Съюзът на съдиите открива дискусия за отговорността на съдиите с решения на германския Върховен съд

Представяме решение на Федералния Върховен съд на Германия от 4 септември 2001 г., в превод на младши съдията Андрей Георгиев, което има за предмет наказателна отговорност на съдия по обвинение за извършено престъпление по § 339 от германския НК, който предвижда специален състав на престъпление – превратно упражняване на правосъдието.

Според текста на закона: „Съдия, друго длъжностно лице или арбитър, който виновно използва превратно правото в полза или във вреда на определена страна при провеждане или решаване на дело, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години.”

От  решението става ясно, че според константната съдебна практика не всяко неправилно приложение на правото съставлява превратно упражняване на правосъдие по смисъла на §339 НК. Престъпление е само правонарушението, което  флагрантно накърнява задължението за опазване на законността, при което определено длъжностно лице съзнателно и грубо се отклонява от правото и закона или когато злоупотребява с предоставената власт чрез надхвърляне на границите на дискреция. Явната немотивираност сама по себе си не обосновава превратно упражняване на правосъдие. Решението е показателно и за респекта, който се отдава на свободата на съдията да приоритизира по вътрешно убеждение решаването на определени въпроси и да преценява какво време му е необходимо, за да се обоснове, както и за вниманието заплахата от дисциплинарна и наказателна отговорност да не причинят непропорционално ограничение или угроза за съдебната независимост (“ Следователно, при разрешаването на въпроса дали забавеното разглеждане на едно дело може да се разглежда като нарушение на правото по смисъла на § 339 НК, следва да се изхожда от това, че по принцип на съдията е оставено решението на кое от възложените му за извършване разнообразни служебни задължения да даде предимство пред останалите, кое действие той смята в конкретния случай за подходящо за развитието на делото, както и с каква задълбоченост се посвещава на разглеждането на делото. Той не е и обвързан с работно време за това (BVerwGE 78, 211, 213).

С решението на Федералния Върховен съд слагаме начало на серия публикации, с които целим да провокираме дискусия за обхвата на отговорността на съдията (дисциплинарна, наказателна, гражданска) при осъществяване на правосъдието и пределите на тази отговорност с оглед конституционно гарантираната съдебна независимост. За да се избегне непрякото влияние при изпълнение на съдийските функции и опасността да се преследва съдия заради вътрешното му убеждение, основанията за наказателна, гражданската и дисциплинарната отговорност за постановени съдебни актове е ограничена. Както предвижда чл. 26, ал. 1 от Федералния закон за съдиите в Германия, съдиите подлежат единствено на дисциплинарен контрол, само доколкото това не съставлява вмешателство в съдебната независимост. Съдиите могат да бъдат наказателно преследвани единствено за превратно упражняване на правосъдието в съдебно решение в случай на фундаментално нарушение на правосъдието, когато се извращават смисълът и целта му. Що се отнася до гражданската отговорност, единствено нарушението на служебните задължения, което представлява престъпление, може да служи за основание за иск за вреди в резултат на конкретно съдебно решение.

От една страна, германската съдебна практика стъпва на развита правна доктрина за съдържанието, пределите и измерителите на оперативната самостоятелност на държавните органи, съответно – на контрола върху свободата им на дискреция. От друга – изясняването на точния смисъл на понятието “превратно” в смисъл на извращаване на правото от германския съд също намира опора в развита правна култура и доктрина на правния позитивизъм и неговите ограничения.

