DeFakto.bg DeFakto.bg
Автор съдия Татяна Жилова от Административен съд – София град
Въпросът за съдебните такси понякога попада във фокуса на общественото внимание, но до сега по него не са предприети конкретни действия. Тарифа №1 към Закона за съдебните такси, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, е приета с постановление на Министерски съвет от 1992г. Тя е многократно изменяна до сега и отменена в по-голямата си част – следва да се запитаме изпълнява ли успешно функцията да регулира обществените отношения, свързани с образуването, провеждането и приключването на съдебните производства.
В ежедневната съдийска работа се проявяват ясно проблемите, свързани със съдебните такси, но едновременно с това се очертават и възможни решения, които ще се опитам систематизирано да изложа в тази статия.
Право на правосъдие
Правото на правосъдие е основно право на гражданите, прогласено в чл.6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. То включва правото на всеки гражданин да потърси защита от съда, когато неговите права или законни интереси са накърнени или застрашени, и право на справедлив процес в разумен срок.
Правото на правосъдие е установено като основно право на гражданите и в чл. 56 от Конституцията на Република България, а чл.117, ал.1 разширява субективните му предели като го признава и като право на юридическите лица и държавата. То е последователно застъпено и доразвито в Закона за съдебната власт и в процесуалните закони.
Срещу основното право на гражданите, юридическите лица и държавата да защитават интересите си стои задължението на съда да разгледа и разреши всяко поставено пред него искане. Нещо повече – императивната забрана за отказ от правосъдие е подкрепена от служебното начало на съда, по силата на което съдът е длъжен да окаже необходимото съдействие на страните за упражняване на процесуалните им права.
Като основно субективно право, правото на правосъдие е неотменимо и неотчуждимо. Съдилищата не могат да откажат правосъдие под предлог, че няма правна норма, въз основа на която да решат искането. Но законодателят може да въведе ограничения и условия за упражняването на това право с оглед на правната сигурност и защита на обществения интерес и препятстването на възможността да се злоупотребява с правото. Такива ограничения са преклузивните процесуални срокове и задължението за заплащане на такси за производството пред съд.
Понятие за съдебни такси
Таксите са финансовоправно понятие. Те представляват парично плащане, установено по основание и размер от държавата и събирано от държавните учреждения във връзка с извършваната от тях дейност или услуга, която те предоставят на гражданите. Таксите, подобно на данъците, са законоустановени и всеобщи, на за разлика от тях, те имат възмезден характер. Таксата представлява цената на услугата, като държавният орган е длъжен да извърши при поискване. Обществените отношения, свързани с установяването и събирането на държавните такси, се регулират от Закона за държавните такси /ЗДТ/.
Съдебните такси са вид държавни такси, установени по основание със ЗДТ и Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, а по размер – в Тарифа №1 към ЗДТ и в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Определянето и събирането на съдебните такси се извършва от съдилищата, но то не е част от тяхната правораздавателна дейност, а проявление на публично-правно финансово отношение между съда и лицето, потърсило съдебна защита. Първият въпрос, който се поставя, е необходимо ли е да се установява финансовоправно отношение между съда и лицата, които търсят съдебна защита, вън от правораздавателната дейност. Така в някои европейски държави съдебни такси за завеждане на дело не се събират /Франция/ или са много ниски /Швеция/, като се изхожда от разбирането, че гражданите, заплащайки данъците си, са заплатили и цената на съдебното производство. Следователно, заплащайки съдебна такса, те биха платили втори път за същата услуга.
Българският законодател, както в повечето европейски държави, изхожда от икономическата функция на съдебните такси като източник на приходи в бюджета и средство за справедливо разределение на бюджетните средства като налага на потребителите на правосъдните услуги заплащането на съдебни такси. По правило таксите не са еквивалент на цената на правосъдната дейност, но все пак възстановяват част от разходите на съдебните органи. Така се подпомага издръжката на съдебните органи и се осигурява възможност бюджетни средства да бъдат разходвани за задоволяване на други обществени интереси на по-широ ккръг потребители.
