Лозан Панов: Съдебната власт е в нетърпима агония

Автор Лилия Христовска

  – Чувствате ли се галеник на Висшия съдебен съвет (ВСС) след избора ви за председател на едно от най-важните съдилища в страната?

– По време на цялата кампания винаги подчертавах, че за мен този пост не е самоцел. И по-важното е не кой ще бъде избран, а как ще бъде направено това. За мен беше изключително важно с моята конкурентка да запазим достойнствата си и да не допуснем да бъде омаскарена за пореден път цялата съдебна система. Дадох всичко от себе си това да не се случи от първия до последния ден и мога спокойно да заявя, че живея в мир със себе си. Оттам нататък кой чий любимец е ще оставя на вас, журналистите, да анализирате.

– Опасявате ли се, че президентът може да не подпише указа за назначението ви заради машинното гласуване?

– Уважавам президентската институция, уважавам и президента като личност и съм убеден, че след един обективен анализ на избора за председател на ВКС той ще вземе мъдро държавническо решение.

– Казахте, че лидерът трябва да обединява, а не да разделя, а оглавявате съд, чиито съдии в мнозинството си подкрепиха конкурентката ви Павлина Панова. Ще се справите ли с мисията на лидер?

– По принцип ние, българите, имаме тотално разбито усещане за общност. В страната съществуват два синода, съсловните организации във всеки бранш са по няколко на брой, а когато трябва да застанем зад национална кауза, ние много често предпочитаме да се замерваме. Вече имах възможност неколкократно да заявя, че отказах подкрепата както на единия, така и на другия съдийски съюз. Един от основните проблеми, на които наблягам в моята концепция, е тежката имиджова криза, в която се намира съдебната система. Превръщането на един толкова важен конкурс в подобие на боксов мач, в който феновете на Кубрат Пулев се провикват, че само една пета от съдиите във ВКС са подкрепили Павлина Панова, а другата агитка на Кличко призовава за гласуване по телефона, не е начинът за излизането от тази криза.

Имахме среща с г-жа Панова със съдиите от ВКС, изслушването продължи близо четири часа и завърши без изразено становище. Дойдох като външен на срещата, но далеч не се чувствах така след нея, тъй като видях колко наболели проблеми стоят пред колегите и очакват бързи решения. Що се касае до моята мисия на лидер, считам, че ако човек не вярва в това, което прави, то тогава няма как да накара другите да повярват. В този смисъл нямам никакво съмнение относно целите, които съм си поставил.

– Всъщност вие ли поискахте да се включите в надпреварата за поста на съдия №1, или идеята ви беше подсказана „отвън“? Дори се чу, че кандидатурата ви е обсъждана по високите етажи на изпълнителната власт?

– За втори път получавам предложение да оглавя съдебна институция. През 2006 г. тогавашният председател на ВАС Константин Пенчев ме номинира да оглавя за пет години несъществуващия тогава Административен съд София-град. През 2014 г. в същия кабинет сегашният председател на ВАС Георги Колев заедно с двама членове на ВСС ми отправи това предложение.

Една от причините да се кандидатирам е, че не е в моята природа да се изживявам като отчаян демократ, който критикува и говори за случващото се, използвайки трето лице мн. ч. Винаги съм се питал какво ни дава на всички нас като общество непрекъснатото внушаване, че нищо не може да се промени и всички са маскари. Няма печеливши от тоталната девалвация на доверие в институциите, която цари в държавата.

– Какво имахте предвид в изказването си пред ВСС, че като брой съдиите във ВКС са много за малка България?

– В концепцията си посочих, че при анализа на състоянието на ВКС като административна структура вниманието попада на един умишлено премълчаван въпрос – твърде големият брой на върховните съдии. В някои от европейските държави числеността на състава на върховния съд е конституционно или законово уредена. При сравнение с някои страни от Европа се стига до заключението, че броят на върховните съдии е несъизмеримо по-малък, съотнесен към общата численост на населението. Ограниченият концентриран брой върховни съдии предпоставя много високи критерии за заемане на длъжността. Принципно до това най-високо стъпало на кариерното развитие следва да стигат най-подготвените, висококвалифицирани и с безупречен морал магистрати. Настоящият брой от 110 върховни съдии в държава с население под седем милиона обезценява тази най-висока професионална степен на израстване в йерархията.

