Разпореждането подлежи на обжалване и протест пред Софийския апелативен съд в 15-дневен срок.   Хипотетично, ако Софийският апелативен съд й върне делото,  Чочкова ще го преразпредели, научи De Fakto,  защото вътрешното  й убеждение е категорично и тя не би могла да да се произнася обективно по казус, за който e убедена, че не е престъпление.
Публикуваме съдържанието на цялото разпореждане на съдия Чочкова, от чиито мотиви може да се научи много за наказателното правораздаване. И не само.

Ето и цялото разпореждане:

“Подготвителни действия за разглеждане на делото в  съдебно заседание“ в рамките на проверката, която извършва, за наличието на предпоставките по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК, съдията-докладчик е необходимо да се убеди дали прокуратурата в обвинителния акт твърди, че подсъдимият е извършил престъпление. В общия случай това изисква съдията-докладчик да констатира дали в обвинителния акт се съдържат фактически твърдения, които могат да се подведат под посочения фактически състав на престъпление по НК. В този смисъл естеството на предмета на проверката неизбежно изисква материалноправна оценка на твърденията на прокуратурата по същество, защото единствено така може да се постигне заложената законодателна цел на този вид съдебни правомощия
-“Да се  провежда съдебно следствие само по годни да получат осъдителна присъда обвинения, т.е. по такива, които, ако бъдат доказани, водят до реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Законодателната
целесъобразност е ясна и е насочена към оптимизиране на правораздавателната дейност чрез фокусиране на съдебния процес само върху обвинения, които възвеждат съставомерни деяния.

С правомощията на съдията-докладчик на първия стадий в съдебната фаза на наказателния процес е предвидена възможност за преустановяване на разглеждането наизначално неоснователни обвинения.

Това е и първото правомощие по съдебен контрол върху суверенната власт на прокурора да повдига обвинения, което може да доведе до прекратяване на наказателния процес.
Проверката на съдията-докладчик се изчерпва с обсъждане на  материалноправното значение на твърденията, изложени в обвинителния акт, без да преценява тяхната обоснованост и да се анализира доказателствения
материал.  Ако твърденията не се достатъчни, за да обосноват  съставомерност, това дисквалифицира изначално обвинението, защото е недопустимо съдията-докладчик преди започването на съдебното следствие
да анализира събраните доказателства и въз основа на тях да дава указания  на прокурора за отстраняване на грешки при приложение на материалния  закон, като разяснява кои факти би следвало да са с правно значение в
случая.
Правомощията на съдията-докладчик по чл. 248, ал. 2, т. 3 НПК са свързани с проверка за допуснати отстраними процесуални нарушения в хода на досъдебното производство, която по отношение на повдигнатото обвинение се изчерпва с преценката на неговата яснота – щом обвинителната теза е недвусмислено изведена и прокурорът е изложил факти за всеки съставомерен елемент на твърдяното престъпление, то привличането на
обвиняемия и повдигането на обвинението му с обвинителния акт  съответстват на процесуалния стандарт. Оттук нататък дали прокурорът е построил правилно тезата си, включително чрез селектиране на  съществените за престъпна съставомерност твърдения, изводими от доказателствения материал, вече е въпрос на основателността на обвинението.
В настоящия случай правомощията на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК надхвърлят обхвата на изискуемата проверка на допустимостта на обвинението и с оглед на това, че е внесено обвинение за
извършени престъпления във връзка с дейността на съдия в това  качество – за това, че в качеството на съдия обв. Ченалова по висящо  търговско дело (№4574/2013 г.) в периода от 19.07.2013 г. до 22.01.2015 г. –
от извършените първи действия по администриране на исковата молба до отстраняване на подсъдимата от длъжност – при условията на продължавано престъпление с 14 деяния нарушила и не изпълнила
служебните си задължения по чл. 8, ал. 1 ЗСВ, чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК, чл.  128 ГПК; чл. 150, ал. Гал. 4 ГПК, чл. 374, cm. 1 ГПК, чл. 375, cm. 1 ГПК, като насрочила и разгледала търговско дело въпреки нередовността на исковата молба, изразяваща се в незаплащане на държавните такси за разглеждане  на първоначалната искова молба (до 24.03.2014 г., когато била внесена таксата от ищеца, л. от 7, 1 абзац от обвинителния акт) и на
допълнителната искова молба, която не била събрана до отстраняването на обвиняемата от длъжност, като двете такси възлизат в общ размер на 434 105,14 лв.
