Последни новини
Home / Законът / Съюзът на съдиите открива дискусия за отговорността на съдиите с решения на Германския върховен съд – част втора

Съюзът на съдиите открива дискусия за отговорността на съдиите с решения на Германския върховен съд – част втора

Defakto.bg

 

В понеделник публикувахме решение на Федералния  съд  на Германия за наказателната отговорност на съдия по обвинение за превратно упражняване на правосъдието.  С това решение Съюзът на съдиите в България  откри дискусия за отговорността на магистратите в черни тоги.   Днес, вторник, продължаваме темата с ново решение по наказателно дело 5 StR 92 на пети състав на  Федерален Върховен съд в Хамбург. По това дело върховният федерален съд   отменя присъда на Провинциален съд в Хамбург и връща делото за ново разглеждане,  включително по разноските в производството, от друг състав на Провинциалния съд.

НК § 339Забавеното обработване на съдебно дело в рамките на обективно установен срок представлява превратно упражняване на правосъдие, ако съдията с поведението си е действал целенасочено по външни за делото съображения в полза или във вреда на една от страните.

МОТИВИ:

Провинциалният съд е осъдил подсъдимия за нарушения на службата му във връзка с правосъдието (чрез бездействие) на парична глоба от 120 дневни надници от 100 марки. Подадената срещу тази присъда касационна[1] жалба на подсъдимия, с която той иска освобождаването си с наведените възражения за нарушение на материалния закон, също както и протестът на прокуратурата, с който освен останалото се търси и осъждане на подсъдимия за извършено в съвкупност с превратното упражняване на правосъдието незаконно лишаване от свобода, [следва да]имат за резултат отмяна на обжалваната присъда. Поради това не се налага разглеждане на  повдигнатото от подсъдимия допълнително възражение за процесуални нарушения.

Според установеното от Провинциалния съд[2] при разглеждане на съдебно дело от подсъдимия като едноличен съдебен състав в Районния съд[3] – Хамбург, на 19 май 1999 г. се е стигнало до сериозни нарушения на реда от страна на присъстващите в залата. Те изключително шумно показвали недоволството си от подсъдимия и демонстративно седели, докато била четена присъдата. Един от присъстващите не се изправил и след подканване, поради което подсъдимият го предупредил, че ще му наложи задържане поради нарушаване на обществения ред и, тъй като гражданинът продължил да се държи провокативно, му наложил три денонощия задържане в ареста. В рамките на настъпилата суматоха друг присъстващ гражданин се опитал да се изкачи върху преградата между мястото за публиката и банките на страните, спънал се и паднал, докато началничката на съдебната охрана се опитвала да го спре. И на този гражданин подсъдимият наложил три денонощия задържане в ареста след предупреждение, на което присъстващият гражданин не реагирал. И двамата нарушители били арестувани веднага.

Процесуален представител на двамата арестувани граждани подал жалба срещу решенията за налагане на административно задържане поради нарушение на обществения ред. Подсъдимият научил за това още след обяд на същия ден по време на следващо съдебно заседание, продължило до малко преди 16 часа, в което жалбата му била представена от съдебен служител. През този ден подсъдимият не разглеждал жалбите. На следващия ден преди обяд подсъдимият първоначално не се появил в съда, а търсел в специализиран магазин информация за охранителни системи за жилището си, които му били препоръчани за инсталиране от отдела за защита на държавата при Провинциалната криминална служба. Към обяд той споделил относно задълженията си като първоинстанционен съдия на журналист, който  го попитал по личния му телефон за развитието на производството по жалбите, че „той не трябва да подскача веднага щом адвокатите поискат нещо от него. Подобни неща трябва да се обсъждат внимателно и на спокойствие.“ Подсъдимият уточнил, че журналистът не трябвало да публикува този израз, тъй като е негоден за цитиране. Когато подсъдимият се върнал в съда към 14:30 часа, той издиктувал на секретарката си решенията за налагане на административно задържане, които тя вписала в протокола от съдебното заседание. След това подсъдимият не се възползвал от възможността сам да преразгледа актовете. Напротив, той наредил след извършеното допълване на протокола актовете да останат в чекмеджето му и след това подготвял заседанията за следващия ден до 22 – 23 часа. Жалбите не били администрирани и на следващия ден. На 21 май 1999 г. на подсъдимия, който в същия ден водел заседания от 9:45 ч., били направени забележки от колеги в лавката на съда, че забавя производството по подадените жалби. На тези подмятания той отвърнал с – фактически невярното – твърдение, че протоколът още не е изготвен, защото не можел да се свърже със секретарката си. Малко след 16 часа подсъдимият занесъл лично решенията за задържане заедно с протокола, мотивите към жалбите и съставена от него по-рано бележка за отбелязване за причините, поради които в акта липсва указание за обжалване, във Висшия ханзейски провинциален съд[4] – въззивен в производството.

