Разходка в храма на Темида (как се решаваше сградният проблем на СРС) *

Бившият председател на Софийския районен съд Методи Лалов остро реагира на „инспекцията“ на властта във Военното НДК, коментарите там и обобщенията на заслугите осигуряването на новия дом на наказателните съдии от СРС и прокурорите от Софийската районна прокуратура.

Провокиран от това, в страницата си във фейсбук Лалов изложи своята истина.

Методи Лалов

През пролетта на 2012 г. Владимира Янева, тогава председател на СГС, ми се обади по телефона и ме попита дали съм съгласен да ме предложи за и.ф. председател на СРС, на мястото на отишлия във ВКС като зам.-председател Красимир Влахов. Скоро преди това бях станал зам.-председател на СРС и ръководител на наказателното отделение на СРС.

Кълбо от проблеми

Тъй като знаех, че СРС е кълбо от натрупвани с десетилетия проблеми – сграден проблем, свръхнатовареност, недостиг на съдии и администрация, липса на развита деловодна система, високо текучество на кадрите и др., първата ми мисъл беше да откажа. Секунди след това вече знаех, че ще приема, защото си спомних колко пъти съм казвал, че ако съм на мястото на този или онзи, бих направил едно или друго. Попитах Янева, с която сме били по-малко от една година младши съдии в СГС и с която не се бях чувал от години, защо предлага точно на мен. Отговори ми, че иска да работи с нормален човек, който няма да й „скача” за щяло и нещяло, поради това, че я спрягат за близка на Цветан Цветанов. Бързам да кажа, че Янева никога не е искала от мен да направя нещо нередно като съдия или председател на съда, а най-големите ни противоречия бяха във връзка с командироването на съдии в СГС (въпрос, който винаги е бил проблемен).
От последвалите събития е ясно, че приех предложението да бъда и.ф. председател на СРС. По това време бях в чужбина, поради което се срещнах с Янева в кабинета й около две седмици по-късно. Казах й, че държа сградният проблем на съда да бъде решен и че ако видя, че това не се случва, ще подам оставка. Няколко месеца по-късно записах това и в концепцията си като кандидат за председател на СРС. Тъй като в медиите се говореше, че Янева е семейна приятелка на Цветанов, започнах да й говоря, че познанството й с него може да помогне за решаването на сградния проблем на съда. По това време Цветан Цветанов беше министър на вътрешните работи и съдът беше постоянно охулван, полицейски акции бяха кръщавани на съдии, съдът беше обвиняван за всичко в държавата. Бях гледал десетки пъти медийните изяви на Борисов, който режеше ленти по села и паланки, поради което започнах да говоря на Янева, че Борисов ще може да отреже лентата на съда и да обясни пред хората, че война със съда няма, тъй като той е отпуснал парите за ремонт и най-сетне, след толкова години, именно той е решил този проблем.

Пробивът при Борисов

Скоро след това Борисов, в мое присъствие и на още десетки хора – членове на правителството му тогава, кмета на София, главния архитект на София, други хора, буквално цитира думите ми. Когато срещата свърши, Борисов каза: „Хайде, ставайте и бягайте!“ Всички станаха като войници. Излизайки на вратата, Борисов каза: „Съдията, ще извиняваш, но тук аз съм шеф, в съда ти си шеф“. Отговорих му, че на останалите може да е шеф, но не и на мен като съдия. Казах му, че решаваме проблем на съда и тъй като темата е обща, го възприемам като партньор. Той се усмихна.

Казах това, въпреки, че разбирах ясно, че Борисов се възприема като човек, който казва какво да стане в държавата и рискувах да реши, че сградният въпрос на СРС може да изчака още няколко години. Независимостта на съда обаче винаги е била по-важна за мен, по-важна дори от чаканата толкова години и толкова нужна нова сграда на съда и затова не можех да замълча. А и защото съм възпитаван от родителите ми да бъда свободен човек, а да си председател на съд означава, че отговаряш не само за собствената си свобода, но и за свободата на всички съдии и служители в този съд.

Отделно от това имах и идеи, чрез които да провокирам общественото внимание – да разпоредя да бъдат закупени фургони, които да поставим на паркинга до сградата на бул. „Драган Цанков“, в които да настаня част от съдиите и администрацията, за да види обществото абсурдността на ситуацията, в която съдите от СРС бяха поставени от изпълнителната власт от години (тогава съдебните сгради бяха ангажимент на министъра на правосъдието и на министерски съвет).
Разказвам това, за да разбере обществото истинските причини за решаване на сградния проблем на СРС. Решаването му се дължи на това, че се намери трансмисия той да достигне до хората, които бяха длъжни да го решат, но не го правеха дотогава. Проблемът чрез мен достигна до Янева, от нея до семейния й приятел – Цветанов, и до Борисов. Последният каза тежката си дума.

Но, убеден съм в това, защото не съм чул да казва обратното нито веднъж на работните ни срещи, воден от ПР цели, от политическия контекст, от желание за туширане на общественото недоволство, