DeFakto.bg DeFakto.bg
Автор: Калин Калпакчиев
След влизане в сила на измененията в Конституцията и Закона за съдебната власт, както и с осъщественото фактическо разделяне на Висшия съдебен съвет на съдийска и прокурорска колегии, заплахите за съдебната независимост не са отпаднали.
Първата заплаха за съдебната независимост, а оттам и за укрепване на правовата държава, произтича от нереформираната прокуратура от тоталитарен (съветски) тип. В този смисъл германският изследовател проф. Бруно Шьонфелдер изразява своите наблюдения, че българските прокурори продължават да имат изключително широки правомощия и обществеността все още ги счита за ключови фигури в процеса на правораздаване, както и, че в системите от съветски тип прокурорът играе ролята на „куче-пазач“, което упражнява надзор над всички сфери на дейност в обществения живот. Сходни по смисъл са и констатациите в становище от 16 март 2009 г. на Венецианската комисия: “прокурорите запазват елементи на правомощия, типични за традиционния съветски модел на прокуратура”, а тези дни председателят на комисията Букикио заяви в София съвсем ясно защо е опасен съществуващият у нас модел на „тотална“ и безконтролна прокуратура: „Съветският модел на прокуратурата трябва решително да се отхвърли, той я превръща в източник на корупция, шантаж и изнудване.“
Открояващата се тенденция в демократичното развитие на прокурорската институция в правовите държави, към която трябва да е ориентирана и България, е нейното установяване основно като орган на наказателното преследване и освобождаването й от всички други допълнителни задачи и най-вече тези, свързани с контрол за спазване на законите от всички правни субекти в обществото.
Прокуратурата в България запазва все още квазисъдебни функции, които са в нарушение на изискванията на чл. 6 ЕКПЧ за безпристрастен съд, осигуряващ гаранциите на справедливия процес по смисъла на Конвенцията, за което държавата ни е осъждана от съда в Страсбург неведнъж (особено показателно е решението по делото Zlinsat, spol.S.P.O. v. Bulgaria). Общият надзор за законност, осъществяван от прокуратурата произтича от концепцията за социалистическата прокуратура като орган, упражняващ надзор за законност във всички области на живота.
Липсата на съдебен контрол върху правомощията на прокурора по чл. 145 ЗСВ (регламентиращ т.нар. надзор за законност) създава основателна опасност „редица конфликти между държавата и гражданите да се решават не от съдебен орган, както изисква Европейската конвенция, а от прокурорска власт.”
Предложените от министъра на правосъдието последни изменения в ЗСВ не ограничават правомощията на прокурора по чл. 145 ЗСВ, които му позволяват да осъществява надзор върху цялата администрация в държавата, без надлежен съдебен контрол, нито премахват т.нар. предварителни проверки, които са се доказали като безконтролен механизъм за оказване на нерегламентиран натиск върху граждани и юридически лица.
В Конституцията и ЗСВ не се предвидиха надеждни процедури за търсене на отговорност от главния прокурор. Липсва ясна концепция и последователни текстове в новия проект на ЗСВ за разхлабване на йерархичната хватка, в която е стегнат редовият прокурор, така че той да може самостоятелно да взима решението си по конкретни преписки и да носи отговорност за това. Прекомерно силната фигура на главния прокурор представлява заплаха за независимостта на съдебната власт. Не са изключение случаите, в които, по инициатива на прокуратурата се провеждат предварителни проверки и се образуват наказателни производства срещу съдии, чиито решения са станали неудобни за силните на деня.
Втората, макар и по-невидима, опасност пред съдебната независимост се корени в неукрепналата култура на независимост, както сред българските съдии, така и сред гражданите и висшите представители на другите власти.
Трябва ясно да се подчертава, че съдията не е държавен служител, който брани интересите на държавата, нито бездушен чиновник, който прилага сляпо законите. През последните десетилетия системата на кариерно развитие, дисциплинарната дейност и оценката на работата на съдията не стимулират изграждането и развитието на дух и култура на независимост. Напротив, проверките на инспектората към ВСС, както и дисциплинарната дейност на ВСС, наложиха по отношение на работата на съдиите подход, насочен към механично изчисляване на процесуални срокове, без да се държи сметка за качеството на съдебните актове и за удовлетвореността на гражданите и страните по делата. Поради това въведената наскоро система за отчитане на натовареността в съдилищата, която отчита сложността на делата и характера на съдийския труд, следва да бъде развивана и усъвършенствана.