Според обвинението обвиняемата не дала указания и срок за внасяне  на държавната такса, за да гарантира на ищеца възможността за удовлетворяване в пълен размер на претендираната в нередовната искова  молба сума и за да постанови решение по делото въз основа на приложените към исковата молба копия на документи, без да са
представени оригиналите им в хода на съдебното производство, като от  деянието са настъпили значителни вредни последици, изразяващи се в сериозно разколебаване на доверието на обществото в правилното
функциониране на правораздавателната функция на органите на съдебна  власт и създаване на недоверие в СГС, а за ответника по делото — невъзможност при осъществяване на търговската си дейност да разполага
с незаконно запорираната по делото сума (л. 12 края на първия абзац).
В обстоятелствената част е посочено също, че:

– Държавната такса по първоначалната искова молба е внесена на
24.03.2014 г. — два дни преди датата на първото съдебно заседание на 26.03.2014 г.
– Преди внасянето на държавната такса обвиняемата е допуснала обезпечение с определение от 24.07.2013 г., което било потвърдено от САС  с определение от 20.08.2013 г. (л. 5, 7 абзац).
На 26.03.2014 г. в първото съдебно заседание процесуалният  представител на ищеца представила в оригинал документи, приложени като доказателства към исковите молби в копия, за да се удостовери от състава на
съда съответствието на съдържанието и авторството им. Обвиняемата  отразила направените констатации и върнала оригиналите (л. 7, 4 абзац)

На основата на тези фактически констатации е изведено обвинение в т. I, състоящо се от 14 деяния, като се обосновава, че то формира състав на продължавано престъпление по чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 НК, което се изразява в следното:
1. В периода от 19.07.2013 г. до 24.03.2014 г. по споменатото търговско дело (от първото действие по администриране на исковата молба до първото открито съдебно заседание) обвиняемата нарушила служебните
си задължения, визирани по чл. 128, т. 2 ГПК и чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК,  като не проверила редовността на искова молба с вх. № 85268/18.07.2013 г.  на СГС и не съобщила на ищеца да отстрани допуснатата нередовност и не му предоставила срок, в който да направи това, а именно да внесе  изискуемата такса по чл. 4, б. „а“ ЗДТ в размер на 258 396,88 лв. И това станало с цел да набави за ищеца облага с имуществен характер – да не
плати дължимата за образуване на търговското дело държавна такса, както и  облага с неимуществен характер – създала му привилегия – да насрочи и  разглежда делото въпреки нередовността на исковата молба и от деянието са настъпили значителни вредни последици – сериозно разколебаване на доверието на обществото в правилното функциониране на правораздавателната функция на органите на съдебна власт и създаване на
недоверие в СГС.
2. На 24.07.2013 г. допуснала обезпечение на предявения иск с  определение от същата дата и издала обезпечителна заповед, въпреки че исковата молба била нередовна (без внесена държавна такса). И това станало
с цел да набави за ищеца облага с имуществен характер – да не плати  дължимата за образуване на търговското дело държавна такса и с неимуществен характер – създала му привилегия – да насрочи и разглежда
делото въпреки нередовността на исковата молба и да гарантира на ищеца  възможността да се удовлетвори в пълен размер на претендираната в нередовната искова молба сума и от деянието са настъпили значителни
вредни последици – сериозно разколебаване на доверието на обществото в  правилното функциониране на правораздавателната функция на органите на съдебна власт и създаване на недоверие в СГС, а за ответника –
невъзможност при осъществяване на търговската си дейност да разполага с незаконно запорираната сума.
3. На 29.07.2013 г. обвиняемата нарушила служебните си задължения по чл. 8 от ЗСВ, чл. 128, т. 2 ГПК и чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като се разпоредила да се изпрати препис на ответника от исковата молба, подадена
на 18.07.2013 г. и доказателствата към нея въпреки нередовността й с цел на  набави за другиго — ищеца – облага с имуществен характер – да не плати държавна такса, и с неимуществен характер — създала му привилегия — да
насрочи и разглежда търговското дело въпреки нередовността на исковата  молба и от деянието са настъпили значителни вредни последици — сериозно разколебаване на доверието на обществото в правилното функциониране на правораздавателната функция на органите на съдебна власт и създаване на
недоверие в СГС.
