DeFakto.bg DeFakto.bg
– Много или малко ви се видяха седемте години като съдия №1, проф. Груев? С какво чувство напускате Върховния касационен съд (ВКС)?
– Нито много, нито малко. Седем години си бяха седем години. А напускам ВКС с чувството, с което влязох в него – на уважение и респект към институцията и хората, които работят в нея. Никога не съм възприемал позицията си на председател като кариерно стъпало, като трамплин или като оттласкване нанякъде. Твърде отговорна е задачата, за да не й се посвети човек изцяло съобразно силите, възможностите и своето собствено разбиране за професионализъм и чест.
– Казвали сте, че не обичате самооценките. И все пак – как оценявате мандата си? В какво успяхте, в какво се провалихте?
– Не обичам е меко казано, аз мразя самооценките и в този смисъл мемоаристиката. Защото обикновено под свенливото прикритие на разказ за случилото се хората изтъкват собствената си роля в него.
Но ще кажа следното: преди 7 години бях избран с програма, която публично оповестих чрез директното излъчване на заседанието на Висшия
| „ВСС не е на висотата на очакванията“ |
съдебен съвет (ВСС). След 7 години също публично – пред вас, журналистите, отчетох изпълнението на тази програма, на идеите, с които влязох в този кабинет. За мен това е най-точната оценка – какво си обещал и какво си реализирал. (В края на май на семинар с журналисти проф. Груев заяви: „Моята цел бе не само ВКС да се стабилизира, но и да се превърне в европейски съд.“ Като други предизвикателства определи недостатъчната тълкувателна дейност на ВКС и липсата на достатъчно публичност в информацията за работата му. В края на мандата си отчете 97 тълкувателни дела и отваряне на ВКС към медиите – б.а.)
– Най-тежкият ви момент?
– Усещането, което имах в определен период, че конкретно моята личност пречи на съда и на съдиите. Говоря за времето, когато с промени в Закона за съдебната власт бяха орязани кадровите ни правомощия да предлагаме кандидати за ръководители на по-долните инстанции, както и за съдии във ВКС. Любопитен детайл беше, че първоначално в проекта това се отнасяше само до председателя на ВКС. Тогава пред правната комисия на НС казах, че приемам за ласкателство правенето на закон „за един човек“, но би трябвало поне да съм равнопоставен с председателя на Върховния административен съд. Е, отнеха и неговите кадрови права.
– Най-радостният?
– Те са били повече. Изпитвал съм радост от това, че понякога нещата се случваха, че ВКС успешно се развиваше. Радостна за мен беше оценката от европейските ни партньори по повод 130-ата годишнина на ВКС през 2010 г. Това показваше, че нашият съд се утвърди като един равностоен, наистина европейски съд. Което се потвърждава и от факта, че за първи път годишното събрание на всички председатели на върховните съдилища от ЕС се проведе в София. А през 2010 г. за първи път човек от Югоизточна Европа беше избран в ръководството на тази мрежа (самият Лазар Груев – б.р.). Три пъти председателят на Съда на ЕС беше наш гост, България бе посетена и от председателя на Съда в Страсбург. Надявам се тенденцията да бъде продължена и от новия председател, който ще наследи поста.
– Това е оценката отвън. А отвътре? Защо подминахте историята със „зъбите“, които „се стискаха“ и „падаха“? Забравихте ли тези моменти от общуването си с някогашния вътрешен министър Цветан Цветанов?
– Отдавна съм ги забравил.
– Но доверието в съда у нас наистина не е високо.
– За мен това е привнесена тема. Много е лесно за политиците да говорят за съда, приемайки, че е нещо извън тях. Без да си дават сметка, че съгласно българския конституционен модел съдебната власт е споделена отговорност на всички власти. И че тя функционира съгласно законите, които приема Народното събрание. Зависи от актове на президента и от начина, по който взаимодейства с министъра на правосъдието.
| „Седем години минават като миг“ |
Същите тези, които често говорят за „недоверието в съдебната власт“, не по-малко често се заканват на опонентите си, че ще ги „дадат на съд“. Очевидно все пак му вярват. Измерител на доверието е и големият брой дела. Т.е. гражданите се обръщат към съда за решаването на проблемите си.
Критериите за оценка на доверие са различни. Затова мисля, че представителите на съдебната власт нямат място в рейтингите на социолозите. За разлика от политиците съдиите решават спорове. А в един спор, особено на изток от Виена, двете страни са много страстно вплетени и много трудно отстъпват.
– В началото на мандата си декларирахте желание да съдийствате. Но влязохте в зала само по две дела, свързани с изборите в адвокатурата, по които законът предвиждаше вашето участие. Защо се отказахте?
– Защото достатъчно навреме си дадох сметка, че предпочитам да ми зададете този въпрос сега, отколкото днес да ме питате защо влязохте по това или онова дело. Ангажиментите на председателя на ВКС наистина са големи, можех да гледам малко на брой дела. И винаги щеше да възниква въпросът: има нещо, не е случайно, че е избрал именно този казус. Предпочетох да опазя институцията от съмнения за какво и да било пристрастие.
– Ясно е, че на 20 ноември няма да има избран титуляр на поста съдия №1. Какво е вашето обяснение – защо ВСС не успя да направи този избор?
