Съдебната реформа се топи като априлски сняг

 Автор Ваня Драганова

  – Как ще коментирате предложенията на депутатите от ГЕРБ, които поискаха нови правомощия на прокуратурата, г-н Екимджиев?

– За мен най-обезпокоителното е, че видяхме готовност на парламентарното мнозинство да гласува промени в Гражданско-процесуалния кодекс, които практически торпилират идеята за съдебна система, давайки сериозни правомощия на прокуратурата брутално да се вклинява в гражданския и търговския оборот.

– „Торпилира” не е ли силна дума?

– Не, защото независимо от това, какви са конкретните стъпки на съдебната реформа, нейната крайна цел е една – справедлив съдебен процес в разумен срок пред независим и безпристрастен съд. А независимостта и безпристрастността на съда са несъвместими с възможността прокуратурата да се набърква в гражданските правоотношения и да обжалва съдебни решения по граждански дела. Тоест част от разбирането за върховенство на закона е това правоотношенията в гражданското и търговско право да са предвидими. А когато прокуратурата може по свое усмотрение да предявява искове и да се включва в заведени процеси по граждански дела, цялата предсказуемост на правораздаването отива по дяволите. Не че и сега тази предсказуемост съществува в особена степен

България често е критикувана и от съда в Страсбург, и от Европейската комисия, и от съда на Европейския съюз в Люксембург за това, че в немалко случаи върховните ни съдилища постановяват взаимноизключващи се решения по принципно идентични казуси. Те намират това за недопустимо, защото точно съдебната власт е тази, която трябва да дава стабилност и предвидимост. И ако в цялата тази доста хаотична система се намеси още един доволно непредсказуем, антисистемен играч, какъвто е прокуратурата, доказала през последните 20 години, че не може или не иска да играе по правилата, защото е заета да обгрижва егото на своите ръководители и интересите на задкулисните си ментори, това би било мярка, обратна на идеята за прозрачност и стабилност.

– Но главният прокурор сам каза, че не иска повече власт.

– И какво от това? Нормално ли е в една парламентарна република това изказване да е решаващо за парламентарното мнозинство?

– Тоест вие допускате, че промените може да бъдат гласувани в пленарната зала и на второ четене въпреки думите на Сотир Цацаров?

– Ако сме правова държава и ако аргументите на това парламентарно мнозинство наистина са сериозни, би могло. Видяхме как породисти представители на различни парламентарни групи разпалено обясняват нуждата от нови правомощия на прокуратурата, защото това било в интерес на държавата. Сега би ми било много интересно как тези хора ще се откажат от думите си и ще оттеглят предложенията, които толкова темпераментно защитаваха, обяснявайки, че нямало да се стигне до разпродаването на имуществото на КТБ, ако прокуратурата имала право да се намеси. Ако парламентът действително е независим, той не би трябвало да се съобразява с моментните настроения на главния прокурор и на премиера, който го е подкрепил в случая. Иначе защо сме парламентарна държава?

Впрочем от гледна точка на крайния резултат е добре, че главният прокурор прави такъв жест и че най-вероятно този глупав законопроект ще отпадне, но е унизително за парламента като институция да се влияе не от собствения си разум, а от желанието си да угоди на главния прокурор. Утре г-н Цацаров може каже, че му е омръзнало да повдига обвинения и да разследва престъпления. Значи ли това, че парламентът ще промени Конституцията, за да му угоди?

– Всъщност правомощията на прокуратурата ли са най-големият проблем на съдебната система, че реформата трябваше да започне именно с тях?

– Моята теза е, че предложенията за промени в Гражданско-процесуалния кодекс целяха да бламират съдебната реформа. Защото, когато прокуратурата има възможност да се бърка в гражданските и търговските дела, не може да има върховенство на закона и предвидимост на правната рамка. И в тази ситуация не два, а двайсет и два висши съдебни съвета да се направят, това не би могло да компенсира липсата на правна логика за намеса на прокуратурата в гражданския процес. Аз съм притеснен, че идеята за съдебна реформа започва да се топи като последния априлски сняг и някак да се смалява.

– Защо мислите така?

– Защото знаменосците на съдебната реформа от Реформаторския блок някакси се поуспаха, вероятно започва да им харесва да бъдат във властта и това ги кара да бъдат склонни на все повече и повече компромиси. Виждаме как от първоначалния вариант за съдебна реформа отпадна намерението чрез промяна в Конституцията да бъде учреден независим от прокуратурата антикорупционен, разследващ орган, как правосъдният министър Христо Иванов се отказа от реформирането на прокуратурата и тя се сдоби с някакъв особен имунитет. Никой вече не говори за промени в прокуратурата с изключение на това, че ще има отделна камара във Висшия съдебен съвет, която ще бъде за следователи и прокурори. Вече се мълчи по първоначално активно експонираната тема за външна и независима проверка на дейността на прокуратурата през последните години. Тоест реформаторите като че ли вече са склонни да се отказват от все повече свои идеи за тази реформа, вероятно вкопчвайки се в изкусителното, но и доста подличко оправдание, че бидейки във властта, те все пак ще успеят да направят повече за съдебната система, отколкото, ако напуснат коалицията. Така че Реформаторският блок в момента е пред драматичния Хамлетов избор дали да остане във властта за сметка на минимизиране и в крайна сметка погребване на съдебната реформа, или да напусне, докато още е време, запазвайки принципна позиция, чест и достойнство. Мисля, че оттеглянето с достойнство от унижението на неравностойното партньорство с ГЕРБ е по-доброто решение, защото разумните, допустимите компромиси вече са направени и оставането на реформаторите във властта би ги изхабило политически и би ги обезличило.