Един час след внасяне на жалбите във Висшия провинциален съд компетентният състав отменил решенията за налагане на административно задържане на формално основание, защото събитията от съдебното заседание, които са довели до налагане на задържане, не са били описани в протокола съгласно § 182 от Закона за устройство на съдилищата[5]. За материалноправното положение второинстанционното решение съдържа мотиви, че налагането на няколкодневно задържане в ареста е било разумна мярка за изключване на значително безредие с оглед мотивите на решението за налагане на мярката.

Подсъдимият оспорва, че е забавил администрирането на жалбите нарочно, за да накара нарушителите да се „пържат“. Той е бил на мнение, че осигуреният от § 306, ал. 2 НПК[6] на съдията тридневен срок за изпращане на  жалбата на съда, който трябва да я разгледа, се отнася и за решения за задържане в ареста, поради което напълно се е възползвал от този срок. Подсъдимият твърди, че са му били нужни два дни за администриране на жалбите поради други служебни и лични задължения и поради проверката на решенията за налагане на административно задържане, по-специално –  от формална страна, която смятал за необходима.

Провинциалният съд, от своя страна, е убеден, че подсъдимият нарочно е забавил администрирането на жалбите, като е знаел за нуждата от спешност, за да не застраши реалното изпълнение на решенията за налагане на административно задържане. При тази преценка той се опира на една подробна реконструкция на случилото се с подсъдимия на 19, 20 и 21 май 1999 г. и стига до извода, че за подсъдимия е било възможно – ако съзнателно беше пренебрегнал личните си желания – да предаде жалбите на Висшия провинциален съд в по-кратък срок. Изразите, използвани пред журналиста и в разговора в бюфета, при който обвиняемият очевидно излъгал, също позволяват да се заключи, че е налице намерение за забавяне и за съзнателно неточно прилагане на процесуалното право във вреда на задържаните.

Провинциалният съд намира, че начинът на разглеждане във времето на подадените жалби срещу решенията за налагане на санкции за опазване на реда съставлява превратно упражняване на правосъдие. Поради това поведението на подсъдимия представлява „съзнателно забавяне на изрично поисканата правна защита“ и съответно – флагрантно нарушение на гаранцията за съдебен контрол, която е намерила израз както в чл. 19, ал. 4 от Основния закон на ФРГ, така и в чл. 5, пар. 4 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

II

Жалба на подсъдимия

Жалбата на подсъдимия е основателна. При събирането на доказателства се установяват нарушения на правото.