Освен за икономическото им значение, при определяне размера на държавните такси се държи сметка за тяхната двояка социална функция – от една страна да не препятстват достъпа на гражданите до публично предлаганите услуги, а от друга страна да предотвратяват злоупотербата с права и да регулират поведението на гражданите, като ги възпират от явно неоснователни искания или искания с незначителен интерес, които могат да бъдат задоволени по друг начин без намесата на държавния орган.
За съдебните такси от приоритетно значение е да не се препятства достъпът до правосъдие. Както общият ЗДТ /чл.5/, така и специалните материални и процесуални закони предвиждат достатъчно гаранции за достъпа до правосъдие.
На първо място това е институтът на освобождаване от съдебни такси. Българското законодателство познава общото освобождаване от държавни такси, което е обусловено от 1/ вида на търсената защита / напр. наказателни производства от общ характер, трудово-правни спорове, защита срещу незаконно уволнение на държавни служители, искове за издръжка, защита от дискриминация, производства по предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут, производства във връзка с права на социалното подпомагане, придобиване право на пенсия, учредяване на настойничество, права за възнаграждения за изобретения, и др/ или от 2/ субекта, който търси защита – лица в неравносотйно положение или уязвими социални групи – инвалиди, бременни и майки с деца до 6 –годишна възраст, Българският червен кръст. Отделно от това, като проявление на конституционноустановения принцип, че такси се дължат съобразно доходите на лицата, е регламентирано и специалното освобождаване от такси на физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят – чл.83, ал.2 от ГПК.
На второ място, достъпът до правосъдие се улеснява от липсата на изискване за задължително процесуално представителство в съдебното производство и от въведеното служебно начало на съда. За разлика от Франция например, където за въззивно и касационно обжалване явяването на адвокат е задължително, а високите адвокатски хонорари обезсмислят липсата на съдебни такси, българският законодател е въвел единствено изискването касационните жалби по реда на ГПК да бъдат приподписвани от адвокат. Както ГПК, така и АПК задължават съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна.
Видове такси
Легалният критерий за видове такси е според начина на определянето им – съгласно чл.2 от ЗДТ таксите са прости и пропорционални.
Простите такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата – чл.2, ал.2 ЗДТ и чл.73, ал.2 ГПК. Те се събират в абсолютна сума според предмета на делото, като се изхожда от традиционното разбиране, че за дела с еднаква или сходна материя съдът извършва една и съща дейност, независимо от материалния интерес.
Пропорционалните такси се определят върху цената на документа или услугата – чл.2, ал.2 от ЗДТ, и върху интереса – чл.73, ал.2 ГПК. Българското законодателство не предвижда прогресивно намаляване на съдебните пропорционални таксите, нито максимален размер на интереса, върху който се определя таксата, което при делата с много голям интерес прави таксата неадекватна на услугата. Единствено по изпълнителните дела процентът на пропорционалната такса намалява с увеличаване на интереса, като таксата не може да надвишава максималния размер, определен в тарифата.
Интересно в това отношение е германското законодателно разрешение за съдебните такси, дадено в Закона за съдебните разноски /Gerichtskostengesetz/. Материалният интерес се разделя на прагове и подпрагове, а таксата се формира като сбор от поредица прости такси, еднакви в рамките на относимия праг и налагани при преминаване през всеки подпраг – §34 от ЗСР. Минималната такса е в размер на 30 евро за интерес до 500 евро. За интерес от 500 до 2 000 евро – на всеки 500 евро интерес се начисляват по 18 евро такса; за интерес от 2000 евро до 1 000 евро – на всеки 1000 евро интерес се начисляват по 19 евро такса. С увеличаването на интереса се увеличава диапазонът на подпраговете и нараства стъпката, докато се достигне интерес от над 500 000 евро – в този случай на всеки 50 000 евро интерес се начислява такса от 180 евро, а максималният интерес е от 30 млн евро. Видна е волята на германския законодател да съчетае прости и пропорционални такси, но този начин благоприятства делата с по-голям материален интерес, отделно от това е неудобен за изчисление и създава трудности при прилагането му.
