Тълкувателно решение №3 на ВАС: Без държавна такса за частните жалби срещу актове на съда по административни дела

Defakto.bg

 

Не се дължи държавна такса при подаване на частна жалба против съдебни актове по административни дела, която се плаща според Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието.

Това обяви Общото събрание на съдиите от I и II колегии на Върховния административен съд по  тълкувателно дело  № 3 по т.д. № 5 от 2016 г. , докладвано от съдията Галина Матейска.  Става дума за частните жалби срещу определенията и разпорежданията на съда, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, както и в случаите, изрично посочени в закона.

Втората част  от същото решение указва,   че всеки един от жалбоподателите на жалба  срещу един административен акт дължи държавна такса.  

Тълкувателното делото бе образувано през 2016 г. по искане на Председателя на Върховния административен съд, Георги Колев  заради  противоречива съдебна практика. Тогава ръководителят на ВАС постави следните въпроси:

1. Дължи ли се държавна такса при подаване на частна жалба против съдебни актове по административни дела съгласно чл. 213, т. 3 във вр. чл. 236 АПК, във вр. т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието?
2. Съгласно чл. 151, т. 3 АПК във връзка с т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, за подадена жалба срещу един административен акт се дължи една такса, независимо от броя на жалбоподателите или такава е дължима за всеки един от жалбоподателите?

По първия въпрос е постъпил и сигнал за противоречива съдебна практика от Инспектората на Висшия съдебен съвет. Една част от съдебните състави на Върховния административен съд приемат, че за подаване на частна жалба по административни дела държавна такса не се дължи, а друга част от съдебните състави и администриращите частни жалби съдии от административни съдилища (в която връзка е и извършената проверка от ИВСС) смятат,  че се дължи държавна такса.

И по втория въпрос е констатирана противоречива съдебна практика, като някои от съдебните състави във Върховния административен съд приемат, че за подадена жалба срещу един административен акт (респ. съдебно решение) се дължи една такса, независимо от броя на жалбоподателите, а други съдебни състави посочват в съдебните си актове, че държавната такса, определена с т. 2б от Тарифа № 1 е дължима от всеки от жалбоподателите.

В откритото заседание на Общото събрание по приемане на тълкувателното решение са взели участие зам.- главният прокурор при Върховната административна прокуратура и министърът на финансите, чрез процесуален представител, които са представили и писмени становища.  Уведомени са били и председателите на 28-те административни съдилища в страната, които могат да изразят писмено становище.

Преди решаването на делото становища са поискани от : Главния прокурор на Република България, министърът на правосъдието, председателят на Висшия адвокатски съвет, Министерски съвет на Република България, министъра на финансите, Инспектората към Висшия съдебен съвет, деканът на Юридическия факултет на Софийски университет „Климент Охридски”, деканът на Юридическия факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” и деканът на Юридическия факултет на Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”.

Становища са дали: Ръководителят на катедра „Публичноправни науки” при Юридическия факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, Инспекторатът  към Висшия съдебен съвет, председателя на Висшия адвокатски съвет и министърът на правосъдието. Писмени становища са постъпили и от Административен съд – Добрич, Административен съд – Смолян, Административен съд – Перник и Административен съд – Варна.

На Великден, в деня на Конституцията и юриста,  публикуваме едно към едно решението заедно с мотивите на  Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд:

По отношение на първия въпрос от искането до Общото събрание на двете колегии във Върховния административен съд:

„Дължи ли се държавна такса при подаване на частна жалба против съдебни актове по административни дела съгласно чл. 213, т. 3 във вр. чл. 236 АПК, във вр. т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието?”.

На този въпрос положително са отговорили в смисъл, че се дължи държавна такса при подаване на частна жалба: Зам.-главния прокурор при Върховната административна прокуратура, министърът на финансите, министърът на правосъдието и Административен съд – Добрич.

Останалите институции отговарят отрицателно, а именно, че не се дължи държавна такса при подаване на частна жалба и това са: Юридическия факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, Инспектората към Висшия съдебен съвет, Висшият адвокатски съвет, Административен съд – Смолян, Административен съд – Перник и Административен съд – Варна.

За да се произнесе по първия въпрос, с който е сезирано, Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд взе предвид следното:

В Глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) – от чл. 208 до чл. 228 вкл. е регламентирано касационното производство, а в Глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), която е наименована „Обжалване на определенията и разпорежданията”, е регламентирано производството по частните жалби – от чл. 229 до чл. 236 включително.

