването, тълкувателните въпроси и поддържаното от вносителя разбиране за смисъла на посочените в тях конституционни понятия и изрази, са ориентир за контекста, в който следва да бъде направено тълкуването: има се предвид единния нормен комплекс на чл.103 с обхванатите от него конституционноправни институти и понятия в тяхното съотнасяне, очертаващи имунитета на президента и вицепрезидента, в рамките на който се вписва наказателноправния статус на държавния глава, чието изясняване в действителност се иска с поставените тълкувателни въпроси.

Произнасянето е в рамките на „абстрактното“ обсъждане.

Конституционният съд подчертава, че в настоящото тълкуване се ръководи от конституционно установеното положение, че Конституцията е върховния закон на страната и фундамент на цялата правна система. Тя не може да бъде изпреварвана и ръководена в своя смисъл от законодателните разрешения и те не са определящи за смисъла на нейните разпоредби.

За президента като институцията „държавен глава“

Без да навлиза в анализ на функциите – задачи и правомощията на президента Конституционният съд подчертава, че водещо за позицията на президента като държавен глава в българския конституционен модел е, че той представлява легитимния конституционен авторитет на държавата вътре и извън нея. Това, да бъде въплъщение и да изразява и отстоява националната идентичност, ценности и стремежи, континуитета на държавата, е смисълът заложен в конституционната функция на президента по чл.92, ал.1 (Решение на Конституционния съд №25 от 1995г. и становища на съдиите П. Пенев и Ал. Арабаджиев относно смисъла на чл.92, ал.1, че президентът „олицетворява единството на нацията“).

Тази функция се отличава със своята непрекъсваемост, което има опора в редица конституционни разпоредби – чл.93, ал.5, чл.97, ал.3 и ал.4, чл.99 от Конституцията,  и означава, че конституционно възложеното задължава да бъде изпълнявано последователно и непрекъснато в рамките на определения петгодишен президентски мандат. Със своя авторитет тази функция определя облика на институцията „президент“ в българския конституционен модел. Тя означава също, че президентът трябва винаги да действа така, както нацията изисква, и неговият пряк избор легитимира това. В цялото си поведение той следва да се ръководи от идеята, вложена от конституционния законодател в чл.92, ал.1 от Основния закон, за единение на нацията и укрепване на държавността, която е несъвместима с такива действия на президента, които уронват техния престиж, злепоставят ги и рушат държавността.

За имунитета и конституционната конструкция „не може да бъде възбудено наказателно преследване“

Високият авторитет на президентската институция предполага и изисква солидна защитаКонституцията изгражда механизъм за защита на автономията и независимостта на президента и имунитетът е съществена част от него. Комплексът от норми на чл.103 от Конституцията, като най – напред установява утвърденото конституционно положение относно института „държавен глава“ с формулировката „президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции“, е насочен да уреди в своята цялост режима на отговорност на държавния глава на Република България. Конституционният законодател е намерил принципно балансирано разрешение на двете еднакво съществени опасения в модерните демократични системи в контекста на възприетата парламентарна форма на държавно управление: от една страна, да се избегне приравняване с  отговорността на изпълнителната власт, каквато отговорност би препятствала нормалното осъществяване на уникалната функция на държавния глава в служба на публичния интерес, излагайки го на непропорционална на тази функция намеса на съдебната власт, а от друга, да не се допусне той да се ползва с безнаказаност, правна или фактическа, еднакво принципно нетърпимо положение, което гражданите в демократичното общество и правовата държава също така не биха подкрепили.

Президентът е преди всичко институция, която има най – висок авторитет в държавата, обусловен от авторитетността на тази негова функция. Функцията на институцията „президент“ е опората на цялата конструкция на режима на неговата отговорност. Непрекъсваемостта е нейната определяща характеристика и от нея произтича изискването за особена стабилност на институцията. Такова е и разбирането на конституционния законодател, намерило израз в разпоредбите на чл.93, ал.5 (относно сроковете за произвеждане на избор за нов президент) и чл.97, ал.3 и ал. 4 от Конституцията (относно встъпването на вицепрезидента в длъжността на президента или, ако първото не е възможно, осъществяването на неговите правомощия от председателя на Народното събрание при предсрочно прекратяване на мандата му на основанията, посочени в ал.1 на чл.97 от Основния закон). Подходящият и надежден институт да спре възможна злоупотреба или други способи на неправомерно препятстване на тази авторитетна функция в държавата е имунитетът. Модерното разрешение за имунитета на държавния глава в една парламентарна република се основава на разграничаването на имунитета, насочен да защити институцията, нейното предназначение в държавата и неприкосновеността на личността на държавния глава, като титуляр на тази роля на институцията, и се вписва изцяло в републиканската идея, която изключва всякаква абсолютна власт – както на парламента, така и на държавния глава – и се основава на концепцията за ограничено управление и разделението на властите….

… Разрешението, възприето от конституционния законодател е, че неприкосновеността на президента се проектира в забраната за ангажиране на наказателната юрисдикция на държавата срещу него по време на мандата му, и по – конкретно – в забрана за задържане и за възбуждане на наказателно преследване, изрично установена в чл.103, ал.4 от Конституцията. С края на мандата лицето – титуляр на функцията загубва това си качество и заедно с това защитата, която неприкосновеността му предоставя, и като всеки друг гражданин може да бъде субект на наказателна отговорност. По естеството си имунитетът в личностен план (неприкосновеността) е временен, но той се отнася до всички действия на президента и по изпълнение на функциите и предоставените му правомощия, и до тези, които са „външни“ за функциите – забраната в чл.103, ал.4 от Конституцията се разпростира върху всички тях. Поради това съществува риск давностните срокове за някои видове престъпни деяния, ако такива са осъществени с действия на президента (особено при избиране веднага за втори мандат, при което положение  в съответствие с чл.95, ал.1 във връзка с чл.93, ал.1 от Конституцията този срок на пълномощия компактно е десет години), междувременно да изтекат. Независимо от това важното е да бъде осигурена личностна защита на титуляра на функцията на един държавен глава докато той има това качество…

… Предназначението на институцията „президент“, стабилизирана чрез прекия вот на избирателите в българския конституционен модел, изключва поставянето му в субординация спрямо парламента. В съответствие с конституционната конструкция за поделена компетентност на президента с правителството в сферата на изпълнителната власт конституционният законодател е възприел утвърденото за парламентарните демокрации разрешение – отговорността за актовете на президента, приети при упражняване на правомощията му в полето на дейност на изпълнителната власт, да се носи от правителството, което е политически отговорно пред парламента. С разпоредбата на чл.102, ал.2 изрично е въведен институтът на приподписване (контрасигнатура) на указите на президента от министър – председателя или съответните ресорни министри в зависимост от конкретно упражненото правомощия на президента в сферата на изпълнителната власт. При парламентарната система на управление, по – често в миналото, държавният глава се сочи като „символ“ на нацията и държавата с преимуществено церемониални задължения. В действителност, президентът в българския конституционен модел, има правомощия в полето на дейност и на трите клона на власт, без да навлиза в ядрото на тяхната компетентност, в съответствие с ролята му да допринася за устойчивост в механизма на властване. В сферата на изпълнителната власт той разполага с реална власт както в сферата на отбраната и сигурността, така и във външната политика и с дискреционни правомощия, актовете издадени при упражняването на които не подлежат на приподписване (чл.102, ал.3 от Конституцията посочва такива укази без да ги изброява изчерпателно). Именно упражняването на собствената компетентност на президента се очертава и като най – вероятното поле на неговата отговорност. Президентът на Република България не е „недосегаем“  и изключенията предвидени в чл.103, ал.1 от Конституцията – „държавна измяна“ и „нарушение на Конституцията“ го потвърждават. Когато се говори за отговорност на президента в контекста на Основния закон това има смисъл, че политическата отговорност на президента е едната страна – другата е правната, наказателната отговорност.