4. В периода от 15.10.2013 г. до 22.01.2015 г. (от първото действие по адманистрирането на допълнителната искова молба до отстраняването на обвиняемата като съдия, съответно – от разглеждането на делото) в гр. София нарушила служебните си задължения по чл. 128, т. 2 и чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като не проверила редовността на допълнителната искова молба и не предприела действията по чл. 129, ал. 2 ГПК, не съобщила на ищеца да
отстрани допуснатата нередовност и не му предоставила срок, в който да  направи това, с цел да набави за ищеца облага с имуществен характер – сумата, представляваща държавна такса, и с неимуществен характер –
създала му привилегия да насрочи и разгледа търговското дело въпреки нередовността и на допълнителната искова молба и от деянието са настъпили значителни вредни последици – сериозно разколебаване на
доверието на обществото в правилното функциониране на  правораздавателната функция на органите на съдебна власт и създаване на недоверие в СГС.
В пунктове 5, 6, 7, 9-14 се твърди, че със самостоятелни по правно значение изпълнителни деяния на датите 18.10.2013 г., 25.02.2014 г.,26.07.2014 г., 22.04.2014 г. 3.06.2014 г., 23.09.2014 г., 14.10.2014 г., 21.10.2014 г. и 13.11.2014 г. обвиняемата нарушила служебните си задължения по чл. 8 от ЗСВ, чл. 128, т. 2 ГПК и чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК,  като на първата дата се разпоредила да се изпрати препис на ответника от допълнителната исковата молба за отговор, на 25.02.2014 г. предприела действия за подготовка на делото в закрито заседание без да е констатирала липсата на доказателства за платена държавна такса, без да е съобщила на ищеца да внесе държавна такса по първоначалната и допълнителната искова молба и постановила определение, а на следващите дати започнала и продължила разглеждането на делото в открито съдебно заседание въпреки нередовността на допълнителната искова молба и без да даде указания на ищеца да внесе държавна такса. Това обвиняемата се твърди, че извършила с цел на набави за другиго – ищеца — облага с имуществен характер – да не плати държавна такса по първоначалната искова молба (на 18.10.2013 г. и на 25.02.2014 г.) и по допълнителната искова молба (през целия период), и с неимуществен характер – създала му привилегия – да насрочи и разглежда
търговското дело въпреки нередовността на първоначалната и допълнителната искова молба и от деянието са настъпили значителни вредни последици – сериозно разколебаване на доверието на обществото в правилното функциониране на правораздавателната функция на органите на съдебна власт и създаване на недоверие в СГС.
8. На 22.04.2014 г. нарушила служебните си задължения по чл. 8 ЗСВ и не изпълнила служебните си задължения по чл. 150, ал. 1 – ал. 3 и чл. 151, ал. 2 и ал. 4 ГПК, като допуснала поправка и допълване на протокол от
открито съдебно заседание без да изслуша изготвения звукозапис от заседанието, както и без да изслуша обясненията на секретаря, въпреки че е била длъжна да направи това, с цел да набави за другиго — ищеца – облага с неимуществен характер — създала му привилегия — да постанови решение въз основа на приложените към исковата молба копия от документи без да са представени оригиналите в хода на съдебното производство и от деянието са настъпили значителни вредни последици — сериозно разколебаване на доверието на обществото в правилното функциониране на правораздавателната функция на органите на съдебна власт и създаване на
недоверие в СГС.
Същевременно в относимата към тази част на обвинението обстоятелствена част на обвинителния акт е уточнено не че секретарката не била разпитана, а че “въпреки че била призована с цел да бъде разпитана за
отразените от нея обстоятелства в съдебния протокол и възприетите по време на съдебното заседание, обв. Ченалова не й дала възможност да отговори да поставените й въпроси, а още при първия опит на св. Пецева да
обясни я прекъснала и веднага пристъпила към отразяване в протокола на поправките и допълнението… ” (л. 8, последен абзац). От тези твърдения  става ясно, че прокуратурата всъщност твърди не че секретарката не е
разпитана, а че е разпитана незадълбочено и изчерпателно.