Съгласно чл. 231 АПК, по отношение на частната жалба се прилагат съответно разпоредбите на чл. 212, 213 и 216, а според чл. 236 АПК, доколкото в тази глава няма особени правила, за производството по частните жалби се прилагат съответно правилата за касационното производство. Разпоредбата на чл. 213, т. 3 АПК предвижда, че към жалбата се прилага „документ за платена държавна такса, ако такава се дължи”.

Съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество”.

Материята за таксите е уредена в два основни закона – Закон за държавните такси (ЗДТ) и Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), като вторият посочен закон е неотносим за настоящия разглеждан въпрос.

Законът за държавните такси (обн. в ДВ, бр. 104 от 28.12.1951 г., в сила от 1.01.1952 г., с редица изменения и допълнения), в чл. 1, ал. 1 предвижда, че „държавните такси се събират от органите на съдебната власт, от другите държавни органи и бюджетни организации в размери, определени с тарифи, одобрени от Министерския съвет, и постъпват в държавния бюджет, освен ако със закон е предвидено друго”. В Закона за съдебната власт (ЗСВ) е предвидено друго в Глава деветнадесета, наименована „Бюджет на съдебната власт”, но тази факт не влияе на същността на основния разглеждан въпрос за дължимостта на таксите при подаване на частна жалба.

Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗДТ, държавните такси са прости и пропорционални, а съгласно чл. 3 ЗДТ, „държавната такса се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаване на документа, за който се плаща такса, така както е указано в тарифата”.

Народното събрание като законодателен орган определя основанието за плащане на таксите, а Министерският съвет като орган на изпълнителната власт определя техния размер. Според Решение № 10 от 26.06.2003 г. на КС на Република България по конст. дело № 12/2003 г., многочислеността на институциите прави невъзможно изброяването им в чл. 1, ал. 1 от ЗДТ, но такса следва да се заплаща съобразно конституционната повеля на чл. 60, ал. 1 от Конституцията. Само размерът на данъците се определя от Народното събрание, но не и размера на таксите, които са въведени със закон, като правото да определя техния размер е предоставено на Министерския съвет.

В изпълнение на делегираното от закона правомощие да одобрява тарифи, Министерският съвет е приел поредната ТАРИФА № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието (одобрена с ПМС № 167 от 28.08.1992 г., обн. в ДВ, бр. 71 от 1.09.1992 г., също с многобройни изменения и допълнения като ЗДТ, включително и в заглавието й). Само за пълнота следва да се посочат отменените Тарифа № 1 на Министерството на правосъдието към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата и нотариалните служби, утвърдена с Разпореждане № 501 на Министерския съвет от 1969 г. (обн., ДВ, бр. 1 от 1970 г.) и Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата и от Министерството на правосъдието (одобрена с ПМС 175 от 1991 г., обн., ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г.).

С изменение и допълнение на действащата ТАРИФА № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието, в „Държавен вестник”, бр. 20 от 18.02.1998 г., в сила три дни след 18.02.1998 г., в Раздел А. „Такси, събирани от съдилищата”, е създадена нова точка 2б, според която (след деноминацията на лева от 5 юли 1999 година), „По жалби срещу административни актове се събира проста такса, както следва:

а) от юридическите лица с нестопанска цел и от физическите лица, които не са търговци – 10 лв.;

б) от юридически лица, без посочените в буква „а”, и от физическите лица – търговци по смисъла на Търговския закон – 50 лв.;

в) за касационни жалби таксите се събират в половин размер”.

С изменение и допълнение в ДВ, бр. 66 от 25.07.2003 г., в сила три дни след 25.07.2003 г., т. 2б, придобива следната редакция: „По жалби срещу административни актове се събира такса, както следва:

а) от юридически лица с нестопанска цел и от физически лица, които не са търговци – 50 лв.;

б) от юридически лица, без посочените в буква „а”, и от физически лица – търговци по смисъла на Търговския закон – 100 лв.;

в) по касационни жалби – 50 на сто от таксите по букви „а” и „б”;

г) по жалби срещу административни актове, издадени в производство за възлагане на обществена поръчка, търг или конкурс:

– от физически лица – 200 лв.

– от всички останали – 2000 лв.;

д) по жалби срещу данъчни актове:

– от физически лица – 150 лв.

– от юридически лица – 1000 лв.;

е) по жалби срещу административни актове по Закона за устройство на територията:
– от физически лица – 30 лв.

