DeFakto.bg DeFakto.bg
Въпросът за незатихващите осъждания на държавата в Съда по човешките права в Страсбург, се превръща в системен проблем. Поради неговата актуалност, предлагаме гледната точка на Светла Маргаритова за поредната порция осъдителни решения на съда от 19 януари, за които De Fakto вече информира. Маргаритова е известен експерт в областта по защитата на правата на човека и спазването на Европейската конвенция за защита от посегателства на властта върху хората.
На 19 януари 2017 г. Европейският съд за правата на човека постанови пет решения по български жалби. Две от тях са класифицирани като такива с второ ниво по важност, а останалите три – в трето ниво. Нито в едно от решенията не се повдигат въпроси, които до този момент не са били обсъждани вече от Съда. Независимо от това властите очевидно не са си взели поука от предходните осъдителни решения.
В това отношение внимание заслужават делата I.P. c. Bulgarie (no 72936/14) и Ivan Todorov c. Bulgarie (no 71545/11).
В първото от тях е повдигнато оплакване по повод липсата на съдебен контрол за периода от 14 април до 14 май 2014 г., когато жалбоподателят е бил задържан в Дома за временно настаняване на малолетни и непълнолетни с постановление на районната прокуратура по искане на органите на полицията.
Европейският съд посочва, че в националното законодателство липсва както обща норма от типа habeas corpus, така и специфична – във връзка с настаняването на малолетни и непълнолетни в места, подобни на ДВНМН, като се позовава на решението си по делото A. et autres (no 51776/08, § 107, 29 novembre 2011) Съдът констатира, че след посоченото решение законодателството не е променяно, а решението за настаняване на жалбоподателя в ДВНМН е взето от прокурора по искане на полицията – т.е. в рамките на осъществяване на изпълнителната власт на държавата и тези органи не предоставят гаранциите, изисквани от чл. 5§4, а освен това техните актове не подлежат на съдебен контрол. Колкото до решението на районния съд, постановено на 29.04.2014 г., (по повод което правителството поддържа, че тогава съдът е осъществил такъв контрол), Съдът констатира, че предмет на обсъждане в мотивите е единствено искането на комисията за настаняването на младежа във ВУИ. Той отбелязва, че няма данни в досието властите да са отправили такова искане към съда в интервала 15-29 април (когато е постановено съдебното решение), а и самото законодателство не е превиждало такова правомощие на съда, изключвйки съдебния контрол върху актовете на прокурора.
На основание на своите констатации съдът достига до извода, че след като задържането на жалбоподателя в периода 15 април 14 май не е било обект на независим съдебен контрол, е допуснато нарушение на чл. 5§4.
Важно е да се отбележи, че по повод липсата на съдебен контрол върху актовете на прокуратурата, с които се настаняват малолетни и непълнолетни в ДВНМН Конституционният съд на Република България бе сезиран по искане на петчленен състав на Върховния административен съд. По образуваното к.д. № 7/2016 г. с докладчик съдията Румен Ненков Конституционният съд единодушно постанови решение № 11 от 4 октомври 2016 г. (Обн., ДВ, бр. 80 от 11.10.2016 г.), в което не установи нарушение на чл. 37 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Той прие, че дейността на прокуратурата в хипотезите по упражняване на правомощията й за настаняване в тези заведения не са като на съдебен орган, а имат функциите и действието на индивидуален административен акт, поради което подлежат на съдебен контрол по общите правила на АПК. В решението си КС достига до извода, че „ в съответната осъдителна част на постановеното решение ЕСПЧ е посочил като единствена причина да установи нарушение на чл. 5, § 4 КЗПЧОС обстоятелството, че като ответник по жалбата „правителството не е посочило вътрешноправно средство за защита“, даващо възможност за последващо оспорване пред съд на акта за настаняване в съответен дом за малолетни и непълнолетни. Следователно няма никакво основание да се приеме, че от настоящето решение на КС произтича, че правозащитния стандарт по Конституцията е занижен в сравнение със стандартите, установени от КЗПЧОС.“ Без отговор остава въпросът дали Европейският съд би постановил решение в този смисъл, ако Конституционният съд все пак бе установил несъответствие на чл. 37 от ЗБППМН с Конституцията и с чл. 5§4 от Конвенцията, както и дали това решение би било достатъчно основание да се атакуват прокурорски актове за настаняване в ДВНМН пред административните съдилища на осн. чл. 120 от Конституцията.
