Петко Петков, съдия, бивш зам.министър на правосъдието
Наред с Женевската конвенция от 1951 г., Конституцията на Република България предоставя на чужденците още един вид закрила – т. нар. „убежище от президента”. То се дава на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи, а правомощието президентът е делегирал на г-жа Маргарита Попова.
Не съществува право да се получи убежище, тъй като решението зависи единствено от личното усмотрение и преценка на г-жа Попова. Дори едно лице да отговаря на условията да получи убежище, тя няма задължението да му го предостави и отказът ѝ не подлежи на обжалване.
Това обяснява защо две съдебни инстанции са приели, че Абдуллах Бююк е политически преследван, че правото му на живот, на лична свобода и неприкосновеност и на справедлив съдебен процес са застрашени, а г-жа Попова – не е.
По-интересно е, че кандидатстващите за убежище лица не разполагат дори и с правото да получат отговор, тъй като президентът не е част от държавната администрация и няма задължението да отговаря на отправените до него молби. Вероятно това в случая е ключово и Бююк не е бил уведомен за отказа, тъй като в противен случай би предприел незабавно действия да уреди статута си.
След отказа на г-жа Попова, МВР е получило правото да го експулсира. Законът предвижда задължение за държавата да му предостави не по-малко от 7 дни срок за доброволно напускане, освен ако той представлява заплаха за националната сигурност. Именно на това основание, според МВР, Абдуллах Бююк е бил отведен до границата незабавно.
Никога няма да станат известни мотивите на ДАНС да приеме Бююк като заплаха за сигурността, тъй като становището е класифицирано. Поради силния обществен отзвук обаче, информацията от становището на ДАНС можеше да бъде представена на обществото и без да се разкрива държавната тайна.
Предвид отказаната през март екстрадиция няколко български закона забраняват Бююк да бъде експулсиран в Турция. Първият от тях е чл. 33 от Закон за ексрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), според който държавата не може да предприеме действия, които прикриват екстрадицията му, каквото всъщност се случи. Това не означава, че той не можеше да бъде експулсиран изобщо, а че законът забранява на българските власти да го изпратят в Турция. Това следва от разпоредбата на чл. 44 „а” от Закона за чужденците в Република България, според която в случаите, в които в някоя държава животът и здравето на експулсирания са застрашени, той не може да бъде предаден на нейните власти.
Казано по друг начин, Бююк можеше да бъде експулсиран където и да било по света, с изключение на Турция, а директорът на Дирекция „Миграция“ е бил длъжен да посочи това в заповедта си.
Изводите са, че Абдуллах Бююк не е имал никакъв шанс – така, както никой от нас не би имал, ако държавата – с цялата си мощ, тайно и подмолно се изправи срещу него. Единствената му стратегическа грешка е, че той е смятал България за правова държава, която ще опази живота му и ще му гарантира правото на справедлив съдебен процес. Напразно.