В т. II от обвинението се обосновава, че обвиняемата извършила и  престъпление по чл. 311 НК, като деятелността на обвиняемата по т. I, пункт 8 е развита и като самостоятелно документно престъпление. Посочено е, че
на 22.04.2014 г. обвиняемата съставила официален документ – протокол от  проведеното открито съдебно заседание от 22.04.2014 г., като удостоверила неверни обстоятелства и изявления – допуснала поправка на протокол от 26.03.2014 г. и удостоверила неверни обстоятелства, че процесуалният представител на ищеца е представил в оригинал 3 броя фактури от 30.04.2012 г., 31.05.2012 г. и 30.06.2012 г. с получател ищеца, и е
констатирала идентичността им с приложените копия на същите фактури, както и че допуснала допълване на протокола и удостоверила неверни обстоятелства, че процесуалният представител на ищеца представил
оригинал на преводно нареждане от 15.02.2012 г., както и че е констатирана неговата идентичност.
В обстоятелствената част не се твърди, че копията на документите, включени в обвинението, приложени към исковата молба, не отразяват съдържанието на действително съществуващи оригинали,
нито се твърди, че документите са неистински. Не се твърди също, че  ответникът е поискал констатация на копията с оригиналите.
Видно е, че обвинението в цялост включва извършени  процесуални действия и бездействия от съдия по възложено за разглеждане дело. Това, както беше посочено, поставя към съдията- докладчик по настоящото производство и допълнителни изисквания към проверката на съставомерността на твърдяните престъпления, съответно – на годността на обвинението.
Съгласно чл. 132 от Конституцията на Република България съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за своите служебни действия и за постановените от тях актове.

Изключение се допуска в случаите, когато извършеното от магистрата нарушение по служба представлява умишлено престъпление от общ характер.

Преди настоящата редакция на чл. 132 КРБ за магистратите е предвиден същият режим на наказателна неотговорност и наказателна неприкосновеност, идентични с тези, уредени в чл. 69 и чл. 70 от Конституцията за народните представители, като същевременно е уредена специална процедура за даване на разрешение от страна на Висшия съдебен съвет за наказателно преследване.  В редакцията на чл. 134, ал. 1 ЗСВ от 1994 г., която е в
съответствие с тогавашната конституционна уредба, се предвижда, че съдиите, прокурорите и следователите се ползват с имунитета на народните   представители, а Висшият съдебен съвет снема имунитета на съдия,
прокурор и следовател, когато има достатъчно данни за извършено умишлено престъпление от общ характер. След измененията на Конституцията от 2003 г. и ограничаването на наказателната неотговорност на съдиите, прокурорите и следователите само до осъществяване на съдебната власт в текста на чл. 134, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ (отм.) е направена промяна, която предвижда в случаите на чл. 132 от Конституцията (в редакция след 2003 г.) срещу съдиите, прокурорите и следователите да не може да бъде повдигнато обвинение без разрешение на Висшия съдебен съвет по мотивирано искане на главния прокурор и при представяне на
съответните доказателства.

В действащия ЗСВ не е предвидена процедура, в рамките на която Висшият съдебен съвет да може да осъществява контрол върху правомощието на прокуратурата да повдига обвинения срещу магистрати при ограниченията на чл. 132 от Конституцията.
При това положение органът, който следва да извърши проверка  дали инкриминираната дейност на съответния магистрат попада в обхвата на функционалния му имунитет или не, т.е. дали е допустимо наказателното преследване, е съответният орган на наказателния процес по ръководство и решаване – прокурорът в досъдебната фаза и съдията-докладчик и съдът в съдебната фаза.
Следователно, изисква се съдията-докладчик при преценка на основанията по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК по обвинения срещу магистрати първоначално да провери дали са изложени достатъчно твъдения, които да
обосновават недвусмислено липсата на функционален имунитет за  съответния обвиняем, т.е. че инкриминираното поведение на магистрата при изпълнение на правосъдните му функции не се обхваща
от предвидената наказателна неотговорност на съдиите за постановените от тях актове и съдопроизводствени действия по делата, която е възведена в конституционна гаранция за независимостта на съда.
Това означава, че прокурорът при повдигане на обвинението е длъжен да изложи фактически конкретизирани твърдения, че процесуалните нарушения или нарушенията по администриране на делото не представляват грешка на обвинения магистрат при  приложение на закона поради незнание, некомпетентност, недостатъчно  внимание, натовареност, леност или немарливост, а са целенасочено допуснати и съдопроизводствените действия са представлявали единствено претекст за противоправно облагодетелстване на една от  страните и/или увреждане на друга по мотиви, стоящи извън процеса.
