DeFakto.bg DeFakto.bg
Автор Светла Маргаритова
Размисли по повод обяснението на Камарата на частните съдебни изпълнители за запорите върху несеквестируемите вземания
Камарата на частните съдебни изпълнители се опита да обясни на обществото, че запорирането на социални плащания и обезщетения като част от тяхната работа по принудително събиране на вземанията, не било поради техен пропуск, а заради наличието на празнота в закона, тъй като забраната се отнасяла до „несеквестируемите вземания“. Частните съдебни изпълнители не можели предварително да знаят дали съответният длъжник няма банкова сметка, в която да му се превеждат такива суми – т.е. дали лицето не притежава суми, които да попадат в категорията на „защитените“. За мен това обяснение е доста неубедително и ще поясня защо.
Вярно е, че съдебният изпълнител не може да знае какъв е произходът на средствата в дадена банкова сметка и, за да изпълни задълженията си по едно образувано изпълнително дело, той изпраща до банката запорно съобщение. Но от друга страна, няма спор в практиката кои вземания попадат в категорията „несеквестируеми“. В такъв случай е въпрос само на конкретизация на самото запорно съобщение, в което да се посочи, че се налага запор върху банковата сметка на длъжника, освен върху сумите за получени социални плащания и обезщетения. Нима е необходимо винаги в закона да е записано всичко, за да не се стига до правен абсурд и хора в уязвимо положение да се окажат без средства, заради формализма, проявен от колегите?
Не съм убедена, че винаги трябва да се крием зад „лошия закон“ или липсата на такъв. Много по-често като че ли липсва всякаква нагласа да се анализират евентуалните неблагоприятни последици от такова формалистично прилагане. Дали някой от частните съдебни изпълнители се е питал колко време ще отнеме на окаяния безработен длъжник, за да докаже, че сумата по банковата му сметка идва от изплащаните средства за оставането му без работа, или че това са пари от обезщетение в резултат на трудова злополука?
Липсата на каквото и да било желание за подобен анализ поставя една немалка група лица в изключително затруднено положение. Така се стига и до нарушаване на правото им на собственост по чл. 1 от Протокол 1, защото е извън предметниня обхват на ограниченията по §2 на този текст.
Някой ще възрази, че такова лице може да си търси правата по съдебен път. Да, теоретично това е така, но на практика колко ще са хората, които ще започнат производство срещу частен съдебен изпълнител за това, че той неправомерно ги е лишил от средства за съществуване? И как ще докажат колко са страдали, защото българският съд иска да докажеш страданията си. Ще трябва да имаш поне двама свидетели, макар че и това невинаги е достатъчно. Защото друга проявна форма на формализъм е и доказването на неимуществените вреди. Самият факт на причинените неудобства от това, че не можеш да се разпореждаш със своите средства няма да е достатъчен за българския съд.
За жалост формализмът в нашето правоприлагане е начин на мислене, дълбоко вкоренен като философия у голяма част у българските юристи. Може би затова е и жалко, че философията на стандартите на Европейската конвенция за правата на човека все още е твърде неприсъща за мисленето на голяма част от тях в България. Четвърт век, след като ратифицирахме конвенцията!
А иначе е хубаво, че са внесени законопроекти за промени в ГПК, но дали въобще трябваше да се стига дотам?
