Петър Обретенов*: „Всеки заподозрян чиновник е длъжен да оправдае забогатяването си“!

Страните, в които има гражданска конфискация, е редно да въведат и принципа на обърната тежест на доказване – т.е. не държавата да доказва наличието на незаконни богатства, а проверяваните – че парите им са чисти. Този съвет дадоха наскоро  експертите на Съвета на Европа Габриеле Дункер и Мустафа Ферати.  Препоръката бе  отправена на форум в София при представяне на „Оценка на институционалната и законова рамка на системата за установяване на активи в България“. По действащия у нас закон доказването на незаконните богатства е ангажимент на КОНПИ, т.е. на държавата. Не малко юристи изказаха мнение, че това предложение е скандално,  защото не оставя място за защита на незаконно обвинените.  Има обаче и противоположни мнения,  едно от които,  на авторитетния юрист Петър Обретенов, което публикуваме за информация на читателите.

Автор Петър Обретенов

Скептичен съм, че у нас ще се вслушат в мнението на евроекспертите. Има дългогодишна, упорита съпротива въпросът за “ необяснимото богатство“ да се постави на ясна, принципна основа.  Напомням, че този израз дойде пак от Европа, чрез изказване в 2009г. на м-ра на евроинтеграцията Гергана Паси, във връзка с опасността от предпазна клауза заради недостатъчните мерки за борба с корупцията. Но неотдавна, съдии от ВКС критикуваха този израз в проектозакона на Кунева.Разбира се, той е по-скоро журналистически, но може да получи точна юридическа дефиниция. Всяко придобиване има икономическа логика.

Нелогично е когато не може да се даде обяснение как е натрупано богатството. Ако доходите са законни и са заплатени данъците за тях – няма проблем. Всеки е длъжен да декларира доходите си пред данъчните власти и логично е да се презюмира, че за придобивания над законно обявените притежателят трябва да докаже произхода им. Това е същността на т.н. гражданска конфискация, която е друга форма на защита на обществения интерес, различна от наказателното преследване и налагането на наказание.
За съжаление, в нас има упорита съпротива против въвеждането на принципа за гражданска конфискация, както личи от текста на публикацията – наши юристи опонирали, че това звучи скандално, тъй като позволявало да се отнемат имоти на лица признати за невинни от съда.  Пак се бърка наказателната отговорност с житейската презумпция, че необяснимо богатство няма.

Първият закон на Петканов / за отнемане на незаконно придобито имущество / тясно обвързваше възможността за конфискация с наказателно преследване по лимитирани текстове от НК. В резултат, комисията Кушлев не можа дори да си оправдае големите заплати, които си беше гласувала. Факт е, че при състоянието, в което се намира нашето следствие, прокуратура и др. разследващи органи, в нито един от известните случаи на корупционни скандали не се стигна до адекватно осъждане, респ. отнемане на незаконно придобито имущество. Ако преди 15 години беше възприет принципа за гражданска конфискация картината би могла да бъде малко по-различна. Тогава обаче срещу този принцип имаше яростна съпротива, подкрепена от доводи на известни юристи и правозащитници, вкл. и с довода, че се нарушава конституционния принцип за невиновност на обвиняемия, до доказване на противното. Лично аз, се сблъсках с тази съпротива и този довод през 1998- 1999г. когато в качеството си на правен съветник на парламентарната група на ОНС, подработих и беше внесен в НС от Александър Каракачанов “ „Законопроект за санкциониране на незаконно забогателите № 854-1-128/ 98г.“, който почиваше на принципа на гражданската конфискация, в много мек вариант. Той се явяваше логично следствие от друг законопроект на същия народен представител, приет от НС и известен под популярното название “ Закон за кредитните милионери“. В заседанието на 25.02.1999г. на Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията този законопроект беше подложен на унищожителна критика от от представителите на управляващата тогава партия / СДС / и защитен по принцип само от представителите на тогавашната опозиция / Л.Корнезов, А.Стоилов и колебливо от Г.Ганев/. Главното възражение, отразено в становището на комисията подписано от Св. Лучников, беше, че се нарушава принципа за невиновност по чл.31.,ал.3 от КРБ, тъй като, цитирам: “ Конфискацията е вид наказание. Наказанието се налага за престъпление.“. Очевидно се пренебрегваше факта, че презумпцията за невиновност действа в наказателното право, а в гражданското право действат множество оборими презумпции, които отразяват това което е нормално или често се случва в живота / например,  при деликт се презюмира вината . чл.45, ал.2 ЗЗД /. Естествено законопроекта беше отхвърлен. Лично за мен, той беше една провокация към българската общественост и в частност – към юридическата. Готова ли е да отиде по -далеч от това да обяви имената на кредитните милионери без да санкционира тези, които очевидно неправомерно са се облагодетелствали? Такава готовност липсваше тогава, а и по – късно, когато се приеха яловите закони “ Петканов“ и “ Попова“, резултатите от които са известни, за да се наложи сега да тръгваме от началната точка.  И основанията за това съвсем не се свеждат до юридическа казуистика. Характерно в това отношение е изказването на покойния Светослав Лучников / който за мен е отличен юрист и честен човек /, в споменатото заседание на 25.02.1999г. Цитирам: “ Аз съм решително против този законопрсект, както по идея, така и по юридическо съдържание. Докога ще робуваме на нашето секстантско болшевишко отношение към имуществото? До кога ще смятаме всеки заботатял човек за престъпник“ Как ще излезем от нищетата и мизерията, в която сме затънали, ако смятаме всеки заботатял човек за престъпник?…Богатите хора оживяват икономиката на страната.“

Не изхождаше ли Лучников с това изказване от доктриналното разбиране, че всяко първоначално натрупване на капитал няма нищо общо с протестанската / а и наша, по време на Възраждането / етика за начините на заботатяване. Но времената на галеоните пълни със злато и сребро, пленени от „Златната кошута“ на Френсис Дрейк са отминали, както и на богатствата получени от търговия с роби и експлоатация на колониите и следователно трябва да преминем към по-модерни начини за бързо обогатяване: приватизация, обществени поръчки, а защо не и контрабанда, наркобизнес. Важно е да се постигне целта: критична маса от богати хора, които да движат икономиката на страната. Не беше ли това целта на Костовата приватизация? Тогава за какво да ровим по какъв начин е получено богатството? Подсъзнателно, това беше лайтмотива на сагата с яловите закони за конфискуване на незаконно придобито имущество.

Много късно е да се наложи санкция със задна дата, парите са вече изпрани, богатствата – легализирани. И ако все пак нещо може да се направи в името на закона и справедливостта, това е “ необяснимо забогателите“ да си заплатят индулгенции за влизането им в капиталистическия рай, като си заплатят поне данъците. А що се отнася до чуждия опит във връзка с тежестта на доказване и презумпцията за невиновност, нека не пренебрегваме и скромния наш опит, напр. Закона за преследване на незаконно обогатените чиновници от 1895г. в чл. 1 от който съвсем простичко се казва, че всеки заподозрян чиновник е длъжен “ да оправдае обогатяването си, като представи точна сметка с подробно посочване на източниците на това обогатяване“. Явно тогава сме били в унисон с европейското законодателство.

*Авторът е юрист с дългогодишен стаж. Бил е съдия и народен представител във Великото народно събрание, секретар на Съвета по законодателство към Министерството на правосъдието, парламентарен секретар на същото, зам.-председател на Централната избирателна комисия. В момента е адвокат.