Защо ловът на хора е престъпление?

Defakto.bg

 

През октомври 2015 г. общественият дебат за кратко бе фиксиран върху „отстрела“ на мигрант от граничен полицай. Новината стана водеща в международния информационен обмен. Според някои анализатори това е единственият случай в ЕС на убит от полицай мигрант, въпреки че милионите бежанци и мигранти самосъхранително избягват родината ни. Тогава българските власти гузно замълчаха. Високопоставени политици и служители на МВР замазаха проблема с приказки за рисковете и несгодите на граничните полицаи, а прокуратурата с обещания за разследване. Проф. Божидар Димитров и други родолюбци с носталгично умиление припомниха времето, когато на българската граница се стреляше „на месо“ и предложиха полицаят да бъде удостоен с държавно отличие. Засега няма нито награда, нито резултат от разследването. Остана горчивият вкус от непосилната лекота, с която институциите загърбиха факта, че е застрелян човек и от готовността им a priori да оправдаят отнемането на човешки живот с „незаконното“ преминаване на границата.

Тогава видни политици и професори – историци, математици и медийни манипулатори започнаха да припяват мантрата, че всяко преминаване на българската граница извън граничните контролно – пропускателни пунктове (ГКПП) е престъпление. Възкресен бе митът, че българската граница е свещена, сякаш преди 27 години същата граница и същата митологема не ни правеха затворници в социалистическия концлагер. Тогава същите родолюбиви „ерудити“ проповядваха любов към Съветския съюз и омраза към европейските ценности. Неадекватната реакция на държавата в казуса с убития мигрант логично провокира сюрреалистичния екшън с лова на живи мигранти. Индивиди, явно необременени с интелектуални и културни излишества, изживяха с пасивната подкрепа на държавата звездния си миг. Те получиха златен шанс да демонстрират пред милионна публика (някои се видяха по ББС и Евронюз) социопатичните си и садистични наклонности, несръчно отиграни като патриотична служба на Отечеството.

Динко, Перата и Борисов

Пръв се покри с медийна слава Динко Вълев от Ямбол. Възседнал легендарното си ATV, месеци наред той неуморно препускаше из ловните полета на Странджа и Сакар, под одобрителните овации на медии и политици. Прокуратурата и МВР съпричастно мълчаха. Вероятно Динко би получил и държавно отличие, ако не беше изместен от фокуса на прожекторите от своя последовател Петър Низамов – Перата от Бургас. Вероятно за да покаже, че неслучайно е учил „право“, той изпробва на живо пределите на „неизбежната отбрана“. Явно ядосани, че „терористите“ нямат пари и мобилни телефони, той и аверите му не само ги натръшкаха на земята, но и „заключиха“ ръцете им зад гърба с т.нар. „свински опашки“. Както се изрази самият П.Низамов, който в този момент олицетворяваше всички еманации на държавата, „преценихме, че така е целесъобразно“. Естествено сюблимната сцена беше документирана и споделена. Така тя трябваше да остане за поколенията и влезе в световната мрежа. Там обаче нещо се счупи. Изнежените до извращение европейски лидери и медии не оцениха героичната саможертва на родолюбивите българи. Явно някой от големите европейски приятели на премиера – я Дейвид, я Ангела му е светнал по вайбъра, че патриотичните садо-мазохистични игри на мускулестите ни момци по границата не са добра реклама на европейска България.

Тогава Б.Борисов се възмути, че подкрепата за Динко и апостолите му не е била правилно разбрана и интерпретирана от медиите. Премиерският гняв беше повече за това, че според журналята, мигрантите били връзвани със „свински опашки“, отколкото че хора са третирани като прасета. Според Борисов свинската опашка била лош символ и унижение за мюсюлманите. Ако вместо със свински опашки П.Низамов беше оковал ръцете и краката им с дървени пранги, можеше и да му се размине. Така, заради свинските опашки, а не заради свинщината, патриотът стана жертва на културните и религиозни различия. Последно го видяхме да крещи „Да живей България“ на влизане в съда, който го остави под домашен арест. Свинските опашки се оказаха непростими и за карикатуристта Чавдар Николов, чиито карикатури случайно се оказаха заличени по същото време. Актуализираният критичен поглед на премиера към ситуацията даде знак на останалите институции да се разграничат от проявите на самодейно родолюбие по българските граници.

Тезата на адв. Марковски

Когато изглеждаше, че най-сетне здравият разум, институционалната култура и правото надделяват над патриотарската вакханалия, се появи статия на адвокат М.Марковски, според който „Законно и похвално е граждани да задържат нарушители на границата, но без бой и грабежи“. Тъй като в статията има явно погрешно или съзнателно невярно тълкуване на правни норми, уважението към правото и държавността налагат критика на тази позиция.