За „особената отговорност“

Президентът носи особена политическа отговорност – пред нацията, пред носителя на суверенитета, който с акта на прекия избор на президента инвестира в него своето доверие. Носенето на такава отговорност има своя мотив в неоправдаването на това доверие от този, който по силата на Конституцията е натоварен да въплъщава единството на нацията и континуитета на държавата, реализира се чрез специалната процедура по чл.103, ал.2 и ал.3 от Конституцията и е предмет на внимание в следващия раздел от мотивите.

Президентът следва да отговаря наказателно за такива действия при изпълнение на функциите си, които могат да бъдат квалифицирани като „държавна измяна“ или „нарушение на Конституцията“, стига последните да са съставомерни. Неприкосновеността защитава президента от наказателна отговорност в пределите на неговия мандат, но не отменя приложимостта на наказателния  закон, ако са налице основания за това след прекратяването му.

Всяка дума в Конституцията има присъща на нея сила и смисъл и след като конституционният законодател в Основния закон борави с две различни понятия по повод на наказателно производство, очевидно в тях влага различно съдържание. В рамките на наказателно производство за престъпление от общ характер привличането към наказателна отговорност по смисъла на чл. 127, т.3 от Конституцията (внасяне на обвинение в съд) се предшества от други процесуални действия. Това са действия, които се извършват на досъдебната фаза на наказателното производство и служат за изясняване и решаване на  въпроса за повдигането на обвинение пред съда – образуване на наказателното производство, действия по разследването и повдигане на предварително обвинение в хода на разследването. В правната доктрина и практика е възприето разбирането, че последното от посочените действия представлява формулирано от органа на досъдебното производство твърдение срещу конкретно лице, че е извършило конкретно престъпление. Съдебното наказателно преследване е невъзможно да се осъществи без предварително формулирано обвинение в хода на разследването и изготвяне и внасяне в съда на обвинение за това престъпление срещу това лице. Непосредствената задача на обвинението на досъдебната фаза е да се насочи наказателно преследване срещу конкретно лице, от който момент възниква фигурата на обвиняемия. Следователно „възбуждане на наказателно преследване“ е тази дейност на органа на досъдебното производство, чрез която се отправя твърдение срещу конкретно лице за извършено от него конкретно престъпление. С възбуждането на наказателно преследване възниква фигурата на обвиняемия, т.е. възбуждането на наказателно преследване срещу едно лице се осъществява с привличането му като обвиняем. Разбиран именно по този начин обсъжданият тук конституционен израз дава основание да се приеме, че смисълът на разпоредбата на чл. 103, ал.4 от Конституцията „срещу президента и вицепрезидента не може да се възбужда наказателно преследване“ означава, че те не могат да бъдат привличани като обвиняеми, без това да изчерпва тяхната неприкосновеност.

„Изричното“ или „мълчаливо“ обвинение е изключено

Следователно докато едно лице заема висшата държавна длъжност президент или вицепрезидент, спрямо него не може да бъде възбуждано наказателно преследване, т.е. не могат да бъдат извършвани действия по разследването, които официално формално или мълчаливо да съдържат твърдение за извършено престъпление от тях и да засягат личната им сфера. Същевременно конституционно установената функция на прокуратурата по чл. 127, т. 1 и т.2 от Конституцията по извършване и ръководство на разследването, за да се разкрие едно престъпление, не може да бъде препятствана от закрилата, която имунитетът обезпечава на едно лице. По започнало досъдебно производство органите по разследването не са възпрепятствани да извършват всички действия по него, стига те да не засягат личната сфера на лицето, ползващо се от наказателнопроцесуалната закрила на имунитета си.

