Българските власти нехаят за споделената отговорност между държавата и Европейския съд по правата на човека

По повод шест нови осъдителни решения срещу България през октомври-ноември 2016 г.

През март 2015 г. в Брюксел бе проведена конференция на високо равнище с участието на министрите на правосъдието на страните-членки на Съвета на Европа, под надслов : „Прилагането на Европейската конвенция за правата на човека – споделена отговорност“.

Такова бе и заглавието на приетата Декларация като заключителен политически документ. В нея за четвърти пореден път (след декларациите от срещите на високо ниво в Брайтън, Великобритания през  април 2012 г., Интерлакен, Швейцария през  февруари 2010 г. и Измир, Турция, през април 2011 г.), бе подчертана основната роля и отговорност на държавите да гарантират прилагането Конвенцията и ефективното изпълнение на решенията на Съда.

В приетия план за действие бяха очертани няколко насоки. Основният акцент бе поставен върху прилагането на Конвенцията на национално ниво. В декларацията бепосочено, че основната отговорност за гарантиране прилагането и спазването на Конвенцията е на държавите-страни по Конвенцията, като всички национални органи и най-вече съдилищата, са първите пазители на правата във вътрешен план – както чрез приемането на адекватно и съответстващо на Конвенцията законодателство, така и чрез дейността на отделните институции, които следва да се съобразяват с практиката на Европейския съд по правата на човека.

Как разбират това послание националните власти?  Като задължение да заплатят поредната „глоба“, наложена им от Съда и да продължат да действат така, както си знаят, макар че пред тях възникват все нови и нови повтарящи се случаи на такива, за които страната ни (разбирай българския данъкоплатец) вече е била осъдена, защото Европейският съд е установил нарушение. Обаче българският чиновник (в най-широкия смисъл на това понятие, пък бил той и магистрат), разсъждава друго яче. Той твърди: „Няма сила на пресъдено нещо, този случай не е идентичен на онзи, защото страните са различни. Затова аз няма да взема под внимание решението на Европейския съд, тъй като то не е обвързващо спрямо настоящия казус“. Така вече 24 години (от 7 септември 1992 г.) България се върти в омагьосания кръг не безброй повтарящи се случаи, защото нито в държавната администрация, нито в съдебната система, нито в прокуратурата и в полицията не желаят да се съобразят поне с практиката на Европейския съд по български дела. Да не говорим колко трудно се променя законодателство и колко години трябва да минат (съответно – колко пъти да осъдят страната ни), за да се промени нещо. Не че няма и добри примери, но поводът за това песимистично начало е съвсем конкретен и той не е оптимистичен.

Малко предистория

На 9 юни 2005 г. Европейският съд по правата на човека постанови решението си по делото Кирилова и др. срещу България. То бе образувано по четири жалби (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/0239609/98), които Съдът обедини за общо разглеждане поради това, че случаите бяха твърде сходни. Всички жалбоподатели – или техните наследодатели – са притежавали недвижими имоти, които са били отчуждени през 1983, 1985, 1988 и 1990  на основание Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) за различни цели – изграждането на инфраструктурни обекти, жилищни и административни сгради, паркови пространства. Към момента на отчуждаванията на жалбоподателите е определено обезщетение  под формата на апартаменти, които общинските органи са се задължили да построят иим  предоставят.  Дори и към датата на постановяване на решението (т.е.  в период от 15 до 22 г. за отделните случаи) жалбоподателите  са останали без дължимото им съгласно вътрешното законодателство обезщетение. Съдът намира, че въпреки усилията им, жалбоподателите в продължение на много години не са успели да принудят органите да изпълнят задълженията си спрямо тях или да им възстановят по друг начин причинените вреди. Макар да не отричат задължението си да построят и предоставят процесните апартаменти, властите не само отказват да сътрудничат на жалбоподателите, но  години наред упорито се противопоставят на различните техни опити за получаване на обезщетение. Съдът заключава, че този подход не може да се счита за съвместим с позитивните задълженията на държавата съгласно член 1 от Протокол № 1.

Оттогава в периода 2008 – 2011 г.   Европейският съд по правата на човека   постанови още пет осъдителни решения по казуси, идентични на делото Кирилова и др. –  Lazarov v. Bulgaria (Application no. 21352/02), 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009 Parvanov et autres c. Bulgarie (n° 74787/01) решение от 7 януари 2010 г.; Case of  Dichev v. Bulgaria (Application no. 1355/04), 27 January 2011; Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011. Нито съответните общини, които имаха задължения да решат дългогодишните проблеми на отчуждените собственици, промениха своята политика и се опитаха да решат този проблем, който очевидно влиза в грубо противоречие с Конвенцията, нито националните съдилища винаги реагираха адекватно, когатно биваха сезирани с искове по ЗОДОВ от жертвите на отчуждителните производства.

След влизането в сила на Протокол 14 на 1 юни 2010 г., чрез който бяха регламентирани нови процедурни правила за оптимизиране работата на Съда, в чл. 28 от Конвенцията бе предвидена възможността някои жалби да бъдат решавани в състав от трима съдии, наречен комитет. Този Комитет  бе оправомощен да се произнася по допустимостта и основателността на явно добре обосновани жалби и такива, по които съществува  трайно установена практика. Към тях спадат и т.н. „повтарящи се жалби“.

Настоящата история

Така се стигна до ситуацията, при която в рамките на по-малко от месец – в периода 13 октомври – 10 ноември  2016 г.  комитет от трима съди постанови шест осъдителни решения срещу България по жалби, идентични с тази по делото Кирилова и др. – Petrovi v. Bulgaria(Application no. 9504/09), 13 October 2016; Dobrodolska v. Bulgaria (Application no. 34272/09) 13 October 2016; Mihaylov v. Bulgaria (Application no. 50371/09) 13 October 2016; Raykova v. Bulgaria, (Application no. 5442/11), 13 October 2016; Kovachev v. Bulgaria(Application no. 65679/11) , 10 november 2016; Kalev v. Bulgaria (Application no. 9464/11) 10.11.2016; Kovacheva v. Bulgaria (Application no. 2423/09),10 ноември 2016

„Различието“ бе единствено в това, че жалбоподателите бяха чакали (а някои от тях все още са в такова положение) повече от 30 години. Отчуждаването на имотите е извършено в периода 1983-1989 г., но реално жалбоподателите не са получили частично или изцяло признатото им обезщетение до 2014 г. Съдът обръща внимание, че в случаи като тези е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това  те възприемат пасивно поведение, оставяйки жалбоподателите в състояние на несигурност по отношение на това дали и кога  ще получат компенсацията, на която са имали право.

Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Съдът достига до извода, че подобно състояние на нещата не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по смисъла на член 1 от Протокол № 1, поради което намира нарушение на правото на собственост на жалбоподателите. Поради това той им присъжда и обезщетение за неимуществени вреди.

Послеслов

Връщайки се към началото на тази статия, с прискърбие трябва да констатирам, че очевидно българските власти нехаят за споделената отговорност между Европейския съд по правата на човека и отговорността на българската държава, произтичаща от чл. 1 на Европейската конвенция.

Питам се все по-често дали ако конкретните виновни лица(пък било то и общини) започнат да носят персонална отговорност за причинените преки материални вреди от нарушения на правото на Европейската конвенция за правата на човека,  ще започнем да спазваме на практика препоръките, които се гласуват от конференциите на високо равнище?

В тях винаги участва и български министър на правосъдието!

Публикацията е от блога на Светла Маргаритова(pravanachoveka), която публикуваме с разрешение на автора.Заглавието е на De Fakto.