DeFakto.bg DeFakto.bg
В четвъртък генералният адвокат Bobek представи заключението си по българското дело в Съда на ЕС, което е под номер C‑439/16 PPU „Емил Милев”. След заключението предстои Съдът да вземе решение.
В съответствие с българския Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) съдията, който се произнася по мярката за неотклонение задържане под стража, не може в съдебната фаза на наказателното производство да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Правната уредба в този смисъл е довела до постановяването на множество осъдителни решения от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).
Според постоянната практика на ЕСПЧ, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), „изисква от съдилищата, сезирани с молба за освобождаване, наред с другото да разгледат въпроса дали съществува обосновано подозрение, че задържаният е извършил престъпление“.
Сезиран от Специализираният наказателен съд, Върховният касационен съд е констатирал на 7 април 2014 г. противоречие на тази национална процесуална уредба с ЕКПЧ. Той обаче е оставил на националните юрисдикции избора да приложат или практиката на ЕСПЧ, или националната правна уредба в очакване законодателят да предприеме действия.
Настоящото преюдициално запитване е относно съответствието на указанията на Върховния касационен съд с Директива 2016/343 от 9 март 2016 година за укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Особеност по делото е, че преюдициалното запитване, отправено в рамките на наказателното производство срещу г-н Емил Милев и по повод на наложеното му задържане под стража, е постъпило в Съда няколко месеца след влизането в сила на Директива 2016/343 и значително преди изтичане на срока за нейното транспониране.
Тъй като задържането на г‑н Милев продължава и понастоящем, запитващата юрисдикция е поискала преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното производство.
На Милев е повдигнато обвинение за осем престъпления, сред които се включват ръководене на организирана и въоръжена престъпна група, отвличане, грабеж и подпалване на автомобил, опит за убийство на полицейски служител, както и грабежи на една банка и две бензиностанции. За тези престъпления са предвидени различни наказания лишаване от свобода, като най-ниското предвидено наказание е три години лишаване от свобода, а най-високото – доживотен затвор без право на замяна.
Милев е задържан под стража от 24 ноември 2013 г. В досъдебната фаза компетентният съд е приемал, че продължава да съществува обосновано подозрение, че Милев е автор на престъпленията.
След преминаване на делото в съдебната фаза на 8 юни 2015 г. запитващият съд (Специализиран наказателен съд) се е произнасял неколкократно по искания на подсъдимия за отмяна на мярката за неотклонение задържане под стража, без обаче да разглежда наличието или липсата на обосновано подозрение, че Милев е извършил съответните престъпления. Действително НПК забранява на съда на този стадий от производството да анализира наличието на обосновано предположение, че дадено лице е извършило престъпление.
Според Специализирания наказателен съд, указанията на Върховния съд от 2014 г. имат правната сила на тълкувателно решение. Поради това те са задължителни за всички съдебни инстанции, включително за отделните състави на Върховния касационен съд.
По повод на ново искане за изменение на мярката за неотклонение от задържане под стража в по-лека, подадено от Милев, Специализираният наказателен съд е решил да спре производството и да отправи до Съда на ЕС преюдициално запитване.
В днешното си заключение генералният адвокат г-н Bobek предлага на Съда да отговори на Специализирания наказателен съд по следния начин:
„Указанията на Върховния касационен съд, приети през периода за транспониране на Директива 2016/, не са в състояние сериозно да застрашат предписаните от правото на ЕС цели, когато с тях на съдилищата се признава свободата да вземат решение относно прилагането на някои разпоредби от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи или на националното законодателство, което е в противоречие с тези разпоредби“.
