Людмил Павлов – едно дълго сбогуване

 Автор Лилия Христовска

Доайенът на трудовоправната консултация във в. „Труд“ над 60 години вярно служи на читателите.

Миналата събота изпратихме Людмил Павлов, емблемата на трудовоправната консултация във в. „Труд“. Човекът, обучил няколко поколения юристи, все едно бе щракнал с пръсти, както обичаше да прави приживе – събра колеги и приятели, които животът отдавна бе разпръснал. И както си му е редът, скръбта засипвахме с култовите фрази, неизменните шеги и дяволии на Людмето, както с обич го наричахме. Но този път поводът не понасяше духовитост – един голям човек завинаги си бе отишъл. Тук той би ме прекъснал: „Кукло (обичайното му обръщение към дамите в редакцията), не ме изкарвай велик! Живях като всички, не пестях от живота. Не пестете радостите му и вие!“

Призванието 

Редакторите в правния отдел на „Труд“ неизменно заварваха Людмил Павлов, прекрачил прага на редакцията още в далечната 1952 г. Тогава заедно с Любомир Вълчанов и Тръпко Танев (безспорни авторитети) бяха основали трудовоправната консултация. Да се работи в нея, бе призвание. Преди 10 ноември 1989 г. отделът по трудовоправни въпроси бе неназованият омбудсман на републиката. Годишно в редакцията постъпваха между 20 000 и 25 000 писма, а две трети от тях бяха по правни въпроси.

Консултацията излизаше три пъти седмично, а всеки месец под рубриката „Юристът коментира“ бяха анализирани проблеми, поставени от читателите. С един такъв коментар Людмил Павлов предизвика историческа промяна – до 1984 г. законът делеше децата близнаци на първо и второ. И за единия добавките бяха по-високи, отколкото за другия. Не е редно децата да се делят още преди да поемат първа глътка въздух, коментира Павлов. Скоро след това законът беше коригиран и близнаците получиха еднакви добавки и еднократни помощи. Поправка, която действа и до днес!

За 61 години работа в „Труд“ Павлов като същински възрожденец изписа десетки хиляди отговори лично до читателите. Хиляди са консултациите му, публикувани във вестника. Бе издал близо 20 книги по трудово право (лични и в съавторство). Консултацията на „Труд“ бе така авторитетна, че хората адресираха писмата си до вестника с копие до Държавния съвет. В съдебните зали служеха за доказателство. Един ден тогавашната председателка на Софийския районен съд Цветана Сурлекова дойде в редакцията. И възкликна: „О, вие сте били симпатични, а аз ви мислех за цербери с ръкавели до лактите.“ Било й  дошло до гуша, когато в съда уволнени (и не само) работници вадели консултации с лаконичното: „Ето я истината, пише я в „Труд“!“

Технология на авторитета

Правилата бяха железни. В отдела постъпваха само юристи. Специализирани деловодители обработваха правната поща, класираха я по теми и я поднасяха на редакторите. После отпечатваха отговорите на официална бланка с марката „Труд“ и писмата потегляха към хората.

„Всеки с проблемите си, а ние с болежките на цял народ“, неведнъж е въздишал Людмил след поредната болка, изскочила от писмата. Шегувахме се, че ако „Труд“ не помогне, на хората им остава арменският поп. Битката за правото бе вътрешна потребност. А правната консултация бе сериозна школа. От нея излязоха отлични адвокати – Мая Пангелова, Тихомир Шолев, Ненка Иванова и други. Пишещото братство се сдоби с един впечатляващ журналист юрист в лицето на Мирела Веселинова.

Людмил се бе сраснал с работата. И след пенсионирането му през 80-те той не спря да идва в редакцията. Появяваше се с въпроса „Какви са задачите днес“ и се захващаше – усмихнат, акуратен, добронамерен, запетайка не можеше да му се отмести. Той бе сменил повече от дузина главни редактори, а те до един бяха подкрепяли уникалната връзка на правния отдел с хората. Когато през 1991 г. Тошо Тошев оглави „Труд“, заяви: „Вестникът не може да излиза без две неща – без главата си и без трудовоправната консултация!“

От Людмил лъхаше една мила и ненатрапчива мъдрост. 

Стоик по природа, понесе с разбиране, че поредни реорганизации отнеха златната колекция на „Държавен вестник“ (събирана отпреди 9 септември), неизменно стояла зад гърба му десетки години, а той не даваше прашинка да падне от нея. Всички новости в официоза описваше в една тетрадка, която днес е с библиографска стойност.

Две години по-рано обаче трябваше да понесе напускането на половината хора на „Труд“.

След 29 години се разделихме с Людмил, не беше лесно. Утехата бе, че колегите, при които остана, го обичаха. Дано не се е сблъскал с онази лична и дълбока самота, когато неочаквано се разместват стойностите. На бюрото му е останала „Марица-та“ – пишещата машина, символ на 60-годишна лоялност и любов. А при нас в „Преса“ бе пренесена традицията на трудовоправната консултация.

Бе благословен – остаря заедно с баба Зайка, както наричаше съпругата си Ирина – фармацевт по професия и 50 години предан спътник на Людмето. Тя бе до него и в сетния му миг. Гордееше се със синовете си Петър и Константин, електронни инженери, които Германия отдавна „глътна“.

Радваше се на снахи и внуци. Не се даде обаче, когато синовете му поискаха да го приберат заедно с баба Зайка в Германия. Чужд живот е това, няма с кого една дума да си кажеш“, отсече Людмил Павлов.

И завърши земния си път в България

Неколцина правни редактори бяхме почти деца (абсолвенти), когато съдбата ни събра с Павлов. Миналата събота и децата ни плакаха за Людмето. „Дай боже всекиму такова отношение!“, би казал той. Време е да се смирим. И да го пуснем да си иде. Защото го обичаме.