DeFakto.bg DeFakto.bg
Дискусионно
Чавдар Христов, юрист, вицепрезидент на КНСБ
Ежегодно темата за празничните и почивните дни, разместването им, сливането и определянето става актулна за работодатели, синдикати, работници, служители, граждани. Най- различни и противоположни тези потичат през медиите, а народните представители обикновенно мълчат, макар, че именно те трябва да кажат „тежката” си дума – дали мястото на празничните дни е в Кодекса на труда (КТ).
Много аргументи могат да се изброят срещу сегашното законодателно решение.
І.Празничните дни са записани в чл. 154 Кодекса на труда (КТ). Според чл.1 КТ, ал.1 „Този кодекс урежда трудовите отношения между работника или служителя и работодателя, както и други отношения, непосредствено свързани с тях”.
Очевидно е несъответствието на предмета на КТ с чл.154, ал.1 и ал.2 КТ.
Възникващите циклично дебати за празничните дни и решенията на Министерския съвет, основани на чл.154, ал.2 КТ, са резултат от редакцията на текста още от създаването на КТ (ДВ. бр. 26 от 1.04.1986 г.,). Той бе създаден още при действието на отменената Конституция на Народна република България, когато редица обществени отношения и регулацията им от държавата, чрез право, са имали друга философия и обществено-политическа основа. Впрочем в нея правомощието за определяне на официални празници не е предоставено нито на Народното събрание, нито на Министеския съвет.
Впоследствие, при действието на новоприетата Конституция (1991г.), чл.154 КТ е допълван, но без промяна по същество, особено що се отнася до втората му алинея.
ІІ. Действащата Конституция постановява:„Народното събрание определя официалните празници;” (чл. 84,т.15)
В случая, по скоро става дума за отделно решение на НС, а не за определянето на тези празници със закон. Решението на НС също има задължителна сила (чл.86, ал.2 КРБ). Впрочем, ако се вгледаме в чл.154, ал.1 КТ, ще забележим, че липсват характерните за една правна норма хипотеза, диспозиция, санкция. Чрез нея се прокламират определени дати, които по различни исторически, културни и други причини са обявени за официални празници. Тоест дори и в действащия си вид нормата на чл.154, ал.1 КТ има вида и характера на решение.
Няма пречка разбира се, да се мисли и за приемане на отделен закон, но тогава ще изникнат въпроси относно неговия предмет и обществените отношения, които той ще регулира (вж и чл.3, ал.1 от закона за нормативните актове).
ІІІ. На този фон, втората алинея на чл.154 КТ, която събужда ежегодните дебати за сливането, отработването на празничните дни и разместването на почивните дни, изглежда абсурдна.
Защо ли?
В противоречие с чл.84, т.15 от действащата Конституция и въз основа на неясно кой текст от отменената Конституция, Министерският съвет може „..да обявява и други дни (извън определените в ал.1-ва) еднократно за национални официални празници, както и дни за честване на определени професии, дни за оказване на признателност…..”. Налице е противоправно смесване и изравняване на компетенции на законодателната и изпълнителната власт. И то чрез алинея на закон!?
Този текст (на алинея втора) подлежи на отмяна или по законодателен ред, или чрез Конституционния съд, ако някой се сети да го пита?!
Засегнатите от съответните актове на МС по чл.154, ал.2 КТ биха могли да ги атакуват, защото не намират опора в Конституцията, а в член чл.5 от нея е казано, че тя е основен закона на държавата и другите закони не могат да й противоречат. Просто е, актовете на МС, приети на основата на чл.154, ал.2 КТ, противоречат на действащата Конституция, защото това е изрична компетентност на НС!!
Тя не е оправомощила МС да „ …размества почивните дни през годината”, а няма и акт на парламента, който да е направил това в условията на новата Конституция.
Откъде тогава МС черпи право да „размества почивните дни”?!
Отговорът е – от Народното събрание, приело през 1986 г. Кодекса на труда, в т.ч и чл.154, ал.2 КТ.
Е, не е ли абсурд! Друга тема е защо и в каква връзка, наред с празничните дни се появяват почивните дни, които са друга отделна категория на КТ(вж.чл.136 и чл.153 КТ). Не са ясни и съображенията на всички правителства досега да приемат решения, с които разместват почивни дни и отработването им впоследствие.
Затова поставяните от бизнеса въпроси за икономическата неефективност на критикуваните актове на МС изглеждат правдоподобни, но трябва да потърсят същинската аргументация. Още повече, че според чл.154, ал.2 КТ решенията са разместване на почивнит едни, са една правна възможност, а не задължение за МС. С други думи – както може, така може и да не прави сътветното разместване. Защо и кога го прави, с какви аргументи, социални или икономически, в услуга и за сметка на един или друг бизнес – не е ясно!
На безмислените спорове трябва да се сложи край. Не с механична поправка на чл. 154 от КТ, а с акт на Народното събрание, на което Конституцията е възложила това.
Дискусионният текст на чл. 154 от КТ:
Чл. 154. (1) (Доп., ДВ, бр. 6 от 1988 г.; изм., бр. 30 от 1990 г., бр. 27 от 1991 г.; изм. и доп., бр. 104 от 1991 г.; доп., бр. 88 от 1992 г.; изм., бр. 2 от 1996 г.; доп., бр. 22 от 1998 г., бр. 56 от 1998 г., бр. 108 от 1998 г.; изм., бр. 15 от 2010 г.) Официални празници са:
1 януари – Нова година;
3 март – Ден на Освобождението на България от османско иго – национален празник;
1 май – Ден на труда и на международната работническа солидарност;
6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия;
24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост;
6 септември – Ден на Съединението;
22 септември – Ден на Независимостта на България;
1 ноември – Ден на народните будители – неприсъствен за всички учебни заведения;
24 декември – Бъдни вечер;
25 и 26 декември – Рождество Христово;
Велики петък, Велика събота и Великден – неделя и понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му.
(2) (Доп., ДВ, бр. 52 от 2004 г.; изм., бр. 15 от 2010 г.) Министерският съвет може да обявява и други дни еднократно за национални официални празници, както и дни за честване на определени професии, дни за оказване на признателност, и да размества почивните дни през годината. В тези случаи продължителността на работната седмица не може да бъде по-голяма от 48 часа, а продължителността на седмичната почивка – по-малка от 24 часа.