1. По силата на константната съдебна практика не всяко неправилно приложение на правото съставлява превратно упражняване на правосъдие по смисъла на § 339 НК[7]. Само правонарушението, което  флагрантно накърнява задължението за опазване на законността, следва да бъде обявено за наказуемо. Превратно упражняване на правосъдие следователно извършва само длъжностно лице, което съзнателно и по тежък начин се отклонява от правото и закона. Явната немотивираност сама по себе си не обосновава превратно упражняване на правосъдие (постоянна съдебна практика, вж. Neue Juristische Wochenschrift, 1997, 1455[8] и цитираните там решения). Провинциалният съд не е доказал флагрантно нарушение на правото въз основа на събраните досега доказателства, тъй като при преценката на доказателствата се е основал на твърде тясно разбиране за дискрецията, която е позволена на съдията при изпълнението на служебните му дейности.

Провинциалният съд – който с право смята наложеното задържане поради нарушаване на обществения ред за основателно по същество с оглед на повтарящите се сериозни нарушения в откритото публично заседание (сравни Diemer, Karlsruher Kommentar der StPO, 4. изд., § 178 ЗУС[9], пар. 3 и цитираните там примери от съдебната практика) – поначало правилно изхожда от това, че превратно упражняване на правосъдие може да бъде извършено не само под формата на решения по същество, а и чрез нарушение на процесуални правила (постоянна съдебна практика; срв. BGHSt[10] 32, 357; 38, 381, 383; 42, 343, всички с по-нататъшни препратки). Към най-важните основни принципи на наказателния процес се числи непосредствено изводимата от чл. 20 от Основния закон и общото процесуално задължение за добросъвестност забрана за забавяне на процеса в нарушение на принципите на правовата държава, често клиширано обозначавана като изискване за експедитивност (BGHSt 24, 239 и сл.; 26, 1, 4). Уредена общо в чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, значението на тази забрана за забавяне на процеса в нарушение на принципите на правовата държава е особено засилено при дела със задържани лица от чл. 2, ал. 2, изр. второ от Основния закон[11] и чл. 104 от Основния закон[12], както и в чл. 5, пар. 3 и 4 ЕКЗПЧОС. Въпреки че правилата на тези разпоредби не са пряко предвидени за налагането на задържане поради нарушаване на обществения ред – мярка, която е относително по-рядко вземана и значително по-лека за засегнатия с оглед на ограниченото си във времето действие в сравнение с предварителното задържане и задържането под стража – изразеният в горепосочените разпоредби принцип, че делата със задържани следва да се разглеждат незабавно, важи и за мерки по § 178, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ЗУС[13]. Поради това превратно упражняване на правосъдие чрез нарушение на изискването за експедитивност не е невъзможно по принцип и при задържане поради нарушаване на обществения ред.

2. Въпреки негативните последствия, до които забавеното администриране на делото може да доведе за засегнатия, и особено при дела със задържан, съставът на престъплението превратно упражняване на правосъдие, доколкото осъществяването му се разглежда във връзка с нарушение на изискването за експедитивност, не може да бъде разширяван прекомерно в тази сфера на съдийската дейност. При тълкуването на тази норма следва да се отдава особено внимание на това съдийската независимост да бъде осигурена.

а) Проверката на един правен акт, каквато в настоящия случай подсъдимият е предприел във формата на внасяне на корекции на протокола, на последващо писмено мотивиране на решенията за налагане на административно задържане, както и на изготвяне на изяснителни бележки за въззивния съд, по принцип попада в обема на защита, предоставен на съдията от чл. 97 от Основния закон[14], както и в законовите разпоредби на § 25, ал. 1 от Германския закон за съдиите[15] и § 1 ЗУС[16]. Посочената защита не се отнася само към основния предмет на съдийската деятелност – дейността по въздаване на правосъдие. Интересът да се осигури действителна съдийска независимост изисква в обхвата на защита на това конституционно право да се включат и тези актове, които опосредствано обслужват правораздаването, предхождат го или са последващи актовете по същество и по процедурата (BGHZ[17] 90, 41, 45). На това [изискване] отговаря и постоянната практика на Съдийския дисциплинарен съд на Федералната република, според която пропускането на сроковете и несъразмерно дългите периоди за произнасяне на съдебни актове могат да бъдат разгледани в рамките на дисциплинарния контрол по реда на § 26, ал. 2 от Германския закон за съдиите[18] само когато се окажат несъразмерни с оглед на отделните дела или типични казуси и когато дисциплинарната мярка не засяга свободата на съдията да взема решения в конкретни случаи (BGHZ 51, 280, 287; 90, 41, 46; 93, 238, 243 и сл.).