Ако прокурорът не изложи подобно обосноваване на обвинението, а съдията-докладчик не извърши проверка на неговата дейност, а такава проверка се извършва за първи път при постановяване на присъдата от  съда, това би изпразнило от съдържание института на наказателната неприкосновеност на магистрата за действия по служба.

В конкретния случай обвиненията по чл. 282, ал. 1 НК и чл. 311 НК са такива, че и без наличие на функционален имунитет съдът следва да оправдае подсъдимата за неумишлено осъществяване на състав на престъпление по служба и за документно престъпление, защото  съставомерността им поначало изисква умисъл.
Изхождайки от тази принципна основа при направената проверка за наличието на предпоставки за  разглеждането на делото, съдията-докладчик  намира, че прокуратурата не е посочила в обвинителния акт такива фактически твърдения, които да позволяват да бъде формиран изводът, че действията на обвиняемата са извън обхвата на функционалния й имунитет.
На първо място – в обвинителния акт липсват каквито и да било твърдения, че обв. Ченалова е в такива отношения с една от страните, от които да се извеждат възведените като общо формулирана декларация в
обвинителния акт нейни цели – за съществуване на намерение за набавяне на   облага с имуществен и неимуществен характер за ищеца или на намерение за увреждане на ответника.
Единственото изречение в обвинителния акт, отнасящо се до извънпроцесуални отношения с корупционен характер, засяга разговор между други лица, в който се обсъжда обвиняемата. Твърди се, че през
пролетта на 2013 г. по време на среща в ресторант в кв. Бояна трима от   свидетелите, един от които адвокат, са провели разговор, в който адвокатът споделил, че обвиняемата поела обещание да реши търговски спор между
“ОЕК” ООД и “НЕК”ЕАД в полза на първото дружество (л. 2, абзац). Това,  че трима души обсъждат подобно обещание обаче, само по себе си не представлява твърдение, че такова действително е било поето. След като
прокуратурата преразказва разговор, в който обвиняемата не участва, а не заявява недвусмислено като част от фактологията, в контекста на която са извършени деянията, изявление или друго поведение на обвиняемата в
насока на споменатото обещание, това означава, че прокуратурата приема, че  не е в състояние да заяви подобно твърдение, защото то не се извежда от доказателствата. Включително – че прокуратурата приема, че косвените
доказателства не са били достатъчни, за да е възможно по процесуалния  стандарт за обоснованост на обвинението да посочи, че в конкретен период от време обвиняемата е обещала на конкретно лице, че ще предприеме конкретни действия или ще има конкретни бездействия, които са годни да
постигнат възведените в обвинението престъпни цели. Следва да бъде посочено и че обвиняемата не е обвинена за това, че щяла да реши делото в полза на ищеца, тъй като постигането на конкретен резултат от делото не е
включено във формулираните престъпни цели на инкриминираните деяния.
По отношение на обвинението за бездействието да се дадат указания на ищеца да плати държавна такса (пунктове 1 и от 5, 6, 7, 9-14) принципно следва да бъде посочено, че инкриминираното бездействие не е годно да
причини имуществена облага, доколкото държавната такса е дължима, изискуема и събираема в хода на целия съдебен процес и след неговото приключване до погасяването на публичното вземане. Затова и чл. 77
ГПК предвижда ред за принудително събиране на всички видове разноски — ако страната е останала задължена за държавна такса, съдът постановява определение за принудителното й събиране. Нещо повече – ако на исковата
молба е даден ход без да бъде заплатена таксата от молителя, финансовото задължение за плащането й е станало не само ликвидно, но и изискуемо и то може да бъде реализирано не само от истинския длъжник, но и от
длъжностното лице (съдията), нарушило определените му от финансовоправната норма задължения да събере таксата. В чл. 6 ЗДТ е предвидена специфична по своята правна същност отговорност, която съчетава отговорност на частно и на длъжностно лице за възстановяване на щети на бюджета, причинени в резултат на тяхна
съвместна виновна дейност. В този смисъл пропускът на съдията не  създава имуществена облага или привилегия за длъжника, а създава предпоставки за възникване на тази специална съвместна отговорност на съдията  с ищеца.
