Правото на пешеходеца да пресича на пешеходна пътека не е абсолютно. Това заяви преди дни Инспекторатът към Висшия съдебен съвет (ИВСС) в становище, подписано от главния инспектор Теодора Точкова, по тълкувателното дело на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) за серия от проблеми при престъпленията по транспорта. До него се стигна след въпроси  на председателя на ВКС Лозан Панов, на главния прокурор Сотир Цацаров и на министъра на правосъдието Екатерина Захариева за уеднаквяване на практиката на съдилищата по повод на различни казуси за катастрофи.

– Как ще коментирате становището на Инспектората към Висшия съдебен съвет, че правото на пешеходеца да пресича на пешеходна пътека не е абсолютно?  Има ли връзка това становище и с пловдивския казус „Кари”, по който се стигна до намесата на главния прокурор Сотир Цацаров, за да бъде възобновено делото в Апелативния съд в Пловдив?

– Становището  е правилно и почива изцяло върху закона и практиката на ВКС. Надявам се останалите институции, поканени да изразят своите виждания по поставените въпроси, да не се поддадат на популистки настроения и обществен натиск. Не зная дали съществува връзка между искането на главния прокурор и  случая „Кари“ от Пловдив, но определено то е  последица от  казуса на  Лора Казанлиева от Варна, защото  част от въпросите на главния прокурор и на министъра на правосъдието буквално преповтарят особеното мнение на член от състава на ВКС. Т.е. с искането за такова тълкуване се цели да се официализира едно тълкуване на закона, дадено от съдия чрез особеното му мнение, но почиващо върху конкретните факти на един казус.

Главният прокурор и министърът на правосъдието целят да превърнат това особено мнение  в задължително тълкуване на закона по всички дела, в матрица, по която те да се решават, без оглед на тяхната специфика. Така ще обслужат общественото мнение,  без да си дават сметка, че подобно „обслужване“ е пагубно за правосъдието, тъй като то не може да се осъществява само според исканията на протестиращите, които застрашават комфорта на властта.

Законът за движение по пътищата изисква от всички участници в движението правомерно поведение – да не създават опасност и пречки за движението, да не поставят в опасност живота и здравето на хората и да не причиняват имуществени вреди. Това са общи норми, чийто адресат са всички участници, а не само водачите на пътни или в частност на моторни превозни средства. Освен тези общи норми, съществуват и специални, насочени към всеки един от участниците в движението.

В чл. 113  и 114 от закона са записани задълженията на пешеходците, преди да навлязат в пътното платно, за да го пресекат по пешеходна пътека – да съобразят разстоянията до приближаващите моторни превозни средства и тяхната скорост на движение, да не удължават ненужно престоя си на платното, да спазват светлинните сигнали, да не прескачат ограждения, да не навлизат внезапно на платното, да не го пресичат при ограничена видимост. Всички тези задължения изключват абсолютния характер на правото да се пресече по пешеходна пътека. То е поставено в зависимост от изпълнението на тези предписания към пешеходците.

Следва да се припомни, че за разлика от отменения Правилник за движение по пътищата, който налагаше водачите да се приближават винаги бавно към пешеходна пътека, в действащата сега уредба такъв текст липсва, а при приближаване към пешеходна пътека водачът трябва да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци, без задължително да  се движи бавно в очакване такива да се появят. На този текст кореспондира  задължението на пешеходеца, ако стои на банкета или тротоара с намерение да пресече, да подаде с ръка сигнал за намерението си да премине по пешеходната пътека и в този случай водачът е длъжен, без да създава опасност за движението, да спре, за да пропусне пешеходеца.

Вижда се, че правата и задълженията и на пешеходците, и на водачите са балансирани, с превес, разбира се, в защитата на пешеходеца, но уредбата изобщо не  абсолютизира правото на пешеходеца да премине по пътеката, особено ако прави това в нарушение на правилата за движение на пешеходци.

– Употребата на алкохол при смърт на пътя ще бъде ли основание случаят да бъде определян като особено тежък и да се изключва възможността от условна присъда за шофьора?

– Този въпрос на главния прокурор трябва да бъде отклонен. Той е недопустим. Той цели да елиминира суверенната съдийска преценка за това как да бъде изтърпяно едно наказание, след като съдът вече е заявил, че лицето е виновно, и е  отмерил (индивидуализирал) наказанието според отегчаващите и според смекчаващите обстоятелства и останалите факти по делото.

Пияното състояние при причиняване  смърт при управление на превозно средство е по-тежко наказуемо престъпление. Следователно то е взето предвид, когато законодателят е определил границите на наказанието, което се следва в този случай – минималните и максималните граници на наказанието „лишаване от свобода“ са по-високи от останалите случаи.

Главният прокурор иска да се въведе праг на концентрация на алкохол, при който задължително да се приеме, че случаят е „особено тежък“, и никога да не  може да се приложи популярното  „условно осъждане“, което всъщност не е условно, а е осъждане, но деецът се освобождава условно от изтърпяване на наказанието – само ако в изпитателния срок не извърши друго престъпление, за което да му се наложи наказание “лишаване от свобода“. Така се подменя най-основната част на съдийското  призвание – за всяко престъпление да определи справедливо наказание, което да е съответно на престъплението и да е в състояние да постигне целите на наказанието.

Ако има задължителни, общовалидни правила, при които конкретиката да няма значение, няма да има нужда и от съд – един софтуер ще отчете дали концентрацията е 1,8 или 3,5 промила, ще отчете дали деянието е на пешеходна пътека (спомнете си опитите да се включи парк или детска  площадка, които изобщо не попадат в обхвата на Закона за движение по пътищата) и ще покаже резултат – наказание, което е резултат от бездушна, математическа методика, която не отчита индивидуалните особености на дееца и не прилага  най-важния критерий – справедливостта в значението на морална правота, присъща единствено на човека.

Дали към това се стремим, или стремежът е все по-голямо ограничаване на изконни права на съда?

Затова подобен въпрос е недопустим, тъй като и правилата за индивидуализация на наказанието, и предпоставките за отлагане изтърпяването му за подходящ изпитателен срок са много ясни в закона и съдебната практика. Наказанията по конкретните казуси не могат да бъдат предпоставяни само от задължително отчитане на най-тежките обстоятелства.

Интервюто е публикувано във в. Марица