През 2016-а: Осем пъти Страсбург осъди България за несправедливо правосъдие

Българският Хелзински комитет оповести годишния си доклада за спазването на човешките права в България през 2016 г .   Като вече посочихме докладът отбелязва: “ Застой на  реформата на съдебната власт и особено на прокуратурата. Свободата на изразяване продължи да се срива, как то и в предходни години, корупцията разяждаше почти всички сфери на обществения живот и оставаше безнаказана“, е друг извод в документа. По повод независимостта на съдебната власт и правораздаването,  БХК напомня някои характерни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург през 2016 година.  Те бележат погрешни решения, които отдалечават гражданите от обективно, справедливо и безпристрастно правосъдие, на което имат право и по Конституция и според Европейската конвенция за правата на човека. Ето ги:

Алексей Петров срещу България (жалба № 30336/10) от 31 март 2016 г. се отнася до арест на жалбоподателя в рамките на широко известната операция „Октопод“ през 2010 г. Петров е арестуван в дома си, като арестът му е заснет с камера и предоставен на медиите.

Впоследствие записът е широко тиражиран по телевизионни канали и новинарски сайтове.

Жалбоподателят е ясно видим и разпознаваем на кадрите. Същият ден той е обвинен в организиране и ръководене на въоръжена престъпнагрупа, чиято основна дейност е укриване на крадени вещи, данъчна измама, сводничество и рекет, по-късно е обвинен и за други престъпления. Следват изявления на тогавашния министър на вътрешните работи (бел.ред Цветан Цветанов) относно виновността на задържания Петров, както и на други високопоставени лица, включително и на главния прокурор.

Съдът отказа да намери нарушение на Член 3 от Конвенцията вследствие от малтретирането на жалбоподателя по време на полицейския арест в дома му, тъй като Петров не представя доказателства, като свидетелски показания или медицински документи, в подкрепа на твърдението си, че е силно засегнат от ареста, а същевременно той е обучен в използването на оръжия и владеенето на бойни изкуства.

Относно оплакването на жалбоподателя, че изказванията на редица магистрати и висши политици, направени пред медиите по повод на наказателните производства, водени срещу него, представляват необосновано нарушение на презумпцията за невиновност, Съдът намира нарушение поради изказванията на министъра на вътрешните работи (бел.ред. Цветан Цветанов) и на градския прокурор на София(бел.ред. тогава Николай Кокинов) пред медиите, но не намира, че изказванията на министър председателя, главния прокурор, главния секретар на МВР и на депутати са нарушили Член 6 § 2 от Конвенцията.

Жалбоподателят се оплаква също така, че неговият арест е бил заснет и видеозписът е предоставен на медиите от пресцентъра на Министерството на вътрешните работи, което представлява неоправдана намеса в неговото право на зачитане на личния живот. Съдът намира нарушение на Член 8 § 2 от Конвенцията, тъй като тази намеса в личния му живот не е предвидена в закона.

Делото Димитър Янакиев срещу България (№ 2) (жалба № 50346/07) от 31 март 2016 г. се основава на оплакването на жалбоподателя от неизпълнението на окончателно съдебно решение в негова полза от областния управител в София. През 1997 г. жалбоподателят подава молба до областния управител в София за обезщетение за апартамент. Тъй като не получава отговор, той обжалва мълчаливия отказ и Софийския градски съд (СГС) го отменя и констатира, че жалбоподателят следва да бъде обезщетен с жилищни компенсаторни записи, тъй като реституцията е невъзможна. Вместо обаче да се произнесе за размера на обезщетението, СГС архивира делото и едва през 2002 г. то е върнато в списъка с настоящи дела след оплакване от Янакиев. Обезщетението е определено по размер през 2005 г. На следващата година жалбоподателят на два пъти представя пред областния управител копие на съдебното решение с искане то да бъде изпълнено. На следващата година получава искане от областния управител да представи допълнителни документи. През 2007 г. Янакиев започва процедура по принудително изпълнение. Областният управител обжалва поканите на съдебния изпълнител, но Върховният административен съд постановява, че тези покани не подлежат на съдебен контрол. Въпреки това изпълнение не следва.

ЕС намира нарушение на Член 6 § 1 от Конвенцията, тъй като правото на съд би било илюзорно, ако националната правна система позволява окончателно и обвързващо съдебно решение да остане неизпълнено в ущърб на страна по делото. ЕСПЧ намира нарушение и на Член 1 от Протокол 1 към Конвенцията, тъй като жалбоподателят не може безпрепятствено да се ползва от правото си на собственост.