Заплахата от наказание, при това под формата на такова за извършено престъпление, в значително по-голяма степен от мерките за дисциплинарен надзор е годна да повлияе на поведението на съдията, затова контролът на съдийската дейност и на наказателноправно основание не бива да води до съществено ограничаване на професионалната свобода на съдията с оглед на по-малката степен на отнапред установена конкретност на измеренията на изискването за експедитивност (срв. Решение на Върховния съд, цит. в Neue Zeitschrift für Strafrecht 1988, 218 и сл.).

b) Следователно, при разрешаването на въпроса дали забавеното разглеждане на едно дело може да се разглежда като нарушение на правото по смисъла на § 339 НК[19], следва да се изхожда от това, че по принцип на съдията е оставено решението на кое от възложените му за извършване разнообразни служебни задължения да даде предимство пред останалите, кое действие той смята в конкретния случай за подходящо за развитието на делото, както и с каква задълбоченост се посвещава на разглеждането на делото. Той не е и обвързан с работно време за това (BVerwGE[20] 78, 211, 213).

Но тъй като съдийската независимост не е нито съсловна привилегия (BverfGE 27, 211, 217; BGHZ 67, 184, 187; Benda, Ernst, In: Deutsche Richterzeitung 1975, 166, 170), нито пък е абсолютна и изолирана ценност, пред която всички останали изисквания на уредбата на правосъдието в правовата държава следва да отстъпят (Rudolph, In: Deutsche Richterzeitung 1978, 146; Kissel, Gerichtsverfassungsgesetz: Kommentar, 3. Aufl., § 1, абз. 43), предоставената по принцип на съдията широка дискреция не изключва във всички случаи наказателноправно релевантните нарушения на изискването за експедитивност.  Такива ще се наблюдават по-специално тогава, когато съдията нарушава императивни разпоредби, с които законодателят е конкретизирал общото изискване за експедитивност, например § 115 НПК[21], или пък когато съдията бездейства, въпреки че особени обстоятелства задължително налагат незабавно действие – например разпореждането за освобождаване на задържано лице след отмяна на заповедта за арест. И двете обаче не са относими към висящия за разглеждане пред съда случай.

След като подсъдимият, следвайки най-малкото едно защитимо мнение на малцинството (срв. бележките в Katholnigg, Oskar. Strafgerichtsverfassungsrecht,3. изд. Köln, 1999, § 181 GVG Rdn. 1. Kissel, loc.cit., § 181, par. 2), е преценил, че подадените по реда на § 181, ал. 2 ЗУС[22] обвързани със срок жалби срещу решенията за налагане на административно задържане са „обикновени“[23] жалби, от негова гледна точка администрирането на жалбите се е уреждало от § 306, ал. 2 НПК[24]. Тази разпоредба предвижда в случаите на отказ от упражняване на право на отзив[25] от първоинстанционния съд  представянето на жалбите пред въззивния съд [да става] „незабавно, най-късно преди изтичане на три дни“.  Подсъдимият не е нарушил тридневния срок, който при това е инструктивен (Kleinknecht, Theodor; Meyer-Goßner, Lutz. Strafprozessordnung. 45. изд. München, 2001. § 306, абз. 11), тъй като е внесъл жалбите във въззивния съд на втория ден от постъпването им. Дори и подсъдимият по този начин да не е действал „незабавно“, спазването на тридневния срок представлява важна индиция, че един определен от закона като достатъчен срок за администриране [на жалбите] не е бил нарушен.