При това положение, след като е предвидено нормативно основание таксата да бъде събрана и от горните инстанции, и дори след  приключване на процеса, а освен това в конкретния случай държавната
такса по първоначалната искова молба е била внесена преди първото съдебно заседание от ищеца, се е изисквало СГП да изложи фактически твърдения и аргументи за това, че поведението на обвиняемата в
конкретния случай представлява именно престъпление по служба, а не опущение и недостатъчна подготвеност по делото чрез запознаване с приложенията към исковата молба. Това се е налагало и поради
обстоятелството, че в обстоятелствената част на обвинителния акт е отразено (л. 2, абзац 1), че в първоначалната искова молба било посочено, че към нея се прилага и вносна бележка за платена държавна такса. Същевременно
прокуратурата не е заявила недвусмислено твърдение, че обвиняемата не се е предоверила и е знаела, че сред представените приложения липсва действително вносна бележка.
Същевременно дългогодишната постоянна съдебна практика установява еднопосочно, че бездействието на съда да укаже внасянето на дължимата държавна такса не представлява съществено процесуално нарушение и не се отразява върху правилното решаване (Виж „ Съдебните такси“ на проф. Cm. Кучев, публикувана в Годишника на Софийския университет, Юридически факултет, т. 74 (1981), № 3, в която се цитира практика на Върховния съд в посочения смисъл още от 1957 г.
(решение № 1368/1957 г. на IV г.о.): ,, Ищецът не е внесъл дължимата съгласно чл. 55 ГГ1К държавна такса по делото. Съдът е следвало съгласно чл. 100 ГПК да остави исковата молба без движение и да даде срок на ищеца да внесе таксата, но е пропуснал да стори това. Съдът е  могъл и след образуването па делото по реда на чл. 100, cm. 4 ГПК да даде възможност на ищеца да внесе необходимата такса и ако не бъде
внесена, да прекрати делото. Като не е сторил нито едното, нито другото, а е дал ход на делото и го разгледал и поставил решение по него, съдът е извършил нарушение иа чл. 100 ГПК. Нарушението обаче не е
съществено по смисъла на чл. 225 ГПК, защото не се е отразило върху правилното решаване на делото, а държавната такса следва да се събере допълнително. “)
На следващо място прокуратурата е допуснала логическо противоречие в правно-организационната структура на обвинението, засягащо държавните такси, което също демонстрира изначалната му несъстоятелност. В настоящия случай обвинението мултиплицира в различни деяния продължаващото бездействие на обвиняемата в качеството на съдия да укаже събирането на държавна такса по първоначално предявената искова молба, а след това по допълнителната искова молба.
Държавната такса по първоначалната искова молба е внесена към първото съдебно заседание, затова и обвинението по този пункт обхваща поведението на обвиняемата от завеждане на иска до първото заседание. По отношение на таксата по допълнителната искова молба бездействието е накъсано на отделни деяния, като изкуствнено са обособени различни моменти, на които е отдадено самостоятелно правно значение – първото администриране на допълнителната искова молба, постановяването на определение в закрито
заседание, а след това – датата на всяко открито съдебно заседание. По логиката на обвинението, ако ищецът беше внесъл държавната такса по първоначалната искова молба не преди първото, а след второто съдебно
заседание например, обвиняемата щеше да извърши три престъпления във връзка с несъбирането й – до датата на първото с.з., по време на първото с.з. и по време на второто с.з. Такъв подход за обосноваване на обвинението е незаконосъобразен, защото в случая времето на изпълнителното деяние не е обвързано с поведение на обвиняемата – с нейни действия или бездействия, а с поведението на трето лице.
Същевременно бездействието на обвиняемата, което представлява продължаващо състояние, да укаже на ищеца да внесе държавна такса по допълнителната искова молба е разкъсано на отделни изпълнителния деяния,
осъществени на датите на откритите съдебни заседания. Незаконосъобразно  се изключва на първо място времето между откритите заседания, доколкото съдията има правомощие и в закрито заседание във всеки един момент да укаже на ищеца да внесе държавна такса, а на второ място е довел до изкуствено, несъответно на природата на процесуалното правомощие, разкъсване на бездействието, обхващащо периода от предявяване на
допълнителната искова молба. Така изкуствено е мултиплицирана и облага с  една и съща стойност, формирана от несъбирането на една и съща сума. Това вътрешно логическо противоречие на обвинението в тази му част, породено от неправилно разбиране на закона, на практика показва изначалната несъстоятелност на обвинението, което се изгражда върху обективно невъзможно фактическо положение, каквото е многократното
облагодетелстване на ищеца, доколкото държавната такса по една искова молба е едно вземане и подлежи на еднократно събиране. Тази неправилна оценка на фактите, от друга страна, показва същественият и непреодолим правен проблем на обвинението – многократно е инкриминирано бездействето за събиране на таксата до момента, в който обвиняемата е била докладчик по делото, защото в целия период от време
таксата е била събираема и е продължила да бъде събираема и след отстраняването й.