Делото Ченгелян и други срещу България (жалба № 47405/07) от 21 април 2016 г. се отнася до силата на пресъдено нещо, което влезлите в сила съдебни решения имат, като жалбоподателите твърдят незаконна

намеса в техните имуществени права въпреки наличието на съдебно решение.

През 1992 г. жалбоподателите искат от властите в Пловдив отмяна на отчуждаването на имот в старата част на града. Едва през 1998 г. Върховният административен съд отменя отчуждаването на процесния имот. През 2001 г. жалбоподателите получават нотариален акт за имота. Въпреки това те не могат да влязат във владение на имо-

та, тъй като той се ползва от Община Пловдив и не могат да постигнат споразумение.

През 2008 г. Върховният касационен съд окончателно отхвърля ревандикационния иск на жалбоподателите. ЕСПЧ намира нарушение на Член 6 § 1 от Конвенцията, тъй като националните съдилища не са се съобразили, че има влязло в сила съдебно решение, и са издали друго решение, противоречащо на първото въпреки силата на пресъдено нещо, с която се ползват влезлите в сила решения.Съдът намира и нарушение на Член 1 от Протокол 1 към Конвенцията, тъй като жалбоподателите са несправедливо лишени от своята собственост.

По делото Международна банка за търговия и развитие и други срещу България (жалба № 7031/05) от 2 юни 2016 г. ЕСПЧ разисква проблема за ограничената възможност на акционерите в банка да участват в производството по несъстоятелността ѝ съгласно българското законодателство. Акционерите могат да участват в производството, но нямат право да обжалват решението за обявяване на банката в несъстоятелност, а банката се представлява от квестори, назначени от БНБ. ЕСПЧ намира нарушение на правото на справедлив процес, гарантирано в Член 6 § 1 от Конвенцията, поради липсата на адекватно представителство на банката в процедурата по несъстоятелност и поради отказа на Софийския градски съд да упражни контрол върху започната от БНБ процедура по несъстоятелност.

Делото Гюлева срещу България (жалба № 38840/08) от 9 юни 2016 г. засяга реституцията на жилище, което жалбоподателката и нейното семейство обитавали. Родителите на Гюлева купуват въпросното жилище от държавата през 1968 г., след като през 1947 г. то е одържавено по време на национализацията. Според реституционните закони някои жилища подлежат на реституция дори и ако междувременно са били собственост на частни лица. Собствениците преди реституцията са реалните собственици на жилището. След като първите собственици придобиват реституираното жилище, те го продават на трети лица.

Тези лица завеждат иск срещу жалбоподателката, тъй като тя продължава да живее в процесното жилище. По-късно тя го освобождава, но съдебните производства продължават да текат. Жалбоподателката обаче твърди, че не е известена за продължаващите съдебни производства и че назначеният служебно адвокат не защитава интересите ѝ по най-добрия начин. В резултат тя е осъдена да заплати определена сума на първоначалните собственици, което тя прави. Жалбоподателката се оплаква, че Член 6 § 1 и Член 13 от ЕКПЧ са нарушени, тъй като тя не е била надлежно уведомена за производството срещу нея и не е имала възможност да участва в него. Твърди и нарушение на Член 1 от Протокол 1 към Конвенцията, тъй като се е наложило да заплати значителна сума в резултат на това производство.

Съдът установява, че правото на справедлив процес е нарушено в случая, а по отношение на претенцията по Член 1 от Протокол 1, отбелязва, че не е нужно този въпрос да се разглежда отделно, тъй като следва да се възобнови производството в България.

В делото Миряна Петрова срещу България (жалба № 57148/08) от 21 юли 2016 г. жалбоподателката е била наета в Национална служба „Сигурност“ от 1981 г. и с оглед на задълженията си е имала достъп до информация, представляваща държавна тайна. След приемането на Закона за защита на класифицираната информация директорът на НСС, без да се мотивира, отказва достъп до класифицирана информация. Петрова обжалва през Държавната комисия по сигурност на информацията,  но Комисията потвърждава отказа. Година по-късно жалбоподателката е освободена от длъжност, като причината е именно липсата на разрешен достъп до класифицирана информация. Петрова обжалва пред съда своето уволнение, но българските съдилища отхвърлят оплакването ѝ. Националните съдилища отказват да разгледат въпроса с отказа на жалбоподателката да ѝ бъде предоставен достъп до класифицирана  информация, въпреки че той стои в основата на нейното уволнение.

