DeFakto.bg DeFakto.bg
„Каква част от моето имущество получават най-близките ми роднини – деца, съпруг, родители?”
„Кой вариант е по-добър: да уредя наследството си като съставя завещание или да оставя да действат правилата на наследяването по закон?”
„Как да напиша валидно завещание?”
Отговорите на тези въпроси не са толкова голямо предизвикателство, когато се прилага националното законодателство. Намирането на отговор обаче става много по-сложно, когато имуществото на човек, потенциален наследодател, е разположено в различни държави и/или той е гражданин на една държава, но пребивава в друга, с други думи, когато е налице международен елемент. Причините за възможни усложнения са както различията в законите на всяка една държава, така и липсата на единни общи правила на международното частно право, които да уреждат наследяването с международен елемент.
Какъв е проблемът?
Източник на проблеми е съществуването на две независимо действащи системи – на разделност и унифициране – в различните държави. Основен критерий за разграничението им е видът на вещите на наследодателя (движими и недвижими) и тяхното местоположение. Когато при наследяване с международен елемент трябва да се определи приложимото право към наследяване (правото на коя държава е валидно) и са замесени две или повече държави с различни системи, се получава конфликт на закони. Пример за такъв конфликт е следният казус: „Италиански гражданин умира в България, на чиято територия притежава недвижим имот. Не е направил избор на приложимо право към наследяването. Съгласно българското законодателство е приложимо правото на държавата по местонахождението на имота, т. е. българското наследствено право. В Италия обаче действа системата на унифициране и италианското наследствено право е приложимо както към движимото, така и към недвижимото имущество, т. е. и върху недвижимия имот в България. На практика, правните системи на две държави се конкурират кое е приложимото право към наследяването и това води до правна несигурност и неяснота. Няма съмнение, че тази ситуация би могла да се мултиплицира и дори да стане много по-усложнена само заради факта, че някои държави от ЕС прилагат унифицираната система (Австрия, Чехия, Естония, Германия, Гърция, Унгария, Италия, Холандия, Полша, Португалия, Словакия, Испания, Швеция и др.), докато други прилагат системата на разделност на вещите (Белгия, България, Англия и Уелс, Франция, Литва, Люксембург, Румъния и др.)
Логично тук идва въпросът защо тези проблеми на международното наследяване засягат все по-често гражданите и навлизат в полезрението на почти всеки юрист, практикуващ на територията на ЕС. Проучване на Европейската комисия, оповестено в Зелената книга за наследяването и завещанията, посочва, че през последните години значително е нараснал броят на отношенията с международен елемент. Причините са в повишената мобилност на хора в рамките на ЕС и нарастващият брой брачни съюзи между граждани на различни държави членки, които често водят и до придобиване на собственост в различни държави. Резултатът е наличието на 450 000 международни наследявания всяка година на стойност близо 123 млрд. евро годишно. Ето защо нуждата от приемане на единни общи правила на международно частно право на ниво Европейски съюз в сферата на международните наследявания и завещания е видима и необходима.
Какви са новите единни правила в Брюксел IV?
С приетия и влязъл в сила на 16 август 2012 г. Регламент №650/2012, т. нар. Регламент за наследяването Брюксел-IV, европейският законодател въвежда нужните единни общи правила за уеднаквяване на международното частно право в сферата на наследяването с международен елемент. Регламентът е приложим към наследства, открити на и след 17 август 2015 г., т. е. ако наследодателят е починал на или след тази дата, правилата на Регламента ще се отнасят за него и неговите наследници. Регламентът за наследяването е приложим на територията на 25 от 28-те държави членки. Дания, Обединеното кралство и Ирландия не участват в приложението му на тяхна територия, но техни граждани, пребиваващи на територията на други държави членки могат да се възползват от новите правила.
В Регламента европейският законодател е приел, че с цел уеднаквяване на международното частно право държавите членки следва да прилагат унифицираната система по отношение на вещите на наследодателя, когато определят приложимото право към наследяването. Когато се решават въпроси, свързани с наследяването, компетентни са точно определени съдилища и те прилагат правото на държавата, където лицето е живяло непосредствено преди смъртта си. Това означава, че всички съдилища и административни органи, дори и в други държави, трябва да прилагат това право. Независимо от това обаче е предвидена и възможност гражданите да изберат приложимото право към тяхното имущество да бъде това на държавата на гражданството им. Тя може да е в рамките на ЕС или извън него. Гражданите могат да изразят своят избор чрез съставяне на валидно завещание.
Регламентът въвежда и Европейското удостоверение за наследство. То е алтернатива на издаваното от всяка държава удостоверение за наследници или друг подобен документ. Неговото съдържание и автоматичното му признаване улесняват наследници, заветници, изпълнители на завещания или управители на наследствено имущество, когато трябва да докажат своя статут пред компетентните органи в други държави от ЕС. С Брюксел-IV не се уреждат данъчни, митнически и административни въпроси, нито такива, свързани с правното положение на физическите лица, семейните отношения, вещно-правни въпроси и др.