На следващо място е посочено, че с противоправното си поведение обвиняемата създала привилегия за ищеца, в която се включва гарантирането на възможността му да се удовлетвори в пълен размер претендираната в
нередовната искова молба сума. Държавната такса обаче не е гаранция, че ще бъде уважен искът, а е предпоставка за разглеждането му. Събирането на държавната такса, както беше посочено, е част от финансово правоотношение, с което правораздавателното по същество не е обвързано.
Така формулирано инкриминираното поведение на обвиняемата по тези пунктове на обвинението твърди единствено нарушение на процесуалния закон — чл. 129, ал. 2 ГПК, от съдията. Нарушението на чл.
129, ал. 2 НПК обаче само по себе си не е престъпление.
Само за пълнота следва да бъде посочено, че в обвинението са включени и разпоредби от ГПК, които не създават задължения за обвиняемата, а съдържат изисквания към ищеца (чл. 128 ГПК)
На следващо място е видно, че обвинението по пункт 2 от т. I, така, както е изведено, също почива на неправилно тълкуване на процесуалния закон. От това, че обвиняемата е допуснала обезпечение по исковата молба
без събрана държавна такса, не следва, че обезпечението е незаконно. Нещо повече – в конкретния случай определението на обвиняемата е било обжалвано и е било потвърдено от въззивната инстанция, която се е
произнесла при същите предпоставки, при които и първата – без да е внесена държавна такса. Това обаче не е достатъчно, за да се твърди, че съдиите от тричленния въззивен състав са извършили престъпление по служба именно поради което прокуратурата и не е предприела действия спрямо тях. Както беше отбелязано, държавната такса е била дължима, събираема и впоследствие е била събрана. Същевременно, при определянето, събирането, връщането на съдебни такси или при освобождаването от заплащане на таксите съдът развиват финансова, а не правораздавателна дейност, т.е. финансово-административните му актовете по определяне на съдебните такси не се отразяват на законосъобразността на правораздавателната му дейност, в този смисъл – не се отразяват и на законносъобразността на обезпечението.
Поради това изводът на прокурора, че е ответникът е бил увреден с незаконен запор, се изгражда върху неправилно разбиране за процесуалния закон.
По отношение на обвинението във връзка с невярното документиране в съдебния протокол – обстоятелствата, които са посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт (л. 9), възпроизвеждат част от
съдържанието на аудиозаписа от заседанието на 26.03.2014 г. От тях е видно, че обвиняемата задава въпрос за наличие на документ от 15.02.2012 г. и получава отговор от процесуалния представител, че е “представен
оригинал…”, след което видно от последващите реплики е започнало търсене в документите. На първо място възприетите за установени от прокуратурата факти в обстоятелствената част сочат, че именно обвиняемата е поставила въпроса за това дали се представя оригинал на платежно нареждане от 15.02.2012 г., т.е. тя е питала, защото не е знаела дали е така. На тази фактическа основа, която прокуратурата приема за установена, в случай че не е бил представен оригинал от 15.02.2012 г. за да се обосновава умишлено поведение, е следвало да бъде изрично аргументирано с други факти, а не с посочените, че обвиняемата не се е доверила на процесуалния представител, че има такъв документ поради немарливост и неподготвеност.
Същественото за преценката на съставомерността на поведението на обвиняемата по отношение на посоченото документиране и доказателствата, представени към исковата молба, обаче е обстоятелството, че
прокуратурата не твърди, че оригинали на тези документи не съществуват. Нещо повече – не твърди, че другата страна е поискала да бъдат представени оригиналите. Липсата на твърдения не представлява
неяснота на обвинението, а е израз на оценката на доказателствения материал по същество от прокурора – той е приел за установени само изложените в обстоятелствената част фактически положения или е счел, че
само те са необходимите, за да обосновават съставомерността. Ето защо съдията-докладчик следва единствено въз основа на тези изложени в обвинителния акт факти (положителни и отрицателни), на които прокурорът
е придал правно значение, да прецени дали инкриминираните деяния действително осъществяват състав на посочените престъпления, като са засегнали обществените отношения, защитими с криминализацията на чл.