В българското законодателството обаче са познати и смесени такси, отчитащи едновременно както разходите за услугата, така и материалния интерес. Такива са например нотариалните такси по Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност /ЗННД/, както и възнагражденията на адвокатите по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тарифата към ЗННД предвижда проста такса от 30 лв за удостоверяван материален интерес до 100 лева, след което разделя интереса на прагове. Таксата за всеки праг представлява сбор от проста такса и пропорционална такса в процент от горницата над минималния праг до достигане на следващия праг. Например за удостоверяван интерес от 1001 до 10 000 лева се дължи проста такса 43,50 лв плюс 1,3% за горницата над 1 000 лева. Предвижда се прогресивно нарастване на абсолютната сума и прогресивно намаляване на пропорционалната част от таксата, което предотвратява дисбаланса в рамките на един праг. Установен е и максимален размер на таксата от 6 000 лева. Това прави смесените такси по-гъвкави и си заслужава законодателят да помисли за въвеждането им и в съдебните производства.
Определяне на интереса
Класифицирането на правния интерес от търсената съдебна защита е труден въпрос и предизвиква множество възражения, тъй като съдебните дела, особено административните, са с разнообразен предмет и трудно могат да бъдат обхванати с обща норма. Законодателят е възприел разделянето на интереса на оценяем и неоценяем.
Самият термин „неоценяем иск“ сочи, че защитаваното право не може да бъде остойностено и няма конкретно ценово изражение. При определяне на таксата се вземат предвид предприеманите действия и извършените услуги от съда и тяхната тежест. Точна икономическа преценка не е нито необходима, нито възможна, тъй като при тези искове действията на съда не са икономически еквивалент на съдебната такса. Поради това таксите, събирани по неоценяеми искове, са прости. По гражданските дела таксите са от минимум 30 лева до максимум 80 лева, като се определят от съда по справледливост. Тарифата предвижда специални такси за някои неоценяеми искове – за промяна на име, за развод.
При оценяемите искове таксата се определя от стойността на спорното право. По правило цената на иска се посочва от ищеца при подаване на исковата молба, а при несъответствие с действителната цена, последната се определя от съда. Таксите по оценяемите искове са пропорционални и начинът им за определяне е детайлно регламентиран в ГПК и тарифата към него.
Не така стои въпросът с административните дела. Тарифата предвижда единствено прости такси в нисък размер – 10 лева за физически лица и юридически лица с нестопанска цел и 50 лева за юридически лица, като приравнява всички административни дела на неоценяемите граждански искове. Действително, интересът от търсената защита по една част от делата няма стойностно изражение – например защита на личните данни, защита на потребителите, защита от дискриминация, достъп до информация и др. Но по голяма част от административните дела интересът е определен в пари в административния акт и в жалбата срещу него – по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, Закона за подпомагане на земеделските призводители /ЗПЗП/, и др. Това е отчетено в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, като последните са съобразени с материалния интерес. По други дела интересът може да бъде лесно остойностен, тъй като в основата му стоят оценими вещни права – по Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/. Това е отчетено от административните органи при определяне на таксата в административното производство – напр. таксите по разрешенията за строеж, събирани от общините, се определят въз основа на разгърнатата застроена площ.
Действащото законодателно решение изхожда само от предмета на търсената защита – срещу актове, действия и бездейстивя на органите на изпълнителната власт и на местното самоуправление, и очевидно е продиктувано от необходимостта е да се гарантира достъпът до правосъдие на засегнатите лица. В същото време обаче напълно се игнорира материалният интерес от търсената защита, който влияе на необходимите административни разходи за разглеждане на делото. Разбирането, че работата на съда по административни дела не се влияе от материалния интерес, е унаследено от социалистическото право и не съответства на съвременните икономически условия. Това анахронично несъответствие е особено отчетливо по данъчните дела и по делата, свързани с устройството на територията, с подпомагане на земеделските производители, с управлението на средствата от европейските фондове и др. Административният съд извършва служебно редица дейности – конституира трети заинтересовани страни, за които оспореният акт е благоприятен, съобщава в Държавен вестник за оспорването на общи и нормативни актове, определя предмета на дейност по делата по устройство на територията с нарочен съдебен акт, който служебно обнародва в Държавен вестник. По силата на служебното начало административният съд не само е длъжен да укаже на страните за кои обстоятелства от значение за делото не са посочили доказателства, но има възможност и сам да назначи експертиза и да постави задачите й с оглед изсяняване на делото от фактическа страна /чл.171, ал.2 от АПК/ – процесуална възможност, която все повече се превръща в правило и която страните и техните процесуални представители с охота предоставят на съда. Очевидно е, че административният съд не извършва и не може да извърши една и съща по обем и по същество дейност – разглеждане на дела по ревизионни актове е обусловено от това по колко данъчни закона е извършена ревизията, за какъв данъчен период, каква е икономическата дейност на ревизираното лице, какви документи са проверени и какви суми са определени за внасяне; разглеждането на инвестиционни проекти и строителни книжа зависи от категорията на сградата, обектите в нея, разгърнатата застроена площ, предназначението й; устройството на територията зависи от инфраструктурните обекти, от това дали е в един или няколко квартала, дали се преустройват жилищни комплекси или се устройват единични имоти.