Другото важно осъдително решение, което е в резултат на законова празнота, е това по жалбата на Иван Тодоров. Тя е по повод оспорването на законността на задържането за изтърпяване на наказание лишаване от свобода от страна на жалбоподателя, който твърди, че присъдата му не подлежи на изпълнение поради изтичане на абсолютната давност, на каквато позиция е и Комисията по помилванията към Президента, поради което отказва да разгледа молбата му да бъде помилван. Това дава основание на жалбоподателя да се завърне от САЩ, но на аерогара София е задържан, отведен в затвора, където остава от 2008 до 2014 г. Жалбоподателят сезира прокуратурата с жалба, но военната прокуратура преценява, че давността е била прекъсната с обявяването му за общодържавно издирване и нова срок е започнал да тече, който би изтекъл на 31 май 2008 г., т.е. след задържането на жалбоподателя на аерогарата. Върховната касационна прокуратура приема, че давността е била прекъсвана многократно от различните мерки, които са били предприемани за издирване на жалбоподателя. Той неколкократно отправя жалби до различни инстанции, които са оставени без уважение и е освободен едва на 27 май 2014 г. Жалбоподателят подига оплакване за това, че не е разполагал с право на жалба пред съд срещу законността на неговото задържане, както и е не е имал право да получи обезщетение за това.
Съдът не намира нарушение на оплакването по чл. 5§1, но отхвърля всички възражения на правителството за допустимост по повод оплакванията по чл. 5§4 и 5§5 от Конвенцията (свързани с новите вътрешноправни срества за защита след измененията в ЗОДОВ пре 2012 г. в чл. 2). В тази връзка основният аргумент е, че предвидените нови хипотези за отговорност на органите по чл. 2 за всички нарушения на чл. 5 от Конвенцията не включват хипотеза като тази на жалбоподателя, защото нито прокуратурата, нито съдът или органите на досъдебното производство могат да бъдат упреквани в нарушаване на някои от правата по чл. 5, тъй като проблемът е в самото законодателство.
Съдът отбелязва, че по въпроса дали е изтекла абсолютната давност или не към момента на задържане на жалбоподателя е имало две противоположни ти. От една страна, той е твърдял, а такава е била позицията и на комисията по помилването, че абсолютната давност е настъпила преди момента на задържането му, поради което то не е законосъобразно. На противоположната позиция е била прокуратурата, в чиито компетенции е да прецени дали едно наказание подлежи на изпълнение или не. При тези обстоятелства Съдът приема, че въпросът за изпълнимостта на санкцията е бил определящ за законността на задържането му и че той не е бил решен със сила на пресъдено нещо след момента на постановяване на осъдителната присъда – нито през 1987, нито през 1992 г. Законодателството е следвало да предостави на жалбоподателя правото на достъп до съд с оглед изискванията на чл. 5§4, но българското право не предвижда такава специфична жалба, свързана с изпълнението на наказанието, или с частичната недопустимост на изпълнението, или за да се отчете и срокът на предварителното задържане. Прокурорските постановления не се подлагат на съдебен контрол, а само на йерархичен. Ето защо, както и в предходни свои решения (Gavril Yossifov c. Bulgarie, no 74012/01, § 60, 6 novembre 2008), Съдът отбелязва, че прокурорът не може да играе ролята на „трибунал“ по смисъла на чл. 5§4, а от друга страна, във вътрешното законодателство не съществува обща процедура от типа на habeas corpus, позволяваща съдебен контрол върху задържането независимо от основанията за това и освобождаване на задържания, ако то се окаже незаконосъобразно.
Колкото до възможността за предявяване на иск по ЗОДОВ (каквото възражение е направило Правителството за неизчерпване на вътрешноправни средства за защита), Съдът отбелязва, че дори и такава потенциална възможност да съществува и тя да доведе до констатация за незаконността на задържането, тя не би довела до освобождаване на задържаното лице.
Въз основа на обсъдените аргументи Съдът констатира, че по време на лишаването му от свобода в периода от 27 януари 2008 г. до 27 май 2014 г. жалбоподателят не е имал достъп до съд, който да контролира законността на задържането му, каквито са изискванията на чл. 5§4 и в случай на установяване на неговата незаконност, да бъде освободен. Затова е установено нарушение на чл. 5§4. Съдът напомня, че правото на обезщетение, предвидено в чл. 5§5 възниква при констатирано нарушение на всяка една от хипотезите, уредени в §§1-4 на този текст. Поради констатираното нарушение на чл. 5§4 (и установената липса на вътрешноправно средство за защита), Съдът достига до извода, че е налице нарушение и на чл. 5§5, тъй като и след изменението на чл. 2 на ЗОДОВ отново не е налице хипотеза, която би била приложима за настоящия случай. Той отбелязва, че в действащото законодателство не съществува никакво друго средство, което да предоставя правото на обезщетение за неимуществени вреди, каквито са изискванията на чл. 5§5.
Затова е установено нарушение и на чл. 5§5.
Това решение дава сигнал към властите, че е крайно време да се обсъди въпросът относно приемането на обща норма, предоставяща правото на обжалване на всички възможни форми на лишаване от свобода независимо то тяхното основание, пред съд. Иначе сме потенциално застрашени периодично Европейският съд да установява нарушения, а българският данъкоплатец да ги заплаща без да има правото на глас дали е съгласен или не с такава политика на незачитане решенията на тази международна институция.
*Текстът е от Блога на Светла Маргаритова – www. pravandchoveka.com