282 НК и чл. 311 НК, както и каква е степента на тяхното засягане. Същата преценка е следвало да бъде извършена и от прокурора като орган по ръководство и решаване, защото едва след като установи засягане на
защитимите обществени отношения, е могъл да прецени дали е налице правонарушение, дали то е такова, че се е отразило съществено на гражданскопроцесуалното правоотношение, евентуално дали представлява
процесуално нарушение, допуснато при приложение на закона от съдията, дисциплинарно нарушение или престъпление.
В настоящия случай, видно от съдържанието на обвинителния акт, прокуратурата не е извършила такава преценка и изобщо не обсъждала въпроса какъв следва да бъде стандартът при повдигане на обвинение на
съдия за извършени действия при разглеждане на дело. Същевременно от изложените твърдения по тази част на обвинението не се извеждат съставомерни деяния, защото заверените копия имат доказателствената
стойност на оригиналите, ако не са оспорени. Съгласно чл. 183 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото.

Поради това, след като прокуратурата не твърди, че ответникът е поискал представянето на оригиналите на посочените документи, нито твърди, че такива оригинали съществуват и след като е посочила част
от аудиозаписа, съдържащ въпроси на обвиняемата по отношение на   представянето на възведения в обвинението документ и утвърдителен отговор на процесуалния представител на ищеца, поведението на
обвиняемата, такова, каквото е описано, не представлява умишлено съставяне на документ с невярно съдържание с инкриминираните цели.
Същевременно и обвинението, че обвиняемата е осъществила и състав на общото престъплението по служба, като не е изслушала аудиозаписа от съдебното заседание и не е разпитала секретарката, е несъставомерно . Това
е така, защото изобщо липсва теза в обвинителния акт защо се приема, че изслушването на аудиозаписа, такъв, какъвто е цитиран в обвинителния акт, би довело до различно произнасяне по искането за допускане и поправка на протокола.
На следващо място от обстоятелствената част е видно, че секретарката е разпитана, но разпитът й според прокуратурата страда от процесуални недостатъци.
Освен това допуснатото неизпълнение на процедурата по изслушване на аудиозаписа само по себе си не е достатъчно, както вече беше посочено, за извеждане именно на състав на престъпление. В тази връзка следва да
бъде посочено, че прокуратурата е придала меродавно значение за    приобщения от нея запис, изготвен в СГС, каквото той не би могъл са има. Действително съгласно чл. 150, ал. 3 ГПК при техническа възможност се
прави звукозапис на заседанието, въз основа на който в тридневен срок се съставя протоколът. Аудиозаписът по чл. 150, ал. 3 ГПК обаче се изготвя по прозрачни и предсказуеми правила, обявени на страните, и въз основа на
определение на съда. Записът, който се обсъжда в обстоятелствената част обаче, видно от наведените факти, не е изготвен в тази хипотеза и съответно той няма придаденото му от прокуратурата значение по чл. 151, ал. 2 ГПК
единствено въз основа на него да се допускат поправки и допълнения. В този смисъл записът няма формална доказателствена стойност и обстоятелствата, които следва бъдат изяснени за допускане на допълнение и поправка в протокола, е допустимо да бъдат изведени и от показанията на секретарката.
В обобщение на гореизложеното намирам,че в обвинителния акт не са допуснати отстраними съществени процесуални нарушения, доколкото тезата на прокуратурата е недвусмислено ясна и не води до нееднозначно
тълкуване.В същото време, възведените инкриминирани деяния не съставляват престъпления по чл. 282 НК и чл. 311 НК, нито такива, по които съдът би могъл да се произнесе без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението с прилагането на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление.Следователно, наказателното производство по делото следва да бъде прекратено, тъй като деянията, описани в обвинителния, не съставляват престъпление,поради което и на
основание чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК
Р А З П О Р Е Ж Д А М :
ПРЕКРАТЯВАМ наказателното производство по нохд № 5382/16 г.
по описа на СГС, НК, 18 състав.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване и протест пред САС в
15-дневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.