Възможни предизвикателства
Въпреки предимствата на Регламента единните правила, които въвежда, предизвикват редица дискусии. Най-съществената е свързана с определянето по безспорен начин дали наследодателят има най-близка връзка с държавата, където е живял непосредствено преди смъртта си, или с друга държава, и кое право следва да се приложи към наследството му. С други думи, да се определи без колебание кое е обичайното местопребиваване на наследодателя.
В едни ситуации това не е проблем, но в други се пораждат колебания. Такъв е следният пример: „Български гражданин работи и прекарва 3/4 от годината в Белгия. Родителите му са починали и семейната къща е продадена. Въпреки това той прекарва 6 седмици от годината в България, за да работи в семейната фирма. Умира в Белгия след 17 август 2015 г. без да остави завещание. Къде е обичайното местопребиваване на българския гражданин и кое е приложимото право: българското или белгийското?” Липсата на завещание предполага да се приложи критерият за обичайно местопребиваване към деня на смъртта, за да се определи приложимото право към наследяването. За целите на европейското законодателство човек може да има само едно обичайно местопребиваване.
В Регламента и в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ са въведени отделни критерии, по които може да бъде определено обичайното местопребиваване, но липсва конкретна дефиниция. В решенията на съда обичайното местопребиваване се определя най-често като мястото, където наследодателят е установил своя постоянен център на социални интереси. Поддръжниците на обичайното местопребиваване като общ критерий са на мнение, че той е достатъчно познат и виждат в липсата на дефиниция възможност за по-гъвкав подход при неговото определяне. Критиците, от своя страна, смятат, че липсата на ясна дефиниция може да доведе до трудности при определяне на приложимото право и непоследователност при тълкуването от страна на различни институции в държавите от ЕС, които се занимават с наследяването.
Ситуацията в България
За българското международно частно право приложението на обичайното местопребиваване
като критерий за определяне на приложимото право към наследяването не е новост и се прилага по отношение на движимите вещи. За разлика от Брюксел-IV в българския Кодекс за международно частно право /КМЧП/ е предвидена дефиниция за обичайно местопребиваване, но на практика тя не въвежда много по-ясни критерии от тези, заложени в Регламента и в решенията на СЕС. Българският съд, от своя страна, е установил практика да определя обичайното местопребиваване като изследва и други допълнителни критерии освен заложените в кодекса. В по-голямата част от делата наред с доказателствата, свързани с личния живот на наследодателя, неговите занимания, правни основания за пребиваването му в страната и др., съдът прилага и времеви критерий – продължителност на пребиваването в страната и продължителност на периодите на отсъствие.
Предизвикателствата пред българските граждани и юристи
За повечето юристи (адвокати, нотариуси, съдии по вписванията) и граждани най-голямото предизвикателство е да приемат, че при определени казуси трябва да се приложи чуждо наследствено право вместо българското. А това поражда вероятност резултатът от наследяването да се разминава с очакванията им. Също така все още не са изградени и работещи практики какви документи да се попълват и да се представят, например, пред нотариуса, за да започне той необходимото изследване за определяне на обичайното местопребиваване.
При прилагането на Регламента когато обичайното пребиваване е вече определено, предизвикателство би било как по безспорен начин да се разбере какви са актуалните разпоредби на действащото в държавата на обичайното местопребиваване право и как най-правилно следва да се тълкуват. В този случай достоверен източник на информация е Европейската нотариална мрежа. Когато е приложимо право на трета държава, съдействие би следвало да се потърси от Министерството на правосъдието.
След повече от половин година закъснение, в края на м. февруари 2016 г. Народното събрание прие нужните законодателни промени, за да гарантира приложение на основни разпоредби на Брюксел-IV. Съществена промяна е определянето на районния съд за компетентен орган по издаване на Европейското удостоверение за наследство. Несъмнено обаче приложението на Регламента в България ще наложи още законодателни промени, но колко и какви и дали ще бъде постигната целта за уеднаквяване на европейското международно частно право, предстои да разберем.
Татяна Йосифова, Магистър по сравнително и международно частно право от Държавния университет – Грьонинген, Кралство Холандия. Защитила е магистърска теза на тема: „Регламент 650/2012 за наследяването с международен елемент. Приложимото право към наследяването и формалната валидност на завещанията съгласно Регламент 650/2012 и Кодекса по международно частно право – сравнителен преглед. Европейско удостоверение за наследство”. Придобила е първата си Магистърска степен по право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като помощник-нотариус в гр. София. Юридически консултант е в сферата на гражданското право, международното частно право и правото на Европейския съюз, съучредител на неправителствени организации и доброволец в социални проекти.