Основният логически и юридически порок в тезата на адв.Марковски е твърдението, че „всяко преминаване през границата, не по предвидените от закона места и ред, е престъпление по чл.279 от НК“. Както вече посочих, това е мит, чиято претенция за достоверност произтича само от факта, че упорито и настойчиво е повтаряна пред медиите от ерудити като проф. Б.Димитров и проф. М.Константинов. Когато историци и математици грешат в непозната и явно неуютна за тях материя, това е признак на подценяване на публиката, предоверяване на лоши консултанти или целенасочена манипулация. Това, което за тях е укоримо, но извинимо, е непростимо за адвокат, който трябва да упражнява правото като „изкуство за доброто и справедливото“.

В случая правото е безпощадно ясно:

Според чл.279, ал.5 от НК: „Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията“

Щом горното деяние не е наказуемо, то не е престъпление. Това произтича от легалната дефиниция на понятието „престъпление“, дадена в чл.9, ал.1 от НК. Според нея наказуемостта на деянието е задължителен елемент на „престъплението“.

Според чл.9, ал.1 от НК: „Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“

Тъй като цитираният член 279, ал.5 не визира начина на влизане в страната, а НК не се тълкува разширително, от 1 и 2 следва, че който влезе в страната, дори това да не е на определените места и по предвидения в закона ред, за да поиска право на убежище, не извършва престъпление. Логическата задача е за второкласник и не е нужно човек да е професор или адвокат, за да стигне до правилния извод.

Той се налага и от факта, че редица международни актове, ратифицирани от България, дефинират търсенето и ползването на убежище като право (вж.Конвенцията за статута на бежанците на ООН)

Според чл.5, ал.4 от Конституцията, този акт на международното публично право е пряко приложим и има юридически примат спрямо противоречащите му „вътрешни“ разпоредби. След като Конвенцията, по която България е страна, не свързва упражняването на правото на убежище със задължение за преминаване на границата само на определените за това места, това означава, че нарушаването на гранични режим при търсене на убежище не е общественоопасно и по аргумент от чл.9, ал.1 от НК не е престъпление.

След като очевидно не всяко преминаване на границата е престъпление, позоваването от страна на адв. Марковски на институтите на неизбежната отбрана – чл.12 от НК и т.нар. „граждански арест“ е явно неуместно и нелогично. Това е така, защото те са приложими само при непосредствено и противоправно нападение (чл.12 от НК) или при вече извършеното престъпление (чл.12а от НК). Както беше посочено, в случая би имало престъпление само ако мигрантите не пресичат границата, търсейки убежище. Въпреки общоизвестния факт, че огромната част от тях не желаят да останат в България, статистическият аргумент е неприложим в наказателното право, в което отговорността е персонална и всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда.

Поради това е очевидна несъстоятелността на тезата, че държавата трябва ad hoc да делегира на „динковците“ изключителното си право да упражнява принуда и функциите си по установяване на миграционния статус на заловените лица, което е професионално предизвикателство дори за опитни съдии.

„Властта“ на Динко и Перата

От тази перспектива е явно некоректно и неуместно сравнението на адв. Марковски на лова на бежанци с намесата на граждани, които виждат, че „някой влачи дете и блудства с него в храстите“. За да е легитимна, неизбежната отбрана трябва да е насочена срещу извършителя на явно престъпление, което е несъмнено разпознаваемо от всеки. Именно това право на законна самозащита е предоставено на всеки. Затова неизбежната отбрана и „гражданския арест“ може и трябва да има при побой, грабежи, блудства и изнасилвания. Те обаче са неприложими за усложнените престъпни състави, някои от които явно са неразпознаваеми дори за някои юристи. Да приемем тезата на адв.Марковски, означава да овластим Динко и Перата да вземат правото в мускулестите си ръце и да арестуват и длъжностни лица за престъпления по служба. Подобни тези от авторитетни професори и адвокати могат да поощрят някой по-темпераментен патриот да арестува премиера или главния прокурор (последният и без това не може да бъде арестуван по друг начин). Очевидно не това е целта, духа смисъла на закона. Подобни тези на медийни ерудити обезсмислят правото, реда и държавността.

Затова е непростима лекотата, с която зрели мъже, с титли и претенции, използват медиите за пропаганда на неверни и противоправни тези. Затова в старите демокрации честта, ерудицията и общественият статус задължават елитите и медиите да си налагат хигиенни ограничения при публичното говорене. Очевидно, където няма елит, не може да има и хигиена при упражняването на свободата на словото.

*Текстът е от Mediapool