Поради това Конституционният съд приема, че изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване“ не е пречка по досъдебно производство да се извършват всички действия по разследването, стига те да не представляват по естеството си насочване на обвинение – изрично или мълчаливо – към президента или вицепрезидента чрез действия, които пряко засягат техните лични права и свободи. По този начин органите по разследването не са лишени от възможността да събират и запазват доказателства, както и да привличат като обвиняеми лица, по отношение на които няма конституционна или законова забрана да бъде възбудено наказателно преследване. Единствената забрана, която ограничава органите по разследването, е извършването на такива действия, които пряко засягат личните права и свободи на президента или вицепрезидента, независимо дали изискват или не тяхното участие.  Това разбиране за конституционната конструкция „не може да бъде възбудено наказателно преследване“, използвана в ал.4 на чл.103, се отнася единствено за президента и за вицепрезидента, тясно свързано е с непрекъсваемостта на функцията на президента, и с ролята на вицепрезидента като „пазител на мандата“ (чл.97, ал.3 от Конституцията), в българския конституционен модел. То е неотделимо от контекста на комплекса от норми в чл.103 от Конституцията. Както бе посочено, неприкосновеността на президента не може да бъде „снета“, защото се основава на политическия мандат едно определено лице да бъде титуляр на непрекъсваема по естеството функция и едва когато този мандат бъде прекратен – неприкосновеността автоматично губи защитния си ефект.

В допълнение към посоченото по – горе, Конституционният съд намира за необходимо да отбележи, че извън наказателното производство е възможно личността на президента да се окаже обект на упражняване на властовия потенциал на държавни органи в случаите на проверки наказателноправни по естеството си. Имунитетът на президента би се оказал лишен от съдържание, ако в рамките на такива извънпроцесуални действия с наказателноправен характер бъде допуснато да се наруши неговата неприкосновеност. Въпросът за наличие на обвинение спрямо него може да възникне не само в рамките на фигурата на обвиняем, но и преди това, ако правният му статус може да бъде съществено негативно засегнат от действията, предприети от овластени за това органи в резултат само на подозрение, че поведението на президента би могло да осъществява престъпление. В тези случаи извънпроцесуалните действия могат лесно да прераснат в процесуални. Следователно, наказателната неприкосновеност на президента изисква да бъде защитен от всички действия, свързани с възможно реализиране на наказателна отговорност – процесуални и извънпроцесуални, които биха могли да нарушат неговите лични права и свободи.

Импийчмънтът е политически инструмент за търсене на отговорност

… Накратко и най-общо, терминът „импийчмънт“ е придобил широка употреба в доктрината и конституционната практика в континентална Европа и българската правна мисъл не прави изключение. Той се използва тук за по – голяма краткост при обозначаване на процедурата за прекратяване на мандата на президента и вицепрезидента, уредена в чл.103, ал.2 и ал.3 от Конституцията. Конституционният съд не е сезиран с тълкувателни въпроси относими пряко към посочените конституционни разпоредби. Доколкото общата формулировка на искането е да се даде задължително тълкуване на „нормата в чл.103“, разкриването на съдържанието и обхвата на конституционните основания за прилагането на българската процедура на „импийчмънт“ не може да пренебрегне политическата и правна логика на същата.