През 1946 г. Густав Радбрух, който в продължение на 20 години изследва непосредствено правната уредба на националсоциализма и нейните последици, дефинира „формула за непоносимостта“: „конфликтът м/у справедливостта и правовата сигурност би трябвало да се реши така, че позитивното право, подсигурено чрез законите и властта, да има предимство дори тогава, когато по съдържание е несправедливо и нецелесъобразно, освен ако противоречието на позитивния закон спрямо справедливостта достигне такъв непоносим размер, че законът трябва да отстъпи като „неправилно право“ пред справедливостта. Невъзможно е да се направи по-строго разграничение между случаите на законово беззаконие на закона и законите, действащи все още въпреки невярното съдържание; но с голяма точност може да се направи едно друго разграничение: там, където справедливостта не е цел, където при прилагането на позитивното право съзнателно е отречено равенството, съставляващо сърцевината на справедливостта, там законът не само е „неправилно право“, а му липсва всъщност всякакъв правен характер“. На основата на разбирането за отстъплението на “неправилното право” при извънмерно противоречие на позитивния закон със справедливостта впоследствие се търси решение за реституиране на законно конфискуваното имущество на евреите в годините на националсоциализма. По-късно отново на същата основа Върховният съд на ФРГ приема, че не са противоконституционни осъдителните присъди срещу срочнослужещите войници за убийството на бегълци по вътрешногерманската граница (берлинската гранична стена). Върховният съд отбелязва, че оправдателната причина (законът) да се убива не се взема предвид, когато изразява „очевидно грубо нарушаване на справедливостта и хуманността; нарушението трябва да е толкова голямо, че да накърнява правните убеждения, присъщи на всички народи и засягащи стойността и достойнството на човека“.

Германският опит за дефиниране на “крайната незаконност”, която по същество е и в основата на престъпния състав за превратното упражняване на правосъдие от съдия, действително има различна контекстуална и културна история от нашата. И в решението, което предлагаме на вниманието Ви, се вижда, че внимателно се претеглят двата съществени елемента на правната система – справедливост и правна сигурност. Познанието за германската правна доктрина и съдебна практика обаче и международните правни стандарти могат да бъдат много полезни и за българските правосъдни органи и научни среди в усилията им да отграничат допуснатото процесуално нарушение и грешката в материалния закон от умишленото неправилно приложение или изопачаване на закона.

В становище № 3 (2001) на Консултативния съвет на европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите и правилата, определящи професионалното поведение на съдиите, в частност етика, несъвместимо поведение и безпристрастност се посочва, че „естествена последица от правомощията и доверието, гласувано на съдиите от обществото е, че трябва да има някакво средство за търсене на отговорност на съдиите и дори отстраняването им от длъжност в случаи на тежки простъпки, които да дават основание за предприемане на такова действие. Необходимостта от предпазливост при признаването на такава отговорност произтича от нуждата да се отстоява независимостта на съдебната власт и защитата от неправомерен натиск.” В параграф 75 от становището като препоръчителен стандарт се приема, че „на съдиите не трябва да бъде налагана наказателна отговорност за неумишлено допуснати пропуски при упражняването на техните функции.”

Според чл. 132 от Конституцията на Република България при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Точното прилагане на конституционната разпоредба е важна гаранция за независимостта на съдията. Същевременно няма съмнение, че независимостта на съдебната власт може да бъде уязвена и отвътре, включително, когато правораздавателната дейност е използвана не за постигане на целите на правосъдието, а за противното – за тяхното умишлено саботиране и дискредитиране. Поради това от първостепенно значение е прецизното изясняване на съдържанието на функционалния имунитет на съдиите, на неговите граници и на правомощията на органите, които трябва да го преценяват, за да решат дали е допустимо да се възбуди наказателно или дисциплинарно преследване за нарушения, извършени при осъществяване на правосъдието. Затова и дейността на Висшия съдебен съвет по дисциплинарните производства срещу съдии, както и съдебната практика по наказателни дела за обвинения срещу съдии, изисква особено внимание и професионален анализ. Важни въпроси за отговорността на съдиите са и установяването на обхвата на понятието „осъществяване на съдебната власт”, изясняването на обективните и субективни специфики на дисциплинарните нарушения и престъпленията при постанавяване на съдебните актове и по-общо – при осъществяване на правосъдието.

Българските казуси по такива дела са ограничени, но публикуването на решенията (дори и отменените, или тези, които още нямат стабилитет) и подлагането им на критичен професионален анализ само може да е от полза за развитието на съдебната практика и правна доктрина. Затова след решението на Върховния съд на ФРГ  ще публикуваме решения по дисциплинарни и наказателни дела срещу съдии и членове на Висшия съдебен съвет за твърдяни нарушения и престъпления по служба.

Решение по наказателно дело 5 StR 92/01 (Word)
Решение по наказателно дело 5 StR 92/01 (PDF)