Адв. Любомир Новиков: Гражданско процесуалният кодекс (ГПК)|гъмжи от узаконени беззакония

Defakto.bg

ЗАКОНОДАТЕЛЯТ НЕ СПАЗВА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО СИ ДА СПАЗВА КОНСТИТУЦИЯТА

         Вероятно преди настъпването на десетгодишният юбилей си струва да си дадем сметка какво ни донесе в защитата на свободите, правата и законните интереси „новият” Граждански процесуален кодекс – на юристите, на гражданите,       на обществото и на държавата. Предварително моля да бъда извинен, ако прозвуча на някои колеги като дилетант в тази област – все пак през целия си професионален живот съм се занимавал основно с наказателно право. Именно, това, обаче, ми дава възможност да имам поглед в известен смисъл отстрани и, може би, по-ярко да възприемам нещата. Във всички случаи за всяко едно от изложените по-нататък твърдения имам писмени доказателства, събрани в моята практика на съдебен адвокат.

Първо –   Да вземем първо разпоредбата на чл. 131, ал. 1 от ГПК, която предписва в тридесетдневен срок от получаването на исковата молба и приложенията към нея, ответникът да подаде отговор, като ал. 3 го задължава с него да представи всички писмени доказателства, с които разполага. Ищецът (естествено, в рамките на давностния срок) е имал неограничено време да се подготви и да си осигури съответните доказателства. Ответникът разполага само с тези тридесет дни и, ако необходимите му доказателства не са в негово разположение, той трябва да си ги осигури от съответните органи, организации и лица (естествено, ако знае къде да ги търси). Съмнявам се, че има някой, който да не разбира, че при съвременните обществени условия, задачата е неизпълнима в този срок. Следователно, ищецът и ответникът, a priori, са поставени в неравноправно положение. За мъдреците – автори на това творение, това няма значение – важното е процесът да върви, че много ни били критикували за бавност от ЕК и ЕС – мотив на законотвореца. За сравнение всеки може да види в какви срокове се движат делата в ЕСПЧ.

Второ –  После следва друга драма – връчването на съобщенията и в частност призоваването. Член 42 (съотв. чл. 58) от ГПК описват, как става това – чрез връчване от съдебен служител, по пощата или чрез куриерска служба, чрез частен съдебен изпълнител, по телефона, телекса, факса или с телеграма, както и на електронен адрес, а може и чрез адвокат. Прекрасни широки (практически неограничени) възможности за всякакви злоупотреби и, естествено, корупция. В това отношение разпоредбата на чл. 47 от ГПК създава допълнителна благодат – съобщението, съотв. – призовката, могат да бъдат залепени на входната врата (напр. портата) или на видно място около нея и с това работата е свършена. Обстоятелството, че вятър ги е отвял, или някой, който има интерес, вкл. и този, който ги е залепил, ги е откъснал – това е без значение, важното е процесът да върви. С тази разлика, че заинтересуваното лице на практика не може да се защити.

  Трето – После идва  постановяване на т. нар. „неприсъствено решение” – чл. 238 и 239 от ГПК. За това е достатъчно съдът да е предупредил ответника за последиците от неспазването на сроковете за размяна на съдебните книжа – вж. по-горе срока от 30 дни, или да не се е явил в съдебното заседание, или „искът вероятно да е основателен”. Тъй като съдът, по силата на закона, в този случай не се мотивира по съществото на спора, то оценяването на вероятността спокойно може да е резултат от посоката на вятъра, отвял и здравия разум. Възможностите за защита (вж. чл. 240, ал. 1 от ГПК) са лимитативно изброени, поради което остава общият исков ред, който, при наличие на влязло в сила решение по същия спор, е крайно съмнителен.

Интересно е поставена законодателно защитата на кредиторите в търговските сделки. Съгласно разпоредбата на чл. 227б от НК, търговец (съотв. управител или представител), който е изпаднал в неплатежоспособност (вкл. и по независещи от него причини, при наличие на вземания, е спрял плащанията) е длъжен в тридесетдневен срок да се обяви в несъстоятелност, тъй като в противен случай носи наказателна отговорност. Прекрасен замисъл, от който кредиторът няма никаква полза. След дългогодишни усилия да се криминализира неплащането на данъците (нещо, което би обезсмислило съществуването на фискална система), мъдрият законотворец направи изменение в чл. 608 от Търговския закон, където в кръга на кредиторите по търговски сделки, вмъкна държавата с нейните публичноправни вземания. Поради това всеки кредитор (освен държавата) е длъжен да изпрати препис от исковата молба за обявяване на длъжника в несъстоятелност на Националната агенция за приходите – в противен случай съдът не я приема за разглеждане. В резултат, след като кредиторът спечели делото, държавата, чрез държавния съдебен изпълнител или чрез публичния изпълнител, се намества на готово и, в качеството си на привилегирован кредитор, първа получава каквото може от имуществото на длъжника. Кредиторът, вложил пари, време и усилия, може само да гледа отстрани.