Важно е да се насочат усилията на съдиите към създаване на система и механизми, които да отчитат качеството на правосъдието при съобразяване на мнението на гражданите, адвокатите и другите участници в правосъдната дейност.
Особено съществена за възпитаване на културата на независимост е ролята на обучението и образованието на съдиите. Националният институт на правосъдието като независим център за съдебно обучение има решаващо участие при селекцията и развитието на личността на съдията. Защото, както сочи видният български юрист проф. Любен Диков: „Най-голямата гаранция за злоупотреблението с всеки принцип, можем да кажем за правилното приложение даже и на закона, лежи в личността на съдията. Доброто познаване на закона изобщо на правото, схванато с всичките му източници, не е обаче достатъчно, за да развие всестранно съдията. Широко познаване на живота, човещина и тънко развито правно чувство, това са необходимите качества, които трябва да притежава всеки добър съдия. Нам трябват съдии, които основно да знаят законите, които обаче хуманно, с усъвършенстван такт и с чувство на социална справедливост да ги прилагат и по този начин да усъвършенстват правото и да обслужват на самия обществен живот.“
Ролята на съдията, като независим пазител на ценностите на справедливото и доброто, трябва да се разглежда и чрез отношенията му с местните общности. В много от демократичните държави през последните десетилетия се развива и прилага концепцията за съд в общността, който е фокусиран върху решаването на проблеми на уязвимите членове на местната общност. Още повече, че помирителната традиция на българския съд от преди 1944 г. с полюбовните, мировите, общинските съдилища и съдилищата за маловръстни, ни дава солидна основа, която може да бъде адаптирана в сегашната практика.
Все по-ясно се разбира от българските граждани, че изграждането на независим съд и правова държава не се постига само чрез промяна в законите. Необходими са усилия и грижа за възпитаване на култура на независимост. Част от този процес са изграждане на модерна и демократична прокуратура, както и утвърждаване на водещата роля на съдията при решаването на конфликти и възстановяване на мира и доверието в обществото и местните общности.
- Шьонфелдер, Бруно, Независимост на съдебната система в България: измамен блясък и неволи, 2010 г., с. 12, „Съдебно право“, sadebnopravo.bg
- Ангелов, А., Общ надзор на прокуратурата в Народна република България, 1958, с. 4
- Чинова, М., Прокуратурата като орган на съдебната власт, сп. Съвременно право, бр. 6/1996 г., с. 28
- Препечатваме текста от блога на Калин Калпакчиев със съгласието на автора.
Преди четиридесет и повече години беше нашумяла една пиеса на придворния драматург Георги Джагаров – „Прокурорът“. В нея се пресъздаваха терзанията на един „истински комунист“ на длъжност – прокурор, който трябваше да се “ бори“ за справедливо наказание на прегрешили спрямо закона и морала. Интересното, особено за един юрист, беше, че прокурорът решаваше всичко в този друматургичен случай – съдбата на обиняемия зависеше изцяло от него. За съдия изобщо не ставаше дума – той отсъстваше от пиесата. Май такова беше и истинското положение и Джагапов правилно го е схванал и пресъздал. Но по – различно ли е днес състоянието на съдебната система? Съществен рецедив от това минало действа и сега. Прокуратурата продължава да бъде от същия, “ съветски“ тип, което е анахронизъм за държава, която има претенции да бъде с европейско законодателство. Постановката в ЗСВ “ единна и централизирана“ прокуратура трябва час по- рано да отпадне. Държа да подчертая / и то в качеството си на народен представител във ВНС, който активно е работил по изработването на конституционните текстове /, че тази формулировка не следва и даже е в противоречие с нормата на чл.126, ал.1 КРБ “ Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата“, която имаше предвид устройството на нашата прокуратура преди 9.09.1944г. когато прокурорите са били към съответните съдилища и са били част от съдебната власт и кариерното им развитие е преминавало през това на съдията / и обратно /. Приложението на чл.126, ал.1 от КРБ не отиде по-далеч от наименованията на звената, без да зъсегне същностната им характеристика. Прокуратурата остана такава, каквато е била по времете на Вишински. Тя даже и не е точно “ съветски“ тип, а остатък от абсолютизма, от времето на Петър Велики, който пък много харесал ролята на прокурора при френската абсолютна монархия и създал прокуратура, която да бъде “ око на царя“. Този анахронизъм трябва да бъде изметен.
Що се отнася до втората част от статията на Калпакчиев – за ролята на личността на съдията – темата е необятна. Всичко казано там е вярно, но още много може да се добави. От нашите действащи съдии още много може да се желае, но преди всичко: по-малко формализъм и повече чувство за социална справедливост.