Обучете или сменете този съдия – част ІІ

Тони Димов, юрист, доктор по право, Председател ня Центъра за оценка на въздействието на законодателстото (www.ria.bg)

Преди няколко месеца, в средата на юни 2016 г., вие – приятелите, колегите и съмишлениците от de facto legal (DE FAKTO) бяхте първите, с които споделихме болките

и чувството си за безправие, създадено от български съд при процедурата за регистрация  на едно обикновено, без никаква правна и фактическа сложност, сдружение с нестопанска цел, определено за извършване на дейност в обществена полза, учредено от няколко български общественици, професори и преподаватели по икономика и право.

Сега искаме отново вие да сте първите, с които да споделим радостта си и чувството,  че все пак у нас има справедливост. Да, чувство на радост, че си успял да помогнеш след много време и усилия една процедура да бъде доведена до успешен край. Може да звучи

абсурдно или жалко, но това е реалността. Време е за продължението на нашата сага „Обучете или сменете този съдия” с  Обучете или сменете този съдия – част ІІ.

Освен до Вас, през дългия период на безправие, в който процедурата по регистрацията на въпросното сдружение изпадна, ние подадохме сигнали относно случая и до „компетентните” институции като министерството на правосъдието, Централния регистър на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност,

Инспектората към Висшия съдебен съвет и други. „Компетентните” в кавички, защото за всички беше ясно, че докато има възможност за обжалване, спорът е висящ и никой няма да се ангажира с конкретно становище. От Централния регистър на ЮЛНЦ ни помогнаха с данни и информация. Единствено от министерството на правосъдието и то неформално ни насърчиха да обжалваме и да се борим до край за защита на правата на човека у нас.

Това и сторихме. Обжалвахме постановения в началото на месец юни 2016 г. от съдия Лилия Илиева отказ за регистрация на сдружението. В рамките само на два работни дни Софийският апелативен съд отмени отказа и постанови незабавно вписване на сдружението, така както то беше първоначално заявено. САС твърде с деликатно и

„колегиално” не се произнесе по поставените от нас генерални въпроси – защо съдия Илиева не прилага правилния процесуален закон, защо неточно прилага материалния закон и защо не зачита правния обичай и съдебната практика, натрупана през последните 15 години. На безпардонния „мотив” на Илиева, с който бе оставила производството без движение – „сдружението не е никакъв институт”, апелативният съд отговори, че „липсва законов акт, който да определя наименованието „институт“ като присъщо единствено на определи правни субекти с обособено качество, поради което наименованието на  сдружението не е подвеждащо.”

Как да не се радваме, че в крайна сметка справедливостта възтържествува…

Дотук, обаче, свършва радостта и хубавата част от сагата.

За нас останаха открити и неотговорени много въпроси, които ще зададем и тук:

1. Трябва ли съдът да познава процесуалния закон? Защото в конкретния случай

съдия Лилия Илиева вместо да прилага специалните правила на Глава 55 „Вписване на

юридически лица” на ГПК неправилно прилагаше чл. 540, вр. с чл. 129, ал. 3 от ГПК, които уреждат правилата за проверка на редовността на исковата молба? И каква следва да е съдбата на съдия, който не познава и не прилага правилния процесуален закон?

2. Трябва ли съдът да познава материалния закон? Защото в конкретния случай и двата пъти, когато съдия Лилия Илиева се е позовала на материалния закон, за да  постанови своя отказ – на чл. 3, ал. 3 и чл. 7, ал. 2 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел е прилагала закона неправилно? И каква следва да е съдбата на съдия,който не познава и не прилага правилно материалния закон?

3. Трябва ли съдът да познава съдебната практика и да спазва правния обичай?  Защото в конкретния случай, на нашите доводи, че над 15-годишната практика по  прилагане на Закона за юридическите лица с нестопанска цел е довела до това, че само в регистъра към Софийски градски съд са вписани над 340 юридически лица с нестопанска цел с наименованието институт,  а в регистъра към Министерство на правосъдието  на общественополезните юридически лица с нестопанска цел институтите са над 150, съдът бе отговорил следното: „Аргументите му, че имало много регистрирани юридически лица с нестопанска цел с „институт” в наименованието също не следва да бъдат споделени. Ако една грешка е била допусната, тя не следва да бъде мултиплицирана до безкрай…”? И каква следва да е съдбата на съдия, който не познава съдебната практика, отказва да се съобрази с нея, когато му бъде посочена и не спазва правния обичай?

4. Обществено приемливи и съвместими ли са с общоприетите морални норми и етични изисквания към българските магистрати изрази в официални актове на български съд като тези, употребени в „мотивите” на съдия Лилия Илиева по конкретния казус: – „сдружението не е никакъв институт.”

– „От обяснението на молителя нищо не се разбира, освен че настоява за незаконосъобразното си наименование …”; – „Тази „мисия” е развита в шест цели, които на хартия изглеждат много добре …”;

– „Поведението на молителя говори, че той не е толкова загрижен за бъдещето на малките и средните предприятия у нас, колкото за своята „разпознаваемост”  от Европейската комисия” и други? И каква следва да е съдбата на съдия, който си служи с подобни изрази в своите официални правораздавателни актове?

5.  Допустимо ли е днес в 21-ви век в България регистрацията на едно сдружение с нестопанска цел – при подобна ясна и изчерпателна правна уредба и при липсата на каквато и да е практическа и правна сложност – да отнема повече от пет месеца и кой следва да носи отговорност за подобно лошо и забавено правосъдие?

Повечето от тези въпроси са риторични. В случая, обаче, на практика един съдия по недопустим от морална и професионална гледна точка начин зачерква и отрича  съществуването на основни права на човека, каквото е това на свободно сдружаване. От тази гледна точка горните въпроси могат да се сведат до един: България правова държава ли е или по-скоро е подобие на такава? Ако няма изградени елементарни гаранции за опазване и защита на правата на човека, ако съдът пречи, бави и обижда хората, които искат да им съдейства да се сдружат по предписания от закона ред, справедливостта и правовостта в държавата, върховенството на правото и гражданското общество са просто думи, записани на хартия дори и тя да е озаглавена Конституция или теоретични понятия в главите на юристите, специализираните журналисти или на учените, творящи в областта на правото.

Според нас, крайно време е в България да се създаде един интегриран специализиран защитен механизъм във формата на Национална институция по правата на човека, който да се гарантира спазването на Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека, който да се задейства автоматично и незабавно и да сработва едновременно като превенция, текущо наблюдение и последващ контрол по спазването на основните човешки права във всички случаи подобни на нашия.

А дотогава, отново молим: „Обучете или махнете този съдия”.

Ощe Обучете или махнете този съдия – част І