Четвърто –  Своеобразен връх на узаконеното беззаконие е незабавното изпълнение в рамките на заповедното производство – вж. чл. 417 и 418 от ГПК. Издава се изпълнителен лист по извлечение от сметка и сумата се събира тутакси от съдебния изпълнител – това е масова практика по отношение на монополисти като Топлофикация, ЕРП, ВиК, банките и пр. Защитата е, меко казано, твърде проблематична, тъй като, когато длъжникът узнае, изпълнението е вече факт, а тя (защитата) се реализира по общия ред и е въпрос на време, пари, нерви и т. н. Дори когато делото срещу монополиста е спечелено,  връщането на сумата е по реда на общото изпълнително производство.

Пето – В самото изпълнително производство също са постигнати своеобразни висини – поканата за доброволно изпълнение – вж. чл. 428 от ГПК, която може да е връчена по посочения по-горе ред, е винаги изпреварена с вече наложени обезпечителни мерки върху всички имущества на длъжника, в резултат на което се стига до няколко парадоксални ситуации:

длъжникът не разполага с имущество, с което да се разпореди и доброволно да изпълни задължението си;

обезпечението надхвърля многократно размера на задължението – в моята практика имам случай имуществото, предмет на обезпечение, да надхвърли 3500 пъти размера на задължението;

дължимата сума е събрана няколко пъти в пълния ѝ размер от няколко банкови сметки;

задължението е погасено, но остават задължения за адвокатски хонорар, такси и „консултантски” на съдебния изпълнител, които задължително надхвърлят размера на основното задължение;

запорите и възбраните се вдигат съобразно волята на съдебния изпълнител, която пък се формира единствено чрез извънправни средства.

Тези размисли, възникнали през изминалите години преди и след влизането на ГПК в сила, ме карат да се опитам да поставя на обсъждане в професионалните среди следните няколко въпроса:

1. Съгласно чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията правото на собственост се гарантира и защитава от закона, като частната собственост е обявена за неприкосновена – каква е законодателната защита и в какво именно се изразява неприкосновеността?
2. Съгласно чл. 19, ал. 2 от Конституцията „законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя” – как става това при наличната законова уредба и на какво основание са облагодетелствани самата държава, общините и доказани монополисти?
3. Съгласно чл. 6, ал. 1, изр. I от Конституцията всички граждани са равни пред закона, а съгласно чл. 56, изр. I от Конституцията всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или затрашени негови права или законни интереси – как се реализират тези основни принципи в изброените случаи на законодателни разрешения, кой носи отговорност за нарушаването им и по какъв ред следва да бъдат отстранени тези нарушения?
4. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията ратифицираните норми на международното право са част от вътрешното право и имат предимство пред вътрешноправните норми, които им противоречат. Поради това:

а) по силата на каква логика посочените законодателни разрешения се приема, че съответстват на разпоредбата на чл. 13 от КЗПЧОС, която изрично предполага гражданите да имат ефективни средства за защита на правата и законните си интереси, гарантирани от конвенцията;

б) по кой ред и начин законодателната власт е гарантирала прилагането на чл. 1 от Протокол № 1 към същата конвенция относно режима за свободно упражняване правото на собственост?

5. Съгласно чл. 5, ал. 2 от Конституцията нормите ѝ имат непосредствено действие – по силата на каква логика правораздавателните органи дерогират действието на Конституцията при очевидни, несъмнени противоречия между нейните норми и законодателните и подзаконови актове?

 

Моята повече от четиридисетгодишна практика ми дава основание да твърдя, че когато законодателството не гарантира на обществото равноправие, ред и сигурност, това не може да бъде случайно. Очевидно целта е да бъдат създавани определени напрежения, за да се отклонява вниманието от същностните проблеми. Не бива да забравяме, че твърде често принципно законосъобразните средства се използват за постигане на извънправни користни политически и икономически цели, за което законотворецът е създал идеални условия. В крайна сметка това може да изпразни от съдържание понятието „демокрация”, която чакаме повече от четвърт век.

Убеден съм, че е настъпил моментът, когато е наложително да бъде разкрита широка професионална и обществена дискусия относно конституционосъобразността на общественото ни устройство и законодателството, вкл. и по въпроса поради какви причини е ограничен кръгът от органи и лица, които имат право да сезират Конституционния съд. До днес никой не си направи труда да даде смислено обяснение с какво действащата Конституция пречи на развитието на обществото и в частност на правосъдието и с какво вече направените изменения промениха същността на нещата.

с. Рибарица, община Етрополе

22 март 2016 г.