Специална разпоредба, въвеждаща пропорционални такси по административни дела, съществува в Закона за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/ – 1% от интереса, но не повече от 1 700 лева, а за интерес над 10 милиона – 4 500 лева /чл.27, ал.6/. Следователно тази идея не е чужда на законодателя , но е необходимо е да се направят съответните законодателни промени, които да въведат налагането и събирането на съдебни такси по административни дела пропорционално на защитавания материален интерес като общо правило.
Внасяне и връщане на съдебните таксите
Правилото е държавната такса да се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаване на документа – чл.3 от ЗДТ. Съдебните такси не правят изключение от това правило нито у нас, нито в другите европейски държави. Предварителното внасяне на таксите е съответно на задължението на държавния орган и на съда да извършат публичната услуга и представлява гаранция за събирането им.
В случаите, когато съдебното производство приключи със спогодба, се връща половината от платената първоначална такса – чл.78, ал.9 от ГПК. Това е справедливо законодателно решение, тъй като правораздавателната услуга не е предоставена в пълния й обем, с оглед на който е определена и заплатена държавната такса. Едновременно с това се насърчават страните да постигнат споразумение, което е най-добрият начин за приключване на един правен спор. А тъй като съдебната спогодба има значение на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване, се намалява натовареността на въззивната и касационната инстанция. Ето защо е необходимо да се стимулират страните да постигат споразумение, включително и чрез връщане на част от съдебната такса – разбира се, този стимул е ефективен само когато размерът на таксите е висок.
В останалите случаи на разпореждане с предмета на делото – оттегляне или отказ от искането преди приключване на устните състезания, когато съдът също не се произнася по съществото на спора, както и при постановяване на решение при признание на иска и при неприсъствено решение, не се предвижда връщане на таксата. Това считам за законодателен пропуск, който ако бъде отстранен, ще има благоприятен ефект по изложените по-горе съображения.
В административните съдебни производства разпоредбата на чл.78, ал.9 от ГПК е приложима по силата на препращащата разпоредба на чл.144 от АПК, но на практика това е една неработеща правна норма. На първо място поради характера на спорното право приложното поле на съдебното споразумение е много ограничено – споразуменията са възможни по искове за обезщетения, но страните не могат да се споразумяват относно законосъобразността на административния акт, каквито спорове са основната част от административните дела. На второ място ниският размер на таксите по никакъв начин не стимулира страните към постигане на споразумение. На практика по административни дела най-често се оттеглят жалбите поради отпаднал правен интерес, когато страната постигне удовлетворяване на интереса си в друго административно производство. В редки случаи административният орган оттегля сам оспорения акт.
Отново ще направя сравнение с немското законодателство – този път в обратна посока. Немският Gerichtskostengesetz предоставя ефикасни стимули за приключване на делото със спогодба или при признание на иска, или за прекратяване на делото поради оттегляне на искането. В тези случаи, включително и по административните дела, съдебната такса се редуцира значително. Процесуалните закони допускат след приключване на събирането на доказателствата съдът не само да прикани страните към споразумение, но едновременно с това и да изрази предварително становище по спора. Това дава възможност на страните, ако не се спогодят, да съобразят процесуалното си поведение и да предприемат действия по разпореждане с предмета на делото, включително административният орган да оттегли оспорения акт.
В заключение се налага извод, че съдебните такси, особено по административни дела, се нуждаят от по-съвременна и адекватна уредба, за да изпълняват успешно регулаторната си функция.