– от всички останали – 300 лв.;

ж) в неупоменатите случаи при образуване на административно дело (частна жалба) по молба на:

– физически лица – 20 лв.

– всички останали – 100 лв.;

з) по молби по чл. 37, ал. 3, изречение второ от Закона за административното производство за спиране изпълнението на административния акт:

– от физически лица – 50 лв.

– на всички останали – 300 лв.”.

Обаче с решение № 295 от 16.01.2004 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. дело № 7738/2003 г., постановено в производство по чл. 23 във връзка с чл. 5, т. 1 от действащия по това време Закон за Върховния административен съд (ЗВАС), образувано по жалба на „Съюз за подпомагане на малките и средните предприятия”, със седалище гр. Варна, са били отменени като незаконосъобразни разпоредбите на § 1 на ПМС № 154 от 15 юли 2003 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет (обн., ДВ, бр. 66 от 2003 г.), с който се правят изменения и допълнения в Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието, одобрена с Постановление № 167 на Министерския съвет от 1992 г. (обн., ДВ, бр. 71 от 1992 г.). Това съдебно решение, което не е подлежало на обжалване, е обнародвано в „Държавен вестник” бр. 6 от 23.01.2004 г. и е влязло в сила от същата дата. Накратко мотивите на съда са, че увеличението на таксите от 2 до 30 пъти не съответства на социално-икономическите условия, на равнището на доходите на гражданите и на инфлационните процеси в страната. Таксата, като парично задължение към държавата, дължима в лицето на компетентен държавен орган при извършването на определена дейност, следва да бъде разходоориентирана и икономически обоснована. Финансовата достъпност на съдебните услуги е гаранция за упражняване на правото на съдебна защита на гражданите.

След тази отмяна, редакцията на т. 2б от ТАРИФА № 1 остава същата, каквато е била първоначално в редакция ДВ, бр. 20 от 18.02.1998 г. (като се има предвид деноминацията на лева от 5 юли 1999 година), и досега не е променяна, а именно:

„По жалби срещу административни актове се събира проста такса, както следва:

а) от юридическите лица с нестопанска цел и от физическите лица, които не са търговци – 10 лв.;

б) от юридически лица, без посочените в буква „а”, и от физическите лица – търговци по смисъла на Търговския закон – 50 лв.;

в) за касационни жалби таксите се събират в половин размер”.

Както се вижда, в тази действаща към настоящия момент редакция на т. 2б, няма буква, която изрично да регламентира заплащане на държавна такса за частни жалби, както е било предвидено в буква „ж” преди отмяната от петчленния състав на Върховния административен съд по адм. дело № 7738/2003 година.

Не може да бъде споделено становище, че тъй като изразът „касационни жалби” включва в себе си и „частните жалби”, следва да се приложи буква „в” на т. 2б. Действително частните жалби също като касационните жалби се подават пред по-горна съдебна инстанция, но съществуващите различия в срока, реда за разглеждането им, характера на производството – по частните жалби спорният въпрос е процесуален, а по касационните жалби е материалноправен, правят невъзможно уеднаквяването на събирането на държавните такси в половин размер, още повече, че в АПК законодателят е използвал различни термини за „частни” и „касационни” жалби за конкретните случаи.

Други две точки от същата тази ТАРИФА № 1 в същия Раздел А. „Такси, събирани от съдилищата”, касаят наказателни дела и по обясними причини са неотносими за административните дела. Това са т. 9, която регламентира 12 лв. държавна такса за тъжби, по които се образуват наказателни дела от частен характер и т. 14, която регламентира 5 лв. държавна такса за частни жалби по наказателни дела от частен характер.

В „Държавен вестник” бр. 22 от 28.02.2008 г. е обнародвано Постановление на Министерски съвет № 38 от 27.02.2008 г. за приемане на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. В т. 19 от тази нова Тарифа, която е приложима единствено и само за делата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), в сила от 1.03.2008 година, изрично е предвидено, че „за частна жалба по гражданско дело се събира такса 15 лв.”. Безспорно тази точка не може да се приложи по аналогия за събиране на държавни такси за частни жалби и по административни дела.