В допълнение отказът за достъп е немотивиран и Петрова не е могла съответно да се защити срещу него. ЕСПЧ намира, че е необходимо самият отказ за достъп до класифицирана информация да може да бъде отнесен пред съд, тъй като в противен случай непропорционално се ограничава правото на достъп до съд, и поради това намира нарушение на Член 6 § 1 от Конвенцията и препоръчва на държавата повторно разглеждане на делото в съответствие с всички изисквания за справедлив процес.

По делото Тодоров срещу България (жалба № 19552/05) от 12 юли 2016 г. ЕСПЧ разгледа оплакванията на жалбоподателя за отказ от безплатна правна помощ в наказателното производство. Жалбоподателят изтърпява присъда в Софийския затвор. По време на съдебното производство срещу него той заявява, че няма средства да наеме адвокат, и моли съда да му назначи служебен защитник. Българският съд удовлетворява искането и назначава защитник, който представлява жалбоподателя до окончателно приключване на производството на трета инстанция. Софийския градски съд осъжда Тодоров да заплати общо за съдебни разноски и служебна защита сумата от 5250 лв.

ЕСПЧ намира, че осъждането на жалбоподателя да заплати служебната защита не е в нарушение на Член 6 § 1 и Член 6 § 3 от ЕКПЧ, тъй като жалбоподателят е знаел  предварително за възможността да бъде осъден да заплати служебната защита, освен това няма реално насочено изпълнение върху неговото имущество.

Жалбоподателката в делото Чакалова-Илиева срещу България (жалба № 53071/08) от 6 октомври 2016 г. твърди, че с постановяването на две противоречиви решения относно правилния ответник по иск, който тя е предявила срещу властите, съдилищата са я възпрепятствали да получи произнасяне по същество на нейния случай и по този начин са ѝ попречили ефективно да отстоява исковете си. Жалбоподателката е уволнена през 2002 г. като директорка на средно училище в Стара Загора, което тя обжалва в съда, и иска възстановяването ѝ на работа.

Съдът уважава искането ѝ с решение, което влиза в сила през 2005 г., и жалбоподателката иска да бъде възстановена на работа.  В деня, в който тя се връща на работа, получава нова заповед за уволнението ѝ. Тя

отново обжалва в съда, но този път възниква спор относно правилния ответник по делото. Този спор продължава общо 2 години пред различни съдебни инстанции, като делото е прекратено поради посочването на грешен ответник. ЕСПЧ счита, че жалбоподателката е поставена в ситуация на невъзможност да получи съдебно разглеждане на второто си уволнение не по своя вина, и намира нарушение на Член 6 § 1 от ЕКПЧ.

Относно оплакването на Чакалова-Илиева, че би получила сума за обезщетение, ако нейният иск беше разгледан по същество, Съдът не намира за необходимо да се произнесе, тъй като не би могъл да спекулира какво би било решението по същество. Също така Съдът отказва произнасяне относно това дали липсват ефективни вътрешноправни средства за защита.

Изминалите 2015 и 2016 година бележат някои позитивни тенденции по отношение на гаранциите за правото на зачитане на личния и семейния живот, жилището и кореспонденцията при прилагане на специални разузнавателни средства. Те се изразяват в по-засилен съдебен контрол спрямо прилагането на специални разузнавателни средства (СРС), по-висока ефективност в използването им за изготвяне на веществени доказателствени средства, повече изисквания за конкретизиране на материалите, на които се основават исканията за СРС,  и по-активна работа на органите за контрол върху СРС.

Негативната продължаваща тенденция обаче е, че и през 2016 г. властите не предприеха мерки по изпълнението на решението Йорданова и други срещу  България – едно от водещите решения в практиката на Европейския съд по правата на човека, касаеща случаи на принудително разрушаване на домове на роми. Като цяло негативна за правото на личен живот е и оценката на приемането през декември 2016 г. на Закона за противодействие на тероризма.

Постановено още през 2012 г., решението по делото Йорданова и други срещу България засяга  опита на столичните общински власти да извадят принудително множество ромски семейства от единствените им домове в квартал „Баталова воденица“, без да им предложат алтернативно настаняване и де факто оставяйки ги на улицата, тъй като са на общинска земя. Според ЕСПЧ заповедта за принудително изваждане на жалбоподателите

е издадена въз основа на порочно законодателство, което не предвижда да се осигури такива мерки да бъдат съразмерни. Българският съд, вместо да осигури гаранции срещу непропорционална намеса, изрично отказа да разгледа въпроса за „необходимост в едно демократично общество“. ЕСПЧ установи нарушение на Член 8 от Европейската конвенция за правата на човека.