– Смятате ли, че първоначалната идея за отделна антикорупционна прокуратура е добра?

– От едно от последните интервюта на Меглена Кунева с изненада научих, че била сформирана някаква междуведомствена група между МВР, прокуратурата и ДАНС, някакво специализирано антикорупционно звено. Но то не било базирано на закон или дори на подзаконов акт, а на някаква договореност между институциите. Задкулисните договорки, които не стават достояние на хората, са характерни за затворените общества и мафиотските структури. В правовите държави подобни отношения се регулират с писани правни норми. Иначе дали ще става дума за отделна прокуратура или за някаква междуинституционално звено, формулата за успех е зададена от бившата румънска министърка Моника Маковей, която стана икона на антикорупционните промени в Румъния. Според нея, истинската реформа може да бъде постигната само ако: „Подходящите хора да се окажат на подходящото място в подходящото време.”

– Е, това не може ли да стане и у дома?

– Нашите политици се страхуват да сменят компрометираните, изхабени и дискредитирани кадри със знаещи, можещи и мотивирани да работят хора. Така че не институционалната форма е важна, а подборът на хората. Трябва да се намерят индивидуалисти, силни личности, а не протежета. А това, което вероятно ще замести у нас истинската съдебна реформа, е създаването на някаква структура по подобие на БОРКОР, поредна хранилка за партийни протежета, които няма да направят нищо смислено. Явно политиците предпочитат това, защото ако бъде създаден истински антикорупционен орган, много бързо видни представители на разните ни „елити” ще се окажат арестанти и затворници.

– Виждате ли разум в намерението за разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска квота?

– Разум има, но това е толкова абстрактно и периферно на фона на истинските проблеми на съдебната система. Иначе рационалното е, че това ще сложи край на сегашната възможност прокурорите във ВСС да инициират дисциплинарни производства срещу съдии и да влияят върху тяхното кариерно израстване. Представете си колко независим може да бъде един съдия в едно „знаково” дело, ако се знае, че прокурорът може да му каже: „Виж какво, ако обвиняемият не бъде осъден, главният прокурор ще внесе дисциплинарно производство срещу теб.”

Така че разумът в разделянето на ВСС е, че то ще увеличи независимостта на съдиите и ще ограничи възможността на прокурорите да им влияят.

– Известен сте като най-успешния адвокат по дела срещу страната ни в Страсбург. Намаляват ли осъдителните решения срещу България или се увеличават?

– Има известно намаляване, но то е резултат от драстичната промяна в цялостната политика на Европейския съд в Страсбург. Преди 4 години той се оказа в институционална несъстоятелност с над 130 000 висящи дела, предимно от източноевропейски държави – Русия, Украйна, Румъния… България също имаше своя достоен принос. И когато правозащитниците очаквахме, че този съд ще реши проблема с по-сериозни мерки срещу държавите рецидивисти, сред които е и България, се оказа, че той се обърна срещу хората и техните адвокати и започна да реже по допустимост жалби, които само допреди няколко години се печелеха безпроблемно. Тоест Съдът по правата човека в Страсбург започна да се изживява като някакъв елитарен съд от конституционен тип.

– Излиза, че умира последната надежда на българите за правосъдие, защото стана масова практика да се заплашва с дела в Страсбург.

– Да, защото преди 20 години не можех да накарам хората да ми подпишат пълномощно да ги представлявам в Страсбург, без да им искам никакви пари за съдебни разноски. Сега не мога да ги убедя да не подават безнадеждни жалби. Някои смятат, че това показва по-развито гражданско самочувствие, но според мен е по-скоро отчаяние от липсата на доверие в българския съд. Страсбург остана някаква химера, защото спечелените там дела са само 2-3% от всички жалби. И какво се получава: доверието в българската съдебна система е под 10%, съдът в Страсбург е във фактически институционален фалит, а съдът в Люксембург не може да бъде директно сезиран. Това може да стане само чрез български съд, но тъй като в повечето случаи нашите съдии не са наясно с процедурата, те поголовно отказват. Така българите практически нямат достъп до европейски съд, а националните ни съдилища са безнадеждни.