Необходимо е да се отбележи, че изрични правила за събиране на държавни такси по частни жалби в административните производства са предвидени в специалните закони – в Закон за обществените поръчки (ЗОП) и в Закон за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ). По-конкретно, в приетата с Постановление № 73 на Министерския съвет от 5 април 2016 г. на основание чл. 220, ал. 1 ЗОП, ТАРИФА за таксите, които се събират за производствата по глава двадесет и седма от Закона за обществените поръчки пред Комисията за защита на конкуренцията и пред Върховния административен съд, обн. в ДВ, бр. 28 от 8 април 2016 г., в сила от 15 април 2016 година, в чл. 2, ал. 1 е регламентирано, че „за касационното производство пред Върховния административен съд се събира пропорционална такса в половин размер на таксите по чл. 1”, а според ал. 2 – „За производствата по частни жалби пред Върховния административен съд, образувани по реда на Закона за обществените поръчки, се събира пропорционална такса в размер 10 на сто от внесените или дължимите такси по чл. 1 и по ал. 1, но не по-малко от 100 лв.”. С изменение в ДВ, бр. 74 от 20.09.2016 г., чл. 27, ал. 6 ЗУСЕСИФ е със следната редакция: „при оспорването на индивидуалните административни актове по този закон държавните такси, които се събират за съдебните производства, са пропорционални и са в размер 1 на сто от материалния интерес, но не повече от 1700 лв., а в случаите, когато материалният интерес е над 10 000 000 лв. – таксата е в размер 4500 лв. За производства по частни жалби пред Върховния административен съд се събира пропорционална такса в размер 10 на сто от дължимата такса по изречение първо, но не по-малко от 100 лв.”.

За пълнота на изложението следва да се констатира, че в действащата ТАРИФА № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, съществува точка 12, която към настоящия момент в редакция в ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г., в сила от 1.03.2008 година е със следното съдържание: „при обжалване пред по-горен съд и по молби за отмяна се събират такси в половин размер върху обжалваната част”. Извън случаите на „молби за отмяна”, изразът „при обжалване пред по-горен съд” евентуално би могъл да се изтълкува като за подаване на частни жалби, които по принцип се разглеждат от по-горен съд, а не от същия съд. Но изразът, че „се събират такси в половин размер върху обжалваната част” не може да има приложение в административното производство, в което по принцип се обсъжда законосъобразността на издаден административен акт, независимо от посочената в него парична стойност, тоест т.н. „обжалвана част” е характерна за гражданското производство, а не за административното, и на практика няма конкретно определен размер за събиране на държавна такса по частните жалби по административните дела. Следователно тази точка 12 не може да намери приложение, а отделно от това, питането е дължат ли се държавни такси по т. 2б от Тарифа № 1, а не дължат ли се държавни такси по т. 12, поради което е недопустимо Общото събрание да дава отговор извън рамките на поставения въпрос.

В ТАРИФА № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието липсва конкретна разпоредба, която да определя дължимост на държавни такси по основание и размер при подаване и разглеждане на частни жалби в производства по чл. 229 АПК. Събирането на държавни такси не може да се извлича чрез тълкуване или чрез препращане от други норми

От изложеното до тук следва извода, че заплащането на държавни такси, което безспорно представлява финансова тежест за лицата, не може да се прилага по аналогия от други закони или тарифи. Трябва изрично да е предвидено такъв вид плащане към бюджета. Затова при тази нормативна законова и подзаконова уредба, не се дължи държавна такса при подаване на частна жалба против съдебни актове по административни дела съгласно чл. 213, т. 3 във вр. чл. 236 АПК, във вр. т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието.

По отношение на втория въпрос от искането до Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд:

„Съгласно чл. 151, т. 3 АПК във връзка с т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, за подадена жалба срещу един административен акт се дължи една такса, независимо от броя на жалбоподателите или такава е дължима за всеки един от жалбоподателите?”.

На този въпрос са отговорили в смисъл, че се дължи една такса, независимо от броя на жалбоподателите: министърът на финансите и Висшия адвокатски съвет.

Останалите институции отговарят, че таксата е дължима за всеки един от жалбоподателите и това са: Зам.-главния прокурор при Върховната административна прокуратура, министърът на правосъдието, Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, Инспектората към Висшия съдебен съвет, Административен съд – Добрич, Административен съд – Смолян, Административен съд – Перник и Административен съд – Варна.

