DeFakto.bg DeFakto.bg
Автор Петър Обретенов*
Продажбата на царските конюшни е нищожна част от Авгиевите обори на българската корупция.
Стотици и хиляди подобни продажби, заменки, концесии и пр. има в цялата страна, за най – различни имоти, с най – разнообразно предназначение.
Общото между всички тях е, че винаги се извършва разпореждане с държавен или общински имот в полза на частно лице, на цена, която шокира всеки нормален гражданин. При тези сделки привидно е спазена предвидената в закона процедура, извършени са оценки от независим, лицензиран оценител и въпреки това за обществото е очевадно, че сделките са корупционни: държавни и общински органи облагодетелстват частноправни субекти за сметка на грубо нарушаване на обществения интерес. Никое управление не прави изключение от тези корупционни практики, станали правило , а не изключение в разпореждането с държавна и
общинска собственост.
Добре е, че г-жа Нинова повдигна въпроса със скандалната продажба на царските конюшни, но при управлението на тройната коалиция станаха скандално известни още по – мащабни и многобройни корупционни сделки. Достатъчно е да напомня, че най – хубавите и с уникална стойност кътчета от черноморското крайбрежие и националните курорти – държавна собственост, бяха „ приватизирани” чрез заменки с горски площи, в затънтени краища на страната. Въпреки всеобщото възмущение, българската държава нищо не предприе , за да защити обществения интерес. И както стана обичайно, единствената възможност за гражданското общество остана намесата на европейските институции.
Европейската комисия направи това, което беше възможно в рамките на правомощията й: обяви за неправомерна държавна помощ нарушаваща конкуренцията и поиска анулиране само на тези сделки
сключени с предприятия и когато тази помощ ( т.е. разликата до действителната цена на придобития имот) е над 200 000 евро. Изключени са случаите с разлика до 200 000 евро, когато заменките са направени с
физически лица, както и когато неравностойността в престациите се дължи на промяна на предназначението. Повече от това тя не можеше да направи. Българската държава беше задължена да развали тези сделки или да изиска разликата до действителната пазарна цена. От тогава изминаха близо две години, но тъне в мъгла какво е изпълнено от това задължение на държавата.
Значението на решението на ЕК надхвърля тесните рамки на юридическите му последици. То е и морална присъда: публична плесница за българската държава, защото тази държавна помощ няма икономическо и социално
оправдание, с което в нормалните държави е свързано отпущането й. Това е чисто харизване на държавни имоти, осъществено чрез корупционни практики и тази характеристика важи за всички подобни сделки, а не
само за тази малка част от тях, която ЕК, в рамките на правомощията й, обяви да неправомерни. За останалата по – голяма част от случаите, почти нищо не е направено, за да бъде защитен обществения интерес. А
може, както се доказва от единични случаи, в които обществената реакция беше особено остра, това да се случи чрез съдебна намеса.
Пример в това отношение е опита на един умник от политическия елит да замени гори от другия край на България, с имот от 45 декара, до самия бряг на морето, представляващ част от цялостния комплекс на царската
резиденция „Евксиноград” ( сега – държавна и правителствена резиденция)
И в този случай привидно процедурата беше спазена – за имота е бил съставен акт за частна държавна собственост и лицензирани оценители са дали оценки, но това не попречи съдът да обяви сделката за нищожна.
Разплитането на пъзела стигна обаче само до тук. Как е станало възможно очевадна публична държавна собственост да бъде обявена за частна такава, как облагодетелстваното лице е склонило висши държавни
служители да нарушат служебните си задължения и закона, какви санкции са наложени, остана тайна за обществото. Нещо повече: съдебно установеният факт на погазване на закона не попречи на възходящата политическа кариера на главното действащо лице в тази сага, за разлика от нормалните европейски страни, в които това би означавало гражданска
смърт за него. А това поставя под въпрос дали изобщо може да има политическа воля за борба с корупцията, при това притъпено чувство за респект към закона и морал в политическата и стопанска дейност, демонстрирано от представители на политическия и стопански „ елит”.
Много по – драстични, от дадения пример, случаи има, при които се посяга дори не на публична , а на изключителна държавна собственост.
Несебърските дюни не са изолиран случай. Много частни резиденции и хотели са построени върху части от плажната ивица ( която според определението на закона не се свежда само до пясъчното покритие), но никой не безпокои техните собственици с предупреждението, че са навлезли в забранена от Конституцията територия.
Царските конюшни са малка част от необятния, затлачен с нечистотии, обор на българската корупция. Комични са напъните на отговорните за харизването на тази държавна собственост ( която би могла да послужи за изграждането на великолепен обществен дом – културен център или музей, каквито примери има в европейските столици ) да ни убедят, че сделката била в интерес на държавата. Теренът бил без практическо значение, тъй като върху него имало сгради на различни собственици и ползватели. Според принципите на вещното право, собствеността върху земята има определящо значение за собствеността върху всичко, което е над нея и общественият интерес е насочен точно в обратната посока – държавата да придобие пълната собственост върху терена. И много евтино – ако изхождаме от оценките използвани за продажбата – на стойността на един малък апартамент. Има достатъчно ефикасни правни способи да бъде постигнато това, но защо не е направено – е въпрос, който се отнася за всички подобни сделки. Отговор можем да намерим отчасти и в знаменателната реч на председателя на ВКС Лозан Панов: изградена е добре действаща машина, вербувала големи човешки и материални ресурси, в защита на олигархични интереси.
Да се надяваме, че нечистотиите от царските конюшни ще бъдат разчистени. Но разчистването на Авгиевите обори на българската корупция не е по силите дори на Херкулес. Само ако българите започнат
да се чувстват като граждани на общество, в което правото и справедливостта имат значение и започнат активно да защитават не само своите лични, но и обществените интереси, има надежда да отвоюват държавата за себе си.
Статията е писана специално за правния сайт De Fakto, ползаването й, само след разрешение