Тъй като съдийските решения, срещу които може да се подаде жалба, засягат различни видове фактически ситуации и имат за предмет повече или по-малко тежко засягане на правната сфера на жалбоподателя, особени обстоятелства все пак могат да налагат администрирането им в изключителни случаи и преди изтичането на срока. Провинциалният съд е видял такива особени обстоятелства в настоящия случай в това, че разпореденото задържане в ареста е било наложено веднага в съответствие с изискването на § 179 ЗУС[26] и поради това на жалбоподателите не би могла да бъде дадена ефективна правна защита при администриране на жалбата след пълно изтичане на предписания тридневен срок.

Опасността от изпълнение на наложена мярка за лишаване от свобода в максимално допустимия срок обаче не може сама по себе си да обоснове задължение за експедитивно действие. По принцип и в тези случаи на съдията е оставена дискреция за разпределяне във времето на своите служебни и – тъй като не е обвързан с фиксирано работно време (BverfGE 78, 211, 213) – лични ангажименти. При това уважаването на жалбата няма особено практическо значение за жалбоподател, който е изтърпял задържане поради нарушение на обществения ред, извън установяването на противоправността на мярката, тъй като в тези случаи, поне според господстващото мнение, не се предвижда обезщетение от държавния бюджет  по реда на Закона за обезщетение за мерките за наказателно преследване[27] (Решение на Висшия провинциален съд[28]– Франкфурт,  Neue Juristische Wochenschrift, 1976, 303; Kissel, loc.cit., § 181, абз. 18).  Не следва да бъде отдадено и определящо значение на предоставения на съдията срок за администриране с оглед на намаляващата ефикасност на действията му, [като се приеме], че този срок е толкова по-кратък, колкото определената продължителност на задържането за нарушение на обществения ред е по-малка от предвидения в закона максимален едноседмичен срок. Съдията, който наложи задържане за един ден и изпрати жалбата срещу тази мярка на въззивния съд на следващия ден, не попада в обхвата на [престъплението] превратно упражняване на правосъдие само поради факта, че към момента на администриране задържането е напълно изтърпяно. Още повече, в подобни случаи е предоставена по-ефективна защита чрез разпореждане на въззивния съд по § 307, ал. 2 НПК[29], при което на жалбата е придадено суспензивно действие (срв. Katholnigg, Oskar, loc.cit., § 181, par. 4; Kissel, loc.cit., § 181, par. 11; Kleinknecht, Theodor; Meyer-Goßner, Lutz, loc.cit., § 181, par. 1; Schäfer/Wickern в: Löwe/Rosenberg, Strafprozessordnung, 24. изд.  Berlin/New York, 1989, § 181 GVG, par. 13).

Естествено, в разглеждания случай по силата на принципа за експедитивност, валиден за всички дела с лишени от свобода, бързото обработване на  актовете, свързани с налагането на задържане за нарушение на обществения ред, е било желателно, а с оглед на останалата служебна заетост и лични ангажименти на подсъдимия – и възможно. В същото време обаче подсъдимият с избрания от него начин на поведение не е прекрачил грубо обективните граници на предоставената му с оглед на горните принципи дискреция относно администрирането на жалбите. Това важи още повече с оглед на това, че неговото поведение не се е ограничило с просто бездействие, а според неговите необорени в тази част възражения [подсъдимият] е предприел [изследване] на приложимото право и е изложил придобитите по този начин познания в протокола и в нарочна бележка.

c) При забавено администриране на съдебно дело в рамките на обективно установен срок обаче е налице тежко правонарушение, ако съдията с начина си на поведение е действал целенасочено и по външни за делото съображения в полза или във вреда на една от страните (срв. BGHSt 42, 343, 345). В случая това би било вярно, ако подсъдимият е решил още в началото на деня след произнасянето на решенията за налагане на административно наказание задържане да не администрира жалбите, като умишлено ги бави, докато пълното изтърпяване на задържането не може вече да бъде избегнато чрез уважаване на жалбите от Висшия провинциален съд, което Провинциалният съд е сметнал за доказано [в първоинстанционното дело]. В този случай обективните граници на отредената на съдията дискреция за разглеждане на делата във времеви аспект ще бъдат спазени, тъй че няма да е налице излизане извън предоставената оперативна самостоятелност. Ще е настъпила обаче злоупотреба с предоставената власт чрез престъпване на субективните граници на дискреция.