Съдът намира, че макар и в конституционната уредба на процедурата на „импийчмънт“ да се използват понятия, присъщи на наказателноправната материя – „държавна измяна“, “нарушение на Конституцията“, “обвинението се повдига“, “обвинението се поддържа“, както и с оглед на фазите, в които е организирано протичането на процедурата, предварителната установеност на същите и на нейните основания и др., тя има естеството на политически инструмент за търсене на политическа отговорност на президента предвид това, че само парламентът може да повдигне и поддържа обвинение срещу президента, и единствено политическия ефект, който може да произведе – прекратяване мандата на държавния глава. Конституционният съд обръща внимание, че разпоредбата на чл.24 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), си служи с понятието „обвиненият“, а не с понятието „обвиняем“. Освен това, съгласно чл.24 ал.6 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), единствено когато Конституционния съд установи, че е налице основанието „държавна измяна“, като основание за прекратяване на пълномощията на президента, делото се изпраща на главния прокурор. Заслужава внимание обстоятелството, че ЗКС е приет от същия състав на VII – то Велико Народно събрание (ВНС), приел действащата Конституция, което след решението от 12 юли 1991г. продължава да функционира  вече като обикновено Народно събрание (стенографски протоколи от пленарни заседания 184, 186 и 187 от 23 , 29 и 30 юли 1991г. – първо и второ четене на проекта на Закон за Конституционен съд). Също така, сред народните представители от ВНС, при обсъждане на въпроса за отговорността на президента, свързано с цялостната конституционна уредба на президентската институция, надделява разбирането за употребата на по – широкото понятие „не носи отговорност“, както е редакцията на чл.103, ал.1 в действащата Конституция, пред също така предлаганото – „не носи наказателна отговорност“ (Протокол от заседание на Комисия по изработване на проект за Конституция на България, 5 юли 1991 г., (49 заседание).

Наред с посоченото, развитието на процедурата чрез едно производство пред конституционната юрисдикция, която се произнася по повдигнато обвинение единствено по преценка от представителното учреждение (чл.103, ал.3 от Конституцията), употребата на конституционната квалификация „държавна измяна“ като основание за процедурата по чл.103, ал.2 и ал.3 от Конституцията, както и поставянето в един ред с него на другото основание – „нарушение на Конституцията“, са показателни за особеност в характера на реализираната отговорност, която по – коректно следва да бъде определена като конституционна политическа отговорност (в този смисъл Решение №13 от 1996г. на Конституционния съд). Тази процедура е замислена като необходима противотежест по отношение на президента, за който не е изключено да извърши посегателство против авторитетната функция на институцията, на която той самият е титуляр. Процедурата е средство, което позволява изход от подобна кризисна за конституционната система ситуация, и за нацията, примери за което в исторически план има достатъчно и такива не отсъстват в съвременния свят. Всички те потвърждават, че президентът в една република остава относително неконтролиран чрез диалога с трите клона на държавна власт и е възможно да има поведение пагубно за демократичните ценности и за обществено необходимото. Става дума за крайна мярка, прилагана по изключение срещу президента при заплаха от или в ситуация на, настъпваща дестабилизация на държавността като резултат от негово поведение. Тази процедура е конструирана така, че да изпълни предназначението си да прекъсне връзката на титуляра с неговата конституционна функция, черпеща легитимността си от вота на избирателите. Именно актът на инвеститура на властнически пълномощия в държавния глава – прекият избор от народа – е този, който поставя изисквания към самата процедура и към основанията за същата. Тъй като тя води до обезсилване волята на избирателите, при  демократичното управление под върховенството на правото се изисква такава специална процедура, която да не допуска спекулации с нея и абсолютна власт на парламента и да гарантира разделението на властите. Конституционният законодател е разрешил този конституционен проблем като възлага реализирането на отговорността на президента не единствено на Народното събрание и не в производство по общия съдопроизводствен ред, а чрез обвинение, повдигано от представителното учреждение, на основания изрично предвидени единствено в Основния закон, и чрез едно самостоятелно производство пред Конституционния съд (чл.103, ал.2 и 3 от Конституцията), който, поставен извън съдебната система и предназначен да гарантира върховенството на Конституцията, е и юрисдикционен орган. Конституционният съд преценява само и единствено дали е налице основанието, посочено от Народното събрание в повдигнатото от него обвинение срещу президента и, следователно, се ръководи от една конституционна квалификация (в този смисъл е и коментарът на народните представители в Комисията по изработване проект на Конституция при обсъждане на (тогава) Глава V – Президент на Република България, съотнесено и с компетентността на Конституционния съд. Подчертава се изрично, че Съдът „не е наказателен съд, …..не разглежда престъпно деяние“ ( Протокол от 1 юни 1991г. (28 заседание) ).

