Спрете гърчовете за Изборния кодекс

Априлско въстание на законодателния процес – така визионерът за участие на обществото в законотворчеството, д-р Тони Димов  възторжено оцени промените в обнародвания в Държавен вестник от 3 май т.г. Закон за нормативните актове. За първи път този закон отнема  властта на депутати и министри да внасят  законопроекти,  без предварителна обществена оценка и съобразяване с Конвенцията за  човешките права.

До 4 ноември т.г., когато новите правила ще влязат в сила, има доста време. Не е ясно дали дотогава българският парламент ще продължи да претегля правата на гражданите като стока на кантар. Така както безпардонно лиши от права българите зад граница с промяната на  Изборния кодекс (ИК).

Приетият ИК, след две нощни заседания на правната комисия и две среднощни гласувания в парламента, без какво и да е обществена оценка на промените, доведе до безпрецедентен  протест на българите, у нас и в  чужбина.  „Бързият” ИК  постави избирателните им права в зависимост местоживеенето зад граница (дали са от това дали живеят в Европа, ЕС,  САЩ, Русия,Турция и т.н.), наличието на  посолства и консулства, както и дали пребиваване  извън ЕС е  в градове с над 1 млн.жители. И т. н.

Логично, с мотива, че неравното третиране на българските граждани в чужбина  не може да гарантира честни избори, законът бе върнат за ново разглеждане от президента Плевнелиев. От преосмисляне се нуждае и въведеното задължително гласуване, което по оценка на конституционалисти, е много съмнително, без промени в Конституцията. Но очевидно този въпрос е оставен за Конституционния съд.

 Пред De Facto legal, много преди ветото,   бившият конституционен съдия Пламен Киров, коментира:”  Да разделиш българските граждани на живеещи в Европейския съюз, в САЩ,  Канада, Турция, е дискриминация.  И нарушение на принципа за равното избирателно право, а той означава равни условия за провеждане на предизборна кампания, равни условия на достъп до гласуване, равни условия на гласуване на избирателите”.

Кой да чуе обаче –  по това време в парламента усърдно се лансираше идеята да бъдат ударени гласовете от Турция, за да не бъде манипулирана политиката в България.  Затова и президентът, след като върна закона бе наречен „национален предател”, „политически травестит”, „слаб държавен глава” и т.н.

Жалка работа!

Докато се приемаше закона, вместо експертни оценки например, от катедрите по конституционно право на университетите, българите се  наслушаха на примитивни аргументи – как „капризнечещите и безродни” българи в чужбина трябва да  спрат „да се мотаят в краката” на истинските патриоти, дошли на власт, за да ни оправят държавата.  На протестите им съпредседателят на Патриотичня фронт Валери Симеонов отвърна: „Стига с тази демокрация“.

 Истини и полуистини  се гърчеха в оправдания за промените в Изборния кодекс.

„В Турция в една секция гласуват по 1000 – 1650 човека, а в Сан Франциско по 40, в Сакраменто по 20-30.. през  2014 г, каза Симеонов в поредна самоотбрана срещу избухналото в странство недоволство от поправките.   Пропусна да каже обаче, че  през 2014 г.  общо в чужбина е имало пет секции, в които са гласували над 1000 души.  От тях три в Европа – Лондон,  Виена и Атина. И две в Истанбул.

Не  разбрахме къде е твърдяното  оскъпяване на изборите в чужбина от  Симеонов в  писмото до българката от Ню Йорк Елена Хамбарджиева, че една избирателна секция зад граница  през 2014 г.е  струвала между 8 и 12 хиляди евро, тоест –  държавата е пръснала между 7 и 10 млн. лева.   Според официалните данни на външно министерство обаче, поискани и получени от  „мотаещите се в краката”  на Симеонов българи от чужбина,  сумата за изборите  в чужбина през 2014 г. е 1, 4 млн.лв.

При 145 000  гласували там,  един глас е струвал 9,50 лв. Подобна е и цената гласа, даден в България – 9 лв., при гласували 3 350 млн.души и похарчени  30 млн.лв.

Във фактите се препъна и сметката на  Патриотичния фронт, че трябва да бъдат намалени  секциите в  Турция заради огромния вот, до който е довело увеличаването им през 2014 г.

През 2013 г. при 86 секции в Турция са гласували 65 426 души, а през 2014 г. при 136 секции гласовете са по-малко – 62 947.   Разкриването на  повече секции,  извън Турция, обаче е покачило броя на гласувалите  „безродни” сънародници от ЕС, САЩ, Канада и прочее –  от  49 566 през 2013 г. те са са станали  82 043 през 2014 г.  А около 80% от гласувалите българи ( 145 000)са дали своя вот  извън дипломатическите посолства и консулства, нещо което „новият” ИК сериозно редуцира.

И нищо чудно, че българите зад граница  искат да се възстанови чл.14 от ИК на Мая Манолова, който позволява автоматично откриване на  секции, там където има българи, които искат да гласуват.

Никак не е  чудно  защо откъм Турция  не се надигна нито един глас срещу промените, откровено насочени срещу избирателните права на българските изселници там.  И защо да се вълнуват –  законът не им пречи да се върнат  и да гласуват по постоянен адрес в България, нещо което трудно ще направят избирателите от Северна Америка, например.

Не е лесно да убедиш люде, които вярват в правото на силата, че  борбата с контролирания вот не се води с рестрикции, обратно,  с увеличаване на възможностите пред  онези българи зад граница, за които е немислимо „друг” да определя цвета на  бюлетината им.   Тъкмо така може да  бъде  намален относителния  брой на „турските” гласове. Но къде по-лесно е да наложиш ограничения и по закон да удариш политическия опонент.

Всъщност  ербапенето на българските турци не е кой знае какъв героизъм.  Героизъм щеше да е, ако българските политици бяха положили усилия тези хора, веднъж прогонени,  да бъдат приобщени към България.  Но нашите партии високомерно ги изоставиха на ДПС, а сега нахално ги сочат като опасност за страната.

Колкото и премиерът Борисов да отклонява отговорността от своята  партия за невижданото  ограничаване на избирателни права,  именно подкрепата на ГЕРБ  даде  предимство на 250 000 избиратели, гласували за ПФ пред останалите, над  3 милиона граждани,  дали своя вот за други партии.  Аферим!

Българският президент дължи много отговори на нацията, но да бъде заклеймяван заради ветото, което напомня, че човешките права струват повече от управленския баланс на партиите, е политическо късогледство. И  абсолютно доказателство, че  Априлското въстание в законодателния процес  още не е избухвало.