– Смятам, че поначало ВСС се забави с обявяването на процедурата. След като законът даде възможност тя да започне шест месеца, преди да изтече мандатът на титуляря, за мен е необяснимо защо това не се случи. Ако беше станало, дори и при провал на първия вот, щеше да има достатъчно време процедурата да се повтори и може би вече да има избран нов председател на ВКС.
Второ, този избор предвид изключително високото изискване за мнозинство – 17 от 25, в момента фактически 24 (без уволнения Камен Ситнилски – б.р.), без мен ще станат и 23-ма, не може да се случи без единение. Помня определенията, че самият аз съм участвал в „състезание с един кон“. Но колкото и да се твърди, че са равностойни кандидатите…
– Както се твърдеше в състезанието между двете ви заместнички Павлина Панова и Таня Райковска през септември…
– Та ако кандидатите наистина са равностойни, тогава би трябвало ВСС да се раздели 50 на 50 и пак да няма избор.
Затова въпросът е върху какво ще се гради единението. В това според мен ВСС продължава да не е на висотата на обществените очаквания. Обединението трябва да почива не на договорки, а на принципна и прозрачна основа. На ясно споделени виждания за това какъв е човекът, какви са неговите качества и защо той може да заеме или не този пост.
Но не е прецедент в Европа подобен избор да се случва по-бавно – в Германия бившият председател на върховния съд напусна през януари т.г., новата председателка бе избрана едва през май. Изборът е тежък.
– Неизбежна ли е консултацията с политиците за подходящия кандидат?
– Нашият конституционен модел на съдебната власт е под егидата: всички сме в една лодка. За „тримата големи“ гласува съвет, половината от който се излъчва от парламента. Назначава ги президентът, а номинации за тях може да прави и министърът на правосъдието. В този смисъл са неизбежни разговорите за политиките и идеите, които всички власти заедно трябва да реализират. Но това не означава една или друга политическа сила директно да диктува резултатите от вота.
Струва ми се и невъзможно – изборът в съдебната власт е най-прозрачен, колкото и упреци да се отправят. За сравнение – имената на част от министрите станаха известни в нощта преди гласуването на кабинета, нали?
– Начертайте силуета на съдия №1. Какъв човек трябва да е той? Ще допуснат ли съдиите отново председател „отвън“?
– Не знам защо въпросът никога не се поставя обратно. В университета никой не разсъждава на темата „отвън“ или „отвътре“. Каним съдии за преподаватели там, защото оценяваме техния опит и считаме, че ще са полезни за професионалното израстване на студентите.
За добрия председател според мен не важи разделителната линия „отвън“ или „отвътре“. Има стотици прекрасни съдии, професионалисти, морални и достойни хора, които обаче не са подходящи за ръководители. Както има и научни работници, които пишат прекрасно, но са лоши лектори и преподаватели.
За мен добрият председател трябва да е добър професионалист. Аз може да не съм влизал по дела, освен тези за адвокатурата, но съм председателствал немалко общи събрания и в трите колегии на ВКС – наказателна, гражданска, търговска. Като участник във всяко от тях съм имал своята позиция.
Добрият председател трябва да е почтен човек. И най-вече да е наясно, че той не е началник в общоприетия смисъл на думата, за него не са важни външните атрибути на властта – кола, кабинет, секретарка. Трябва да знае, че сред съдиите е пръв сред равни.
– На хоризонта е поредна съдебна реформа. Как гледате на идеята за разделянето на ВСС?
– Разделянето на ВСС на квоти е познато и в европейската практика. Но то трябва да се случи след промяна във функциите и статута на съвета.
– Какво имате предвид?
– Според мен моделът на постояннодействащ ВСС не позволява в пълна степен реализиране на разделянето. Имам предвид, че и според решение на КС членовете на Висшия съдебен съвет не са магистрати, те са висши администратори. Да се говори сред администратори за прокурорска и съдийска квота – не става.
– Т.е. да се върнем към стария модел, в който членовете на кадровия орган не напускаха поприщата си на съдии, прокурори, следователи?
| Връщам се там, където съм бил 32 години – в Софийския университет |
– Да, или да има някакво междинно положение. Но, повтарям, разделението би трябвало да се случи – такава е и практиката в Европа. Тенденцията е ясна – в последните години председателите на върховните съдилища там не провеждат годишни срещи с главните прокурори. Макар че до 2010 г. го правеха.
– Нужна ли е конституционна промяна?
– С темата за ремонта на конституцията се спекулира от десетилетия. Когато политиците или анализаторите няма какво друго да кажат, се хващат за ремонт в основния закон.
Действащата конституция успешно ни преведе през прехода. Промяната й не трябва да е самоцелна, да е прищявка на едно или друго парламентарно мнозинство. Според мен към ремонт на конституцията може да се пристъпи тогава, когато има висок обществен консенсус.
– А мястото на прокуратурата къде е?
– Мястото й е да си е на мястото съгласно конституционно определените й правомощия. А те са да повдига и поддържа обвиненията по наказателните дела. Не мисля, че преместването й в изпълнителната власт като с магическа пръчка ще я промени. Според мен през 1991 г. законодателят мъдро я е поставил в съдебната власт.
– Вашето послание към новия съдия №1, когато и да бъде избран той?
– Да знае, че седем години минават като миг. И че трябва да може да защити всяка своя ежедневна постъпка, гледайки хората в очите.
– След 20 ноември накъде, проф. Груев?
– Натам, където съм бил винаги през последните 32 години – в Софийския университет