Като взема предвид почти пълното изтичане на тридневния срок, в обективното протичане на процедурата по обжалване Провинциалният съд вижда също тежко нарушение на изискването за експедитивност, което води до извод за недобросъвестно поведение на подсъдимия. Този извод обаче, както беше описано по-горе, следва от едно твърде тясно разбиране за предоставената на съдията дискреция относно разглеждането на делата във времеви аспект. Ако Провинициалният съд установи с конкретика, че подсъдимият е можел с оглед на неговите служебни и лични ангажименти да администрира и препрати жалбите по-бързо, отколкото това се е случило, това може да доведе до извод, че подсъдимият не е изпълнил в достатъчна степен високите изисквания, които се поставят към съзнанието за дълг и отговорност на един съдия, особено по отношение на свързаните със съдийската независимост свободи на дискреция (срв. Kissel, loc.cit., § 1, абз. 3). С това обаче не се постига доказване на целенасочено забавяне на производството.

Съдържанието на телефонния разговор на подсъдимия с журналиста също не е било изчерпателно изяснено от Провинциалния съд. Тъй като високомерността, която личи в изказването на подсъдимия, че „той не трябва да подскача веднага щом адвокатите поискат нещо от него“ , е неподходяща в общуването между съдийското съсловие и адвокатурата, подсъдимият е имал пълно основание да попречи на публикуването на тази с право оценена от него като „неподходяща за цитиране“ забележка. Напротив, изглежда нелогично подсъдимият да е имал убеждението, както Провинциалният съд приема, че разкрива с изказа си пред журналиста едно целено правонарушение, и затова го е помолил за мълчание поради експлозивния характер, който едно подобно „признание“ безсъмнено има.

Същите съображения важат и за разговора в лавката. И тук Провинциалният съд не е взел предвид, че подсъдимият с оглед обоснованите подмятания на своите колеги е имал стимул да оправдае тромавата обработка на подадените жалби с фалшиво описание на реалните причини за това.

Тъй като Провинциалният съд е видял мотива за забавяне на делото, което съставлява превратно упражняване на правосъдие, в това, че подсъдимият не е искал да поеме риска от отмяна на решенията за налагане на административно задържане от въззивния съд и освобождаване на нарушителите от ареста преди цялостното изтърпяване на задържането, той се нуждае и от обяснение защо подсъдимият е сметнал подобен риск за реален.  Подобни обяснения са още по-необходими, като се има предвид, че Провинциалният съд е направил предположение в полза на подсъдимия, че той не е съзнавал формалните пороци на решенията за налагане на административно задържане и че взетите от него решения са изглеждали защитими по същество с оглед на извършените тежки нарушения.

Посочените пороци са основание за отмяна на присъдата. Поисканото от Федералния главен прокурор оправдаване обаче не следва да бъде постановено, тъй като не е изключено безсъмнено, че друг съдебен състав по фактите би могъл да приеме за установени субективни представи на подсъдимия, които да доведат до осъждане по § 339 НК[30].

III

Протест на Прокуратурата

Доколкото Прокуратурата в своя протест за утежняване положението на подсъдимия излага оплаквания, че Провинициалният съд е отказал с правно необосновани мотиви да осъди подсъдимия за извършено в релана съвкупност престъпно лишаване от свобода, то протестът – в този случай с действие и в полза на подсъдимия съгласно § 301 НПК[31] – е основателен.