За да се произнесе по втория въпрос, с който е сезирано, Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд взе предвид следното:

Преди всичко останало следва да се уточни, че тъй като въпросът в искането се отнася за чл. 151, т. 3 АПК, то отговорът следва да касае държавните такси в първоинстанционните производства, а не държавните такси в касационните производства, дължими на основание чл. 213, т. 3 АПК. В тази връзка не следва да се обсъжда въпросът кой следва да внася държавните такси в касационното производство пред Върховния административен съд при обжалване на решенията на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), постановени по Закона за обществените поръчки (ЗОП) – консорциумите по Търговския закон (чл. 275 ТЗ), респективно гражданските дружества по Закона за задълженията и договорите (чл. 357 – 364 ЗЗД), или отделните участници в обединението според Договора за учредяване, независимо как са наречени: учредители, участници, съдружници, партньори и т.н.

Необходимо е и да се направи кратък исторически преглед на нормативната уредба по въпроса за държавните такси по административни дела и как е била регламентирана в законодателството тази материя през годините.

Още през далечната 1912 година в чл. 25 от Законъ за административното правосъдие (обн. ДВ, бр. 74 от 3.04.1912 г., в сила от 1.09.1912 г.) е било предвидено, че „Жалбите и заявленията до върховния административенъ съдъ, както и всички преписи, приложения и съобщения по тяхъ, се освобождаватъ отъ гербовъ налогъ и всякакви мита и берии”. Остарялото понятие „налог” означава данък, такса, а „берия” е такса, събирана от държавни органи за направени услуги.

В Наредба – Законъ за административното правосъдие, обн. в притурка към ДВ, бр. 182 от 12.11.1934 г. е предвидено представяне на „залогъ”, чиито размери са определени в Закона за гражданското съдопроизводство за Върховния касационен съдъ.

Според чл. 70, ал. 1 от Закон за административното производство (ЗАП) – обн., ДВ, бр. 53 от 7.07.1970 г., в сила от 7.10.1970 г., отменен в бр. 90 от 13.11.1979 г.)), „По производствата за издаване, обжалване и изпълнение на административните актове не се събират държавни такси освен в случаите, предвидени в специалните закони и тарифи”.

В чл. 5 от Закон за административното производство (ЗАП), обн. в „Държавен вестник”, бр. 90 от 13.11.1979 г. (отменен изцяло от 01.03.2007 г.) е било предвидено, че по производствата за издаване, обжалване и изпълнение на административните актове не се събират държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е предвидено в друг закон. С допълнение в ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г., чл. 5 ЗАП придобива следната редакция: „По производствата за издаване, обжалване и изпълнение на административните актове не се събират държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е предвидено в друг закон, както и в случаите на обжалване по съдебен ред по този закон”.

В чл. 48 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС), обн. в „Държавен вестник”, бр. 122 от 19.12.1997 г., отменен от 01.03.2007 г. съгласно § 142, т. 1 във връзка с § 2, т. 1 от ПЗР на Административнопроцесуалния кодекс, е регламентирано, че „За воденето на делата по този закон се събират държавни такси по тарифа, приета от Министерския съвет по предложение на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция”.

Разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), обн. в „Държавен вестник”, бр. 30 от 11.07.2006 г. предвижда събиране на държавни такси в случаите на обжалване на административни актове по съдебен ред.

Съгласно чл. 151, т. 3 АПК, към жалбата се прилага документ за платена държавна такса, ако такава се дължи.

Конституционният съд на Република България в редица свои решения се е произнасял по същността на държавните такси, в които решения непротиворечиво приема с оглед изискванията за правов ред и стабилност, че „държавните такси са финансово плащане със задължителен характер, което са налага едностранно от държавата. Таксата е плащане от конкретно физическо или юридическо лице, затова че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Таксата е публично вземане и има възмезден и доброволен характер. Възмездността се изразява в получената услуга или в предизвиканото действие, а доброволното плащане е свързано с това, че платецът сам търси услуга или предизвиква действието на държавен орган в свой интерес” (Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС по конст.дело № 1/2014 г.).

За отговора на този въпрос са изцяло относими същите съображения, които бяха изложени при отговора на първия въпрос, които съображения за яснота следва да се повторят, а именно, че:

„Съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество”. Материята за таксите е уредена в два основни закона – Закон за държавните такси (ЗДТ) и Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), като вторият посочен закон е неотносим за настоящия разглеждан въпрос. Законът за държавните такси (обн. в ДВ, бр. 104 от 28.12.1951 г., в сила от 1.01.1952 г., с редица изменения и допълнения), в чл. 1, ал. 1 предвижда, че държавните такси се събират от органите на съдебната власт, от другите държавни органи и бюджетни организации в размери, определени с тарифи, одобрени от Министерския съвет, и постъпват в държавния бюджет, освен ако със закон е предвидено друго. В Закона за съдебната власт (ЗСВ) е предвидено друго в Глава деветнадесета, наименована „Бюджет на съдебната власт”, но тази факт не влияе на същността на основния разглеждан въпрос за дължимостта на таксите в първоинстанционните съдебни производства. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗДТ, държавните такси са прости и пропорционални, а съгласно чл. 3 ЗДТ, „държавната такса се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаване на документа, за който се плаща такса, така както е указано в тарифата”. Народното събрание като законодателен орган определя основанието за плащане на таксите, а Министерският съвет като орган на изпълнителната власт определя техния размер. Според Решение № 10 от 26.06.2003 г. на КС на Република България по конст. дело № 12/2003 г., многочислеността на институциите прави невъзможно изброяването им в чл. 1, ал. 1 ЗДТ, но такса следва да се заплаща съобразно конституционната повеля на чл. 60, ал. 1 от Конституцията. Само размерът на данъците се определя от Народното събрание, но не и размера на таксите, които са въведени със закон, но правото да определя техния размер е предоставено на Министерският съвет. В изпълнение на делегираното от закона правомощие да одобрява тарифи, Министерският съвет е приел поредната ТАРИФА № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието (одобрена с ПМС № 167 от 28.08.1992 г., обн. в ДВ, бр. 71 от 1.09.1992 г., също с многобройни изменения и допълнения като ЗДТ, включително и в заглавието й)”.

Съобразявайки уредбата на чл. 5 от Закона за административното производство (ЗАП) и чл. 48 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС), които въвеждат събирането на държавни такси при обжалване по съдебен ред, тоест дължимост на такси в съдебната фаза на административното производство, с изменение и допълнение на действащата ТАРИФА № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието, в „Държавен вестник”, бр. 20 от 18.02.1998 г., в сила три дни след 18.02.1998 г., в Раздел А. „Такси, събирани от съдилищата”, е създадена нова точка т. 2б, според която (след деноминацията на лева от 5 юли 1999 година), „По жалби срещу административни актове се събира проста такса, както следва:

а) от юридическите лица с нестопанска цел и от физическите лица, които не са търговци – 10 лв.;

б) от юридически лица, без посочените в буква „а”, и от физическите лица – търговци по смисъла на Търговския закон – 50 лв.;

в) за касационни жалби таксите се събират в половин размер.”.

Тази редакция на т. 2б от Тарифа № 1 остава да действа след като с решение № 295 от 16.01.2004 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, постановено по адм. дело № 7738/2003 г., обн. в ДВ, бр. 6 от 23.01.2004 г., в сила от същата дата, са отменени като незаконосъобразни измененията и допълненията, направени с § 1 на ПМС № 154 от 15 юли 2003 г., обн. в ДВ, бр. 66 от 25.07.2003 г., в сила три дни след 15.07.2003 година. Конкретните мотиви на съда за да постанови този резултат, са посочени при отговора на първия въпрос от искането.

Относима за повдигнатия въпрос е б. “а” и б. “б” от т. 2б, според която, „по жалби срещу административни актове” се събира проста такса в съответните размери – 10 лева и 50 лева. Изразът „по жалби срещу административни актове” е непроменен от първоначалната редакция на ТАРИФА № 1 до настоящия момент.

Съгласно чл. 147, ал. 1 АПК право да оспорват административните актове имат тези граждани и организации, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени или за които тези актове пораждат задължения.

Правото на жалба е лично, осъществява се самостоятелно и с подаването на жалба се придобива качеството на страна по делото – жалбоподател (оспорващ), наред с другите страни, посочени в чл. 153, ал. 1 АПК.

В разпоредбата на чл. 150 АПК, която регламентира формата и съдържанието на жалбата, няма ограничение в броя на жалбоподателите при подаване на жалба срещу един административен акт, тоест жалба може да бъде подадена от различен брой жалбоподатели. Законодателят не е регламентирал изрично често случващата се житейска хипотеза, при която с една обща жалба няколко лица – жалбоподатели (при всички случаи повече от един), едновременно оспорват един и същ административен акт, издаден от един и същ административен орган. Това е възможно както при оспорване на индивидуални административни актове (Глава десета, Раздел І от АПК), така и при оспорване на общи административни актове (Глава десета, Раздел ІІ от АПК), и на подзаконови нормативни актове (Глава десета, Раздел ІІІ от АПК). Изискването на чл. 151, т. 3 АПК за прилагане към жалбата на документ за платена държавна такса е приложимо и за общите, и за подзаконовите нормативни актове на основание препращащите норми на чл. 184 и чл. 196 АПК, като изключенията са конкретно посочени.

