DeFakto.bg DeFakto.bg
Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на ПДИ
През 2008 беше разширен кръгът на задължените да предоставят достъп до обществена информация институции. Законодателната инициатива тогава възникна в отговор на нуждата от повече прозрачност в сферата на управлението, взаимоотношенията между публични институции и фирми и като превенция на злоупотребата с публични средства.[1] Дотогава задължението по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) в редакцията от 2000 обхващаше държавните органи като Министерския съвет, министрите, Народното събрание, кметовете на общини и населени места и т.н., както и т.нар. „публичноправни субекти” като Българската народна банка, Националната здравноосигурителна каса и др. Отделна категория задължени лица бяха гражданите и фирмите, финансирани от държавния бюджет.
След измененията от 2008 задължението се разпростря и върху така наречените „публичноправни организации”. Това са юридически лица, които независимо дали са търговци или извършват дейност с цел, различна от печалба, отговарят на който и да е от трите критерия, дадени поотделно:
Повече от половината от приходите му за предходната година са финансирани от държавния или общински бюджет, или пък от бюджет на здравното осигуряване, или от държавното обществено осигуряване, здравната каса или възложител на обществена поръчка;
Повече от половината от състава на управителния или контролния му съвет се определят от възложител на обществена поръчка;
Подлежи на управленски контрол от страна на възложител на обществена поръчка.
Последваха години на изясняване в практиката коя например контролирана пряко или непряко от държавата фирма е „публичноправна организация”. Съдилищата приеха, че Националната електрическа компания (НЕК) и Българският енергиен холдинг (БЕХ) не са задължени по ЗДОИ субекти по различни причини. БЕХ е създаден с държавен капитал, но не с цел задоволяване на обществени интереси. При НЕК обратно – дейността се извършва за задоволяване на обществени интереси, но пък капиталът не е държавен (а на НЕК). По този начин до известна степен се губеше практическата полза от разширяването на кръга на задължените субекти.
С измененията и допълненията в ЗДОИ, в сила от 12 януари 2016 отпадна законовото ограничение, според което само фирмите, които са създадени с цел задоволяване на обществени интереси, са длъжни да отговарят по ЗДОИ. Така се преодоля субективизмът в административната и съдебната практика, според който въпросът дали дадена частна организация е длъжна или не да дава информация по ЗДОИ се преценява за всеки конкретен случай.
Тенденцията за разширяване на задължението да се предоставя обществена информация в посока частни организации не е характерна само за българското законодателство. От поставен въпрос в международната мрежа на Застъпниците за свободата на информация се получиха интересни отговори, разкриващи законодателните решения в различните държави.
Според закона във Великобритания организации, които извършват публични функции, се смятат за публични институции и са длъжни да предоставят информация. Преценката кои частни организации извършват публични функции се извършва от държавния секретар.[2] Отделно са задължени организациите, които имат договор с публична институция да извършват услуга, чието предоставяне е в задълженията на тази институция.[3] Длъжно да предоставя информация е и всяко лице, което държи информацията от името на дадена публична институция.[4]Основанията, на които частните организации се смятат за задължени субекти, са сходни и съгласно закона на Шотландия.
Списъкът на задължените субекти съгласно закона на Хърватска се приема от информационния комисар. Решението му да включи частна организация в този списък подлежи на обжалване пред Върховния административен съд. За задължен субект е определена например Хърватската Футболна Асоциация, тъй като според закона спортът е сфера на специален държавен интерес. Регулярното финансиране на дадена организация от държавата също е основание тя да предоставя информация, какъвто е случаят с Червения кръст. В случаите на договори между публични институции и частни фирми, договорът и съответната финансова информация са публично достъпни.[5] В тези случаи информационният комисар може да разпореди дори декласифициране на договор, класифициран като държавна тайна.
Законите на Нигерия и Южна Африка изрично предвиждат задължения за частни организации да предоставят информация. Такъв достъп може да се иска за упражняването или защитата на друго право. В Индия законът включва в кръга на общодостъпната информация всяко сведение, до което правителството има достъп.
В Израел е внесен законопроект, с който ще бъдат задължени банките и застрахователните дружества да предоставят достъп до информация.[6]
Според закона в Уругвай задължението за предоставяне на информация обхваща дружества, в чийто капитал участва държавата. Частните организации, изпълняващи публични функции, не са включени в задължените субекти, но свързаната с тях информация е достъпна, като следва да се поиска от съответната държавна институция.
В няколко държави задължението за предоставяне на достъп до информация обхваща частни организации, които получават „значително публично финансиране”. В Дания, Ирландия и Сърбия законодателството включва в този обхват дружества с над 50% държавно участие. Употребената терминология е различна – в Дания се посочва, че задължението обхваща фирми, финансирани „предимно” от държавата, докато в Ирландия и Сърбия се отнася до фирми, които са финансирани „изцяло или частично” от публичен източник. В Индия задължението за предоставяне на информация обхваща частни организации, финансирани с повече от 60 000 $ от държавния или общинския бюджет или такива, в които публичното финансиране е от 75 % от годишния им бюджет нагоре. Критерият за „значително публично финансиране” се прилага и в Черна гора. В Дания и Ирландия частните организации се определят като задължени да предоставят информация от съответния компетентен орган на власт.[7]
При този кратък обзор може да се заключи, че тенденцията е частни организации, главно търговски дружества, да се включват в обхвата на законите за достъп до информация (свобода на информацията) според участието или влиянието на държавните институции в тях. По този критерий в България е приет същия законодателен подход, както виждаме от задължеността на „публичноправните организации”.
Според българското законодателство обаче не се смятат за задължени да предоставят информация организациите, които предоставят т.нар. „обществени услуги”. Понятието е дефинирано чрез изброяването: „образователни, здравни, водоснабдителни, канализационни, топлоснабдителни, електроснабдителни, газоснабдителни, телекомуникационни, пощенски или други подобни услуги, предоставени за задоволяване на обществени потребности, включително като търговска дейност, по повод на чието предоставяне могат да се извършват административни услуги”.[8] Но тези субекти не са посочени в закона като длъжни да предоставят обществена информация, нито съдебната практика приема такова задължение за тях. Следователно е налице празнота, която може да бъде преодоляна по законодателен път.
Единственото изключение, при което е налице задължение за частни фирми, които предоставят обществени услуги, да предоставят определена информация се съдържа в Закона за опазване на околната среда (ЗООС). В този случай става въпрос за обществените услуги, свързани с околната среда.[9] [1] Една част от измененията и допълненията в ЗДОИ през 2008 г. бяха внесени от народния представител Мартин Димитров, докато друга част бяха инициирани от парламентарната комисия за борба с корупцията. И в двата случая проектите бяха консултирани с Програма достъп до информация и разработени с решаващото участие на нашия екип.
[3] Пак там.
[4] Чл.3 (2) b от Закона за свобода на информацията. [5[2] Чл.5 от Закона за свобода на информацията.
] Според българското законодателство, договорите по обществена поръчка и други свързани документи се публикуват в интернет страниците в секция „Профил на купувача”, а останалите договори между държавни органи и частни фирми са достъпни при надделяващ обществен интерес – § 1, т.5, буква „е” от ДР на ЗДОИ.
[6] В България по законодателен път бе създадено задължение за публикуване на влогове и кредити, свързани с фалиралата КТБ.[7] Подобно на Великобритания, както бе описано по-горе.
[8] Вж. § 1, т.3 от ДР на Административнопроцесуалния кодекс.
[9] Чл.21, ал.3 от ЗООС.
Източник: Програма за достъп до обществена информация