За „държавната измяна“ и „нарушението на Конституцията“

„Държавната измяна“ е един от изрично посочените в чл.103, ал.1 от Основния закон два случая (другият определен като „нарушение на Конституцията“), в които се изключва правилото за неотговорност на президента. И в двата случая действията, към които са относими тези понятия, трябва да са само такива по изпълнение на функциите на президента. Двете понятия са формулирани като основания за прилагането на специалната процедура по чл.103, ал.2 и 3 от Конституцията. Конституционното понятие „държавна измяна“ не е толкова неопределено колкото изглежда на пръв поглед. Държавната измяна  има исторически сложил се смисъл на посегателство против държавата и нацията от най – висок порядък, които са разрушителни, подриващи устоите на установения конституционен ред, променящи облика на нацията и държавата като такива. За разлика от едно престъпно деяние от всяко друго лице срещу всеки друг обект на посегателство, това е посегателство, извършено от президента, което  едновременно засяга негативно съдбата на всеки индивид в страната и в цялост е насочено против „политическото“. В конституционната правна доктрина въпросът за произхода и развитието на това основание за „импийчмънт“, метаморфозите през които преминава е принципно изяснен, което не изключва продължаващите дискусии за точното му съдържание и обхват от времето на Конституционния Конвент във Филаделфия (приел конституцията на САЩ от 1787г.) до наши дни и възраждани с особена сила при всеки процес на „импийчмънт“ срещу американски президент, както и при всяка сходна с него процедура срещу държавен глава в една парламентарна република в Европа.

Свързването на това основание чрез съюза „и“ с другото основание „нарушение на Конституцията“ в чл.103, ал.1 от Конституцията е показателно за намерението да бъде отделено като самостоятелно такова. Това означава, че то има съдържание, което се различава от това на другото основание в степен, че действията по неговото осъществяване следва да бъдат изключени от обхвата на основанието „нарушение на Конституцията“. В разпоредбата на чл.59, ал.1, изречение второ от Конституцията  измяната и предателството към Отечеството се определят като най – тежки престъпления, които се наказват с цялата строгост на закона. Тези деяния са изрично посочени като престъпни по действащото право. В Наказателния кодекс редица съставомерни деяния са дефинирани като измяна, но в него със сигурност не може да бъде открито престъпление с квалификация „държавна измяна“. От съществено значение за изясняването на основанието за прекратяване мандата на президента „държавна измяна“ е използването на определението „държавна“, което обозначава като обект на посегателство ценност от най – висш порядък – държавността. Разбирана така държавната измяна по своя резултат излиза извън кръга на престъпните състави на измяната, предвидени в наказателния закон. Това е такова посегателство, което може да бъде извършено с действия, осъществяващи престъпни състави на престъпления против Републиката. Във всеки случай понятието „държавна измяна“ предполага извършване на някое от тези престъпни деяния. Съдът подчертава, че когато става дума за рушащо устоите на държавата посегателство, като основание за обвинение срещу държавния глава, установеността на същото в обективното право е от съществено значение. Водещият стандарт за една съвременна конституционна демокрация е върховенството на правото.

Що се отнася до понятието „нарушение на Конституцията“най – малкото, което може да се каже е, че то изключва от своя обхват действията при изпълнение на функциите на президента или вицепрезидента, които осъществяват състави на престъпления против Републиката. Това е широко формулирано основание за „импийчмънт“ и обхваща действия, които не е задължително и няма как да бъдат сведени единствено до съставомерни такива, каквито обаче не са изключени. Въвеждането на това понятие показва намерение на конституционния законодател да включи в основанията за поставяне в ход на специалната процедура за прекратяване мандата на президента и такива действия, които осъществяват признаците на предвидени в наказателния закон престъпни състави, но не са от порядъка на държавната измяна – противното би лишило от смисъл обособяването на „държавната измяна“ като самостоятелно основание по чл.103, ал.1 от Конституцията. Многообразието на факторите, които биха формирали хипотезите, попадащи в обхвата на „нарушение на Конституцията“, изключва възможността те да бъдат предварително и стриктно изброени и преценката за тяхната наличност следва да бъде правена за всеки конкретен случай от Народното събрание, при повдигане на обвинение срещу президента, и с окончателното произнасяне на Конституционния съд по чл.103, ал. 3 от Конституцията

