DeFakto.bg DeFakto.bg
Бойчо Момчилов, данъчен консултант
В поредица от няколко статии ще се спрем върху някои действия, които данъчната администрация обикновено предприема, за да обезпечи и/или да събере принудително ликвидни и изискуеми задължения.
Темата е особено актуална, тъй като за съжаление, в много от случаите тези действия могат да доведат до сериозно разстройване на стопанската дейност на данъчно задълженото лице и дори до неговото фалиране и отпадане от пазара. Така например напълно ненужното, а понякога и незаконосъобразно блокиране на средства и активи може сериозно да застраши нормалното функциониране на един бизнес и в крайна сметка да доведе до неговият фалит. Същият ефект може да има и несъобразената, прекомерна намеса в имуществената сфера на данъкоплатеца.
Ето защо искаме да посочим някои от възможностите, които Данъчно-осигурителният процесуален кодекс (ДОПК) предоставя на данъчно задължените лица чрез които законно да противодействат на нецелесъобразното, в някои случаи незаконосъобразно възпрепятстване на стопанската им дейност от страна на данъчната администрация.
В настоящата статия ще се спрем по-подробно на възникването на данъчните задължения и съответно на момента, от който данъчната администрация може да налага обезпечителни мерки върху възникналите задължения и/или да предприема обезпечителни действия за запазването на имуществото на данъкоплатеца, като например обявяването на определени сделки извършени от него за недействителни по отношение на държавата. Член 216 от ДОПК предоставя такава възможност на публичните взискатели съответно изпълнители, като въпросната мярка следва да бъде реализирана по гражданскоправен ред.
И така, кога възниква данъчното задължение и кога то става ликвидно и изискуемо. Тук теорията е непротиворечива. Данъчните задължения са определени по основание, субект и размер в съответните данъчни закони и с настъпването на датата на падежа стават и изискуеми. Данъчните задължения могат да бъдат установени (изчислени) или от самият данъкоплатец в подадена от него данъчна декларация или могат да бъдат установени с ревизионен акт (РА) от данъчната администрация. В чл.106 от ДОПК е предвидена възможност, когато в подадена от данъкоплатеца данъчна декларация се установят несъответствия, които засягат основата на данъчното облагане, органът по приходите да издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията. Това обаче се налага сравнително рядко и няма да се спираме подробно на тази процедура. Следователно и с декларацията и с ревизионният акт само се констатира вече възникнало по силата на закона данъчно задължение. След като данъчните задължения бъдат установени с декларация или РА те могат да бъдат обезпечавани от данъчната администрация и/или събирани по принудителен ред. Така съгласно чл. 195 oт ДОПК подлежат на обезпечение установените и изискуеми публични вземания. Аналогична е разпоредбата на чл.209 от ДОПК според която принудително изпълнение на публични вземания се допуска само въз основа на акт за установяване на вземането. Тоест РА и данъчната декларация, както и акта по чл.106 и 107 от ДОПК са изпълнителни основания, изпълнителни титули, въз основа които могат да се предприемат обезпечителни мерки и/или действия, съответно да се образува и изпълнително дело.
Естествено има и изключение от горепосочените правила. Така например закона допуска изключение при налагането на предварителните обезпечителни мерки (ПОМ). Съгласно чл. 121 от ДОПК обезпечителни мерки могат да се налагат в хода на ревизията или при издаване на ревизионният акт. За разлика от обикновеното обезпечително производство предварителните обезпечителни мерки се налагат с цел обезпечаване на евентуалните бъдещи данъчни задължения, които би установила започналата вече ревизия. Размерът на задълженията тук е само предполагаем, тъй като окончателните данъчни задължения ще се определят едва с влизане в сила на ревизионния акт. ПОМ ще бъдат обект на анализ в следващи статии.
По-горе споменахме, че в чл.216 от ДОПК е предвидена възможност данъчната администрация да иска обявяване на недействителни по отношение на държавата на изрично посочени сделки. Съгласно ал.1 на въпросната разпоредба, началният момент след който публичните изпълнители могат да предприемат такива действия настъпва след датата на установяване на публичното задължение или след връчването на заповедта за възлагане на ревизия. Следователно като изключим ПОМ, всички други обезпечителни мерки и действия предвидени от закона могат да бъдат налагани или предприемани от данъчната администрация след като имаме акт, с който данъчното задължение е установено по основание и размер. Именно този акт от своя страна прави задължението ликвидно, а след като предвидения в закона срок за неговото внасяне изтече същото става и изискуемо. Както споменахме по-горе, в повечето случаи, този акт е подадена от данъкоплатеца данъчна декларация или издаден РА след извършена ревизия.
Естествено особен интерес представлява и въпроса в кои хипотези се използва най-често предвидената в чл.216 от ДОПК възможност за атакуване на определени сделки като недействителни спрямо държавата. На този въпрос ще се спрем по-обстойно в друга статия.
За разлика от предприемането на действия по принудително изпълнение, при налагането на обезпечителните мерки, длъжникът по правило не се уведомява предварително. Съгласно чл. 195, ал.2 от ДОПК обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение. Въпросната разпоредба задължава публичните изпълнители да мотивират наличието на обезпечителна нужда и да аргументират избора на конкретно приложената обезпечителна мярка в издаваните постановления, с които се налагат съответните обезпечителни мерки. Така за да се наложи законосъобразно някои от предвидените в закона обезпечителни мерки в постановленията трябва изрично да е посочено защо събирането на установените публични задължения ще бъде затруднено или ще бъде невъзможно.
Липсата на мотиви в тази насока често е повод за тяхната отмяна като незаконосъобразни (виж например Решение № 7433 от 25.11.2016 г. на АдмС – София).
Пак във връзка със спазването на чл. 195 от ДОПК в постановлението изрично трябва да е посочено какъв е характера и естеството на публичните задължения, основанието за тяхното възникване, както и от къде произхождат. Това е наложително тъй като за да прецени законосъобразността на налаганите обезпечителни мерки съдът трябва да изгради собствена преценка дали установените данъчни задължения са ликвидни и изискуеми. Така посочването единствено на техния размер, препятства неговата възможност да прецени, дали същите са установени правилно и съответно дали са станали изискуеми съобразно нормата на чл. 195, ал.1 от ДОПК. (виж Решение № 7202 от 18.11.2016 г. на АдмС – София)
Друго важно изискване на закона е в постановлението да бъде посочена стойността на активите, върху които е наложена съответната обезпечителна мярка и на каква база е определена тази стойност – балансова стойност, данъчна оценка, застрахователна стойност. Така според съда липсата на посочена балансова стойност или друга стойност в поредността на чл.195, ал.6 от ДОПК препятства осъществяването на проверка дали е спазен императивният принцип за съразмерност в изпълнението спрямо засягането на правата и законните интереси на адресатите им, съгласно който обезпечителните мерки се налагат в съответствие с размера на вземанията (виж. Решение № 4623 от 1.07.2016 г. на АдмС – София).