На основание на направените от Провинциалния съд заключения по отношение на  субективните представи на подсъдимия не се достига, противно на правните доводи на инстанцията по фактите, до извода, че подсъдимият е счел, че решенията за налагане на административно задържане не страдат от формални или материалноправни пороци. По същия начин, по който наличето на умисъл за превратно упражняване на правосъдие се разколебава от убеждението на извършителя, че действа правомерно, когато поведението му се отклонява от [предписанията на] закона по очевиден начин и се определя от собствените му критерии вместо от поставените от законодателя (срв. BGHSt 32, 357, 360), едно подобно убеждение може да [доведе до] екскулпиране на съдията по престъпни състави, които се осъществяват в идеална съвкупност [с посоченото престъпление].  Постановяването на мерки, които водят до лишаване от свобода на граждани, също както и продължаването на действието на тези мерки е допустимо само в рамките на една уредена юрисдикционна процедура, в която се включва и осигуряването на ефективна правна защита при съблюдаване на принципа за експедитивност. Ако последващият съд по фактите достигне повторно въз основа на нестрадащи от правни пороци заключения до извода, че подсъдимият умишлено е предотвратил освобождаването на задържаните наблюдатели в един по ранен момент, като е забавил отнасянето на жалбите им до Висшия провинциален съд, то подсъдимият следва да бъде осъден и за извършено в реална съвкупност противозаконно лишаване от свобода.

Съдии:  Хармс Хегер Тепервийн,  Раум Браузе

Още: Съюзът на съдиите открива дискусия за отговорността на съдиите с решения на германския Върховен съд

[1] Преводът на формулата на Радбрух и на цитита от решението на ВС на ФРГ е на Станислава Друмева, “Около Хабермас, нормативността в модерните общества и идеята за справедливост, изд. “Дом на науките за човека и обществото, София, 2000.

***

[1] В оригинала става въпрос за ревизионно производство, което се различава от класическата касация, но в българската доктрина именно този вид производство е известно като „касация“ – б. пр.

[2] Landesgericht – eквивалент на българските окръжни съдилища, в случая това е първата инстанция във висящото пред върховния съд наказателно производство – б. пр.

[3] Amtsgericht – б. пр.

[4] Hanseatisches Oberlandesgericht – б. пр.

[5] „Ако е приложена мярка срещу нарушение на реда или е задържано лице за нарушаване на реда, или участващо в производството лице е било изведено, определението на съда и поводът за постановяването му трябва да се отразят в протокола.“ – б.пр.

[6] „Ако съдът или председателят, чието решение се обжалва, преценят, че жалбата е основателна, те трябва да я уважат; в противен случай жалбата се предава незабавно, но не по-късно от три дни на въззивния съд.“ – б. пр.

[7] „Съдия, друго длъжностно лице или арбитър, който виновно използва превратно правото в полза или във вреда на определена страна при провеждане или решаване на дело, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години.“ – б. пр.

[8] Това е специализирано правно списание, където се прави обзор на актуалната съдебна практика. В Германия решенията на различните съдилища се цитират най-често по него, а не по номер на дело. Първото число е годината, второто – страницата – б. пр.

[9] Закон за устройство на съдилищата – GVG – Gerichtsverfassungsgesetz – б.пр.

[10] Така се цитира Сборникът с Решения на Върховния съд на ФРГ по наказателни дела, издаван от самия съд. Първото число е том; второто – номер на страница, на която започва решението, а третото – страница, на която се намира цитираният параграф. – б. пр.

[11] Основен закон – Grundgesetz – Конституцията на ФРГ: „Всеки има право на живот и телесна неприкосновеност. Свободата на личността е неприкосновена. Тези права могат да бъдат ограничавани само въз основа на закон.“ – б. пр.