Субективното съединяване на жалбите на всеки жалбоподател в една жалба срещу един и същ административен акт не означава, че жалбата е една, защото обективирана по този начин в един документ, общата жалба инкорпорира в себе си жалбата на всеки един отделен жалбоподател, който е упражнил своето лично процесуално право на жалба, тоест налице са няколко самостоятелни жалби.

Всеки жалбоподател иска от съда процесуално съдействие за разрешаване на възникнал правен спор и защита на нарушените си лични или имуществени права. Това поставя началото на съдебното производство съгласно чл. 126 АПК.

По принцип, спрямо всяка жалба и всеки жалбоподател се извършват различни процесуални действия както по отношение на редовност на жалбата, така и по отношение на нейната допустимост. Освен проверката за форма и съдържание на жалбата по чл. 150, ал. 1 АПК, проверката обхваща и посочените в чл. 151 АПК задължителни изисквания за приложения, като липсата им представлява нередовност, която е основание по чл. 158, ал. 1 АПК за оставяне на жалбата без движение, а при неотстраняване на нередовностите в законоустановения 7-дневен срок, е налице основание жалбата да се остави без разглеждане, а производството да се прекрати – чл. 158, ал. 3 АПК. Това процесуално действие на съда обаче се прилага само по отношение на този жалбоподател, който не е изпълнил указанията за отстраняване на нередовностите (без спорното за държавната такса), а производството по делото продължава по жалбата на останалите оспорващи.

Проверката за допустимост също се извършва по отношение на всяка жалба и всеки жалбоподател и при наличие на някоя от хипотезите, посочени в чл. 159 АПК, само тази жалба се оставя без разглеждане, а образуваното съдебно производство се прекратява, но производството по делото продължава и не се отразява на допустимостта на жалбата на останалите жалбоподатели. В хода на съдебното производство всеки един жалбоподател има правната възможност да се разпорежда едностранно с предмета на делото – да оттегли оспорването или да се откаже от него изцяло или отчасти – чл. 155, ал. 1 АПК, който текст не се прилага само при общите административни актове според изключението, изрично посочено в чл. 184 АПК. При тази хипотеза съдът оставя жалбата без разглеждане и прекратява образуваното съдебно производство на основание чл. 159, т. 8 АПК, но производството по делото продължава по жалбата на останалите податели на жалбата. Такава хипотеза е напълно възможна и на практика съществува дори при наследници на общ наследодател, които вместо да имат еднакви интереси, имат противоречия помежду си.

Всеки един жалбоподател има правото да поиска освобождаване от заплащането на държавни такси и разноски по реда на чл. 83 ГПК, който намира приложение по силата на препращащата норма на чл. 144 АПК, и преценката на съда за липсата на достатъчно средства за заплащане на дължимата се държавна такса се прави само за този жалбоподател, въз основа на доказателства, изрично изброени в ал. 2, а именно – доходите не само на лицето, но и на неговото семейство; имущественото му състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта на лицето и други констатирани обстоятелства.

Освен това, всеки един жалбоподател има правото да поиска предоставяне на правна помощ на основание чл. 95 ГПК, който също се прилага според препращащата норма на чл. 144 АПК, като произнасянето на съда по този въпрос касае само този оспорващ и не засяга останалите.

В случай на подадена т.н „обща” или „съвместна” жалба (която не е регламентирана изрично от законодателя), ако само един от жалбоподателите е внесъл държавната такса, но точно той не е отстранил констатирани от съда други нередовности или който не е правосубектен, който няма правен интерес от оспорването, жалбата му е просрочена или е оттеглил оспорването, респективно е направил отказ от него, поради които причини спрямо него съдебното производство се прекратява, означава ли това, че делото ще продължи да се разглежда за останалите без каквато и да е такса. Такъв извод би довел до прилагане на неблагоприятните последици от разпоредбата на чл. 6 ЗДТ, че отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер. В чл. 129, ал. 6 ГПК също е предвидено, че длъжностно лице, което даде ход на молбата (има се предвид исковата молба), без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси, която разпоредба е идентична с тази по чл. 100, ал. 5 от предходния ГПК от 1952 година, отменен понастоящем.