– Вие се обявихте за дълбоки „хирургични промени“, а конкурентката ви Павлина Панова заяви, че на реформата трябва да се гледа като на еволюция, а не на революция. Къде е разликата?

– За мен еволюцията в съдебната система зацикли някъде назад във времето и постепенно се превърна в истинска агония. Ако 3 милиона българи напуснаха България през последните 25 години, за да намерят друго, по-добро място за живеене, то отговорност за това носи и съдебната система. Ако чуждестранните инвеститори подминават България, то причина за това е липсата на гаранции за върховенството на закона в страната. Без привличането на свежи инвестиции няма как да се подобри благосъстоянието на бедния български народ. Така че единственото нещо, което може да се постигне чрез еволюция, е удължаването на и без това нетърпимата вече агония, докато страната ни обезлюдява.

– Какъв е вашият коментар за критичните оценки на ЕК за бавното наказателно производството по делата за корупция в съдебна фаза?

– Европейската комисия като че ли вече се умори да ни повтаря едно и също, а ние все разбираме нещо друго. За мен положителното е, че на фона на изпълнения с разбиране доклад за ситуацията в България натискът отвътре този път е по-силен от натиска отвън. В този смисъл ми се струва, че ние самите започнахме да се стряскаме от това, в което превърнахме България. А тази промяна със сигурност ще доведе до положително развитие и в наказателното правораздаване.

– Знак за какво е съществуването на два съдийски съюза в България? Вие в кой от двата членувате и защо?

– Не членувам в нито един от двата съдийски съюза. Обикновено при наличието на няколко съсловни организации дали заради нашите културни особености, дали по някакви други причини, обикновено тези организации най-често се занимават със самите себе си и целите, за които са създадени, често остават на заден план. И в този смисъл съдийската гилдия не е изключение.

– Куражлия ли сте, г-н Панов? Бихте ли се опълчил на високите етажи на властта, за да запазите независимостта на съдебната власт?

– Не е редно да говоря за себе си, а за моите дела. Много харесвам тази библейска максима, че „по делата ще ги познаете“. Както видяхте по време на избора, не се поколебах да се противопоставя на хората, които ме бяха номинирали, за начина, по който ще бъде направен изборът. В този смисъл смятам, че имам характер да отстоявам позицията си и не се плаша от противопоставяне, ако става дума за принципи, а не е обикновеното замерване и обиди.

– Към коя част във ВСС ще се присъедините – към тази на „революционното мнозинство“, която ви избра, или ще спазвате неутралитет в името на закона?

– Свободните хора имат право да мислят различно, но по принципните въпроси най-често позициите им се доближават. Като член на ВСС смятам да остана верен на своите принципи и да не правя компромиси с вътрешните си убеждения.

– Нов екип ли ще управлява ВКС, или ще запазите досегашните зам.-председатели Таня Райковска и Павлина Панова?

– След внимателен анализ на дейността на ВКС ще преценя дали са необходими промени.

– Как оценявате намеренията за съдебна реформа? Кои са най-неотложните стъпки в тази посока?

– Стратегията за реформа на съдебната система прави една много добра диагностика на състоянието на българското правораздаване, въпросът е да не остане само на ниво добри намерения, а да бъде прецизирана в детайли. Защото както се казва, дяволът е в детайлите. Аз съм готов да си сътруднича изцяло с Министерството на правосъдието, за да бъдат реализирани добрите идеи в този документ, за да не се превърнат в добри пожелания, както с други подобни документи досега. По принцип съм голям оптимист и вярвам, че ако трите власти заработят в коалиция относно стратегията, много бързо ще дойдат и конкретните резултати. Тук обаче винаги поставям едно но… Това сътрудничество не бива да бъде за сметка на тяхната независимост.