[12] Разпоредбата съдържа изискванията за задържане на лица. Достатъчно е да бъде цитирана само чл. 104, ал. 1: „ Свободата на личността може да бъде отграничена само на основание на акт във формата на закон и само при спазване на предвидените в него изисквания. Задържаните лица не могат да бъдат малтретирани нито телесно, нито психически.“Всеки има право на живот и телесна неприкосновеност. Свободата на личността е неприкосновена. Тези права могат да бъдат ограничавани само въз основа на закон.“ – б. пр.

[13] „На страни, длъжници, свидетели, вещи лица или на неучастващи в делото лица, които виновно нарушат реда в заседанието, може, независимо от наказателната отговрност, да бъде наложена глоба в размер до хиляда евро или да бъде постановено и наложено незабавно задържане за до една седмица. При налагане на глоба следва да се определи със задържане с каква продължителност следва да бъде заменена тя, в случай, че не може да бъде събрана.“ – б. пр.

[14] „(1) Съдиите са независими и подчинени само на закона.

(2) Назначените постоянно и окончателно съдии могат да бъдат освободени против волята им преди изтичане на мандата им или временно или дълготрайно отстранени от службата си, или преместени на друго място, или пенсионирани само въз основа на съдебно решение и само на основанията и по процедурата, определена в закон. Законодателството може да определи възрастови граници, при настъпването на които назначените пожизнено съдии се пенсионират. …“ – б. пр.

[15] Deutsches Richtergesetz (DRiG) § 25, ал. 1: „Съдията е независим и подчинени само на закона.“ – б. пр.

[16] „Съдебната власт се упражнява от независими, подчинени само на закона съдилища.“ – б. пр.

[17] Сборник с Решения на Върховния съд на ФРГ по граждански дела – вж. бел. 3 – б. пр.

[18] „Дисциплинарният надзор обхваща без оглед на ал. 1 правомощието да бъде прекратявано противоречащото на реда изпълнение на служебните задължения и да бъдат давани напътствия за съответстващо на реда и срочно изпълнение на задълженията.“ – б. пр.

[19] Вж. бел. 8.

[20] Така се цитира Сборникът с Решения на Конституционния съд на ФРГ – вж. и бел. 3 – б. пр.

[21] § 115, ал. 1 – 2: „ (1) Ако обвиняемият бъде задържан въз основа на заповедта за арест, той трябва да бъде доведен незабавно пред компетентния съд.

(2) Съдът разпитва обвиняемия незабавно след довеждането му, най-късно на следващия ден, относно обстоятелствата по обвинението. (…)“ – б. пр.

[22] „Жалбата не спира изпълнението в случаите на § 178, а в случаите на § 180 го спира.“ – б.пр.

[23]  Т.е. разглеждат се по общия ред – б. пр.

[24] Вж. бел. 3.

[25]  Има се предвид правото на първоинстанционния съд само да отмени акта си – б.пр.

[26] „Председателят разпорежда незабавното изпълнение на описаните в предходния член мерки за опазване на реда.“ – б. пр.

[27] Gesetz über die Entschädigung für Strafverfolgungsmaßnahmen – б. пр.

[28] Oberlandesgericht.

[29] „Въпреки това съдът, председателят или съдията, чието решение се оспорва, както и въззивният съд могат да разпоредят изпълнението на обжалваното решение да бъде спряно.“ – б. пр.

[30] Вж. бел. 8.

[31] „Грешката в наименоването на допустимо средство за оспорване няма негативни последици.“ – б. пр.

About De Fakto

Проверете също

След среща с прокурори в Хасково, Гешев изпратен от протестиращи с викове “Оставка” и “Гешев е позор”

Главният  прокурор  Иван Гешев  проведе среща с  магистратите от Окръжна и Районна прокуратура – Хасково, …

Спецсъдът освободи от ареста Елена Динева, жената на Васил Божков, срещу гаранция от 750 хил. лв.

Спецсъдът освободи под гаранция Елена Динева – жената до Васил Божков срещу  750 хил. лв. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.