Като се изключат случаите на обжалване с една жалба на един административен акт от няколко физически лица – например наследници на един общ наследодател (по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ)), или от няколко юридически лица – производители на енергия от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), които са с еднакви интереси по отношение на определената им цена по Закона за енергетиката (ЗЕ), напълно възможна, а и често срещана е комбинацията една и съща първоинстанционна жалба да е подадена и от физическо лице, и от юридическо лице, например за жалба срещу решение на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), постановено в производство по Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Според т. 2б от Тарифа № 1 за физическото лице таксата е 10 лева, а за юридическото лице таксата е 50 лева и тогава неминуемо се поставя въпроса в какъв размер държавна такса трябва да бъде събрана ако се приеме за меродавен отговора, че се дължи само една такса, независимо от броя на жалбоподателите. Предвид факта, че всеки от жалбоподателите е упражнил процесуалното си право на жалба и е поискал защита на своите си засегнати права, и че спрямо всеки жалбоподател поотделно ще се извършва преценка не само за допустимост, но и за основателност на жалбата му, таксата следва да се заплати от всеки отделен подател на жалбата. В тази връзка обстоятелството, че предметът на спора е един и същ – законосъобразността на обжалвания административен акт, не може да служи като аргумент за извод, че е дължима само една държавна такса.

Извън случаите на първоначално подаване на т.н. „обща или съвместна” жалба, е възможно за процесуална икономия последващо съединяване на висящи дела по жалби, които са насочени срещу един и същ административен акт или срещу една и съща част от него, на основание чл. 213 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, за съвместно разглеждане и постановяване на общ съдебен акт. Тези дела са образувани по самостоятелни жалби и са администрирани от конкретно определения на принципа на случайното разпределение докладчик в административните съдилища или от председателите на отделенията във Върховния административен съд, поради което по отделните дела вече е платена дължимата се по чл. 151, т. 3 АПК държавна такса. Съединяването в едно дело означава ли, че тези държавни такси се явяват недължимо внесени и следва да бъдат възстановени по предвидения за това във Вътрешните правила ред? Въпросът е реципрочен и отговорът е, че не трябва да се връщат внесените държавни такси, които и без това са в изключително достъпен размер както за юридическите лица, така и за физическите лица, и който размер не е променян от 2004 година.

Възможност за съединяване на жалби, когато законосъобразността на административен акт е оспорена едновременно и пред по-горестоящия административен орган и пред съда, е предвидена в разпоредбата на чл. 129 АПК, но разсъжденията за жалбоподателите (ако е един и същ или са различни) и таксите в административното производство пред административните органи и тези в съдебното производство, на база чл. 12, ал. 3 и чл. 151, т. 3 АПК, биха били твърде хипотетични и следователно ирелевантни за отговора на поставения в питането въпрос.

Предвиденото в чл. 5 ЗДТ освобождаване от заплащане на държавни такси не обосновава извод за недължимост на държавна такса от всеки жалбоподател в административното производство в съдебната му фаза. В тази разпоредба са посочени документите и правните субекти, които се освобождават от заплащане на държавни такси, тоест, това са законови изключения и в тези случаи по принцип не се искат държавни такси. Например, ако подател на жалбата е Българският Червен кръст, никой съд няма да иска от този жалбоподател заплащане на държавна такса, защото в този случай тя не се дължи и това е предвиденото в чл. 151, т. 3 АПК изключение, че към жалбата се прилага документ за платена държавна такса, ако такава се дължи.

Както се каза по-горе, таксата е плащане от конкретно физическо или юридическо лице затова, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Без значение дали правосъдието, респективно правораздаването може да се квалифицира като „услуга” или „действие”, то е инициирано от този, който е сезирал съда с жалба и следователно подателят на жалбата дължи заплащане на предвидената в нормативния акт държавна такса.

Предвид изложеното до тук, крайният правен извод е, че съгласно чл. 151, т. 3 АПК във връзка с т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, за подадена жалба срещу един административен акт се дължи такса за всеки един от жалбоподателите.

С оглед изложеното и на основание чл. 124, ал. 1, т. 5 от Закона за съдебната власт, Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд,

РЕШИ:

1. Не се дължи държавна такса при подаване на частна жалба против съдебни актове по административни дела съгласно чл. 213, т. 3 във вр. чл. 236 АПК, във вр. т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието.
2. Съгласно чл. 151, т. 3 АПК във връзка с т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, за подадена жалба срещу един административен акт се дължи такса за всеки един от жалбоподателите.