Не би могло обаче да се даде едно обхватно дефиниране на подобно поведение като неизпълнение на конституционно възложени задължения на президента, тъй като самото понятие „задължение“ има много значения и не се ограничава единствено до правни такива – президентът има също така и морални и политически ангажименти към нацията и в тях се проектира свободата, която получава с инвеститурата на властническите пълномощия от избирателите.

Такова дефиниране, в порядък на тълкуване на Конституцията, би било в несъответствие с водещия принцип на върховенството на правото, тъй като би позволило прекрачването на конституционната рамка, която препятства абсолютизма на представителното учреждение. Конституционният съд отчита, че Народното събрание разполага със свобода на преценката за наличие на основание за повдигане на обвинение срещу президента и неговата квалификация във всеки конкретен случай, но тя винаги да трябва да бъде в контекста на конституционната функция на президента – държавен глава на Република България и на основополагащите принципи на установения конституционен ред. Народното събрание стои най – близко до суверена от всички учредени власти и най – непосредствено изразява неговата воля, което го поставя в позиция на най – подходящ демократичен „съдник“ на поведението на държавния глава в една република дотолкова, че да вземе решение да обвини държавния глава, но не и да реши само̀ в това си качество неговата политическа съдба. Нещо повече, самото повдигане на обвинение срещу президента изисква инициативата на една четвърт от народните представители да бъде поддържана от две трети от състава на Народното събрание така, че да бъде гарантирана широка представителна основа на същото. Конституционният законодател свързва настъпването на предписаните последици от процедурата по чл.103, ал.2 и ал.3 от Основния закон – прекратяването на мандата на президента – с решение на Конституционния съд, като гарант за върховенството на Конституцията, и с него окончателно се установява наличието на основанията за същата. Така демократичният принцип и върховенството на правото легитимират оттеглянето на инвестираните с вота на избирателите в президента пълномощия в защита на интересите на нацията и на държавността…

Предвид изложеното в тази част на мотивите Конституционният съд обобщава, че докато „държавната измяна“ предполага извършване на престъпление против Републиката, „нарушение на Конституцията“ не изисква непременно президентът да е осъществил престъпна дейност, макар и да не го изключва. Обявяването от Конституционния съд на указ на президента за противоконституционен, само по себе си не представлява „нарушение на Конституцията“ в смисъла му на основание по чл.103, ал.1 от Основния закон за специалната процедура на „импийчмънт. В съответствие с вече посоченото нарушението трябва да има характер на „погазване“ на Конституцията – посегателство върху конституционните принципи и ценности като фундамент на установения конституционен ред. Заедно с това, Конституционният съд подчертава, че едно отделно действие на президента може и да води до извод, че е на границата на конституционност, но когато е налице поредица от такива действия – те разглеждани в тяхната последователност и в цялост – могат да бъдат основание за формиране на виждане за целенасоченост, за намерение чрез тях да бъде нарушена Конституцията.

За неприкосновеността

… Високият авторитет на президентската институция предполага и изисква солидна защитаКонституцията изгражда механизъм за защита на автономията и независимостта на президента и имунитетът е съществена част от него. Комплексът от норми на чл.103 от Конституцията, като най – напред установява утвърденото конституционно положение относно института „държавен глава“ с формулировката „президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции“, е насочен да уреди в своята цялост режима на отговорност на държавния глава на Република България.

Конституционният законодател е намерил принципно балансирано разрешение на двете еднакво съществени опасения в модерните демократични системи в контекста на възприетата парламентарна форма на държавно управление: от една страна, да се избегне приравняване с  отговорността на изпълнителната власт, каквато отговорност би препятствала нормалното осъществяване на уникалната функция на държавния глава в служба на публичния интерес, излагайки го на непропорционална на тази функция намеса на съдебната власт, а от друга, да не се допусне той да се ползва с безнаказаност, правна или фактическа, еднакво принципно нетърпимо положение, което гражданите в демократичното общество и правовата държава също така не биха подкрепили. Водещо значение в конституционния режим на отговорност на президента има неговата конституционна функция, която по своята уникалност може подходящо да се определи като негова мисия – да бъде въплъщение на и да изразява и отстоява националната идентичност, ценности и стремежи и континуитета на държавата.

Президентът е преди всичко институция, която има най – висок авторитет в държавата, обусловен от авторитетността на тази негова функция. Функцията на институцията „президент“ е опората на цялата конструкция на режима на неговата отговорност. Непрекъсваемостта е нейната определяща характеристика и от нея произтича изискването за особена стабилност на институцията…

Разрешението, възприето от конституционния законодател е, че неприкосновеността на президента се проектира в забраната за ангажиране на наказателната юрисдикция на държавата срещу него по време на мандата му, и по – конкретно – в забрана за задържане и за възбуждане на наказателно преследване, изрично установена в чл.103, ал.4 от Конституцията. С края на мандата лицето – титуляр на функцията загубва това си качество и заедно с това защитата, която неприкосновеността му предоставя, и като всеки друг гражданин може да бъде субект на наказателна отговорност.

По естеството си имунитетът в личностен план (неприкосновеността) е временен, но той се отнася до всички действия на президента и по изпълнение на функциите и предоставените му правомощия, и до тези, които са „външни“ за функциите – забраната в чл.103, ал.4 от Конституцията се разпростира върху всички тях. Поради това съществува риск давностните срокове за някои видове престъпни деяния, ако такива са осъществени с действия на президента (особено при избиране веднага за втори мандат, при което положение  в съответствие с чл.95, ал.1 във връзка с чл.93, ал.1 от Конституцията този срок на пълномощия компактно е десет години), междувременно да изтекат. Независимо от това важното е да бъде осигурена личностна защита на титуляра на функцията на един държавен глава докато той има това качество.

Съдът подчертава, че функционалният имунитет, бранейки публичната значимост на президента като институция, която не може да бъде допуснато да бъде засегната, препятства снемането на неговия личностен имунитетЕдва след като се „отдръпне“ функционалният имунитет неприкосновеността автоматично отпада, защото личността престава да има защитаваното от него качество на титуляр на авторитетната функция. В действителност, традиционно предвижданите в съвременните демократични конституции специални процедури за прекратяване на мандата на един държавен глава с изрично посочени основания за тях, ред и условия на провеждането им на конституционно ниво, са възможност за изход от една критична ситуация, предизвикана от нарушаващо доверието на избирателите негово поведение, без да се изчакват изборите като естествен политически форум за нейното разрешаване. С края на една такава процедура, при утвърдително произнасяне за основанията на същата, титулярът на функцията загубва цялата специфична защита на своята личност, както впрочем при всяко друго основание за прекратяване на мандата на президента.

 

 

About De Fakto

Проверете също

Повдигнаха обвинение за хулиганство на мъжа, тероризирал журналист от „Свободна Европа“, било му поръчано

СРП повдигна обвинение и задържа за 72 часа лицето, извършило хулигански действия на територията на …

Съдия: Спирането на столичното метро от протестиращи е морално укоримо, но не е престъпно

Повдигнатите обвинения за хулиганство заради временното няколкоминутно спиране на метрото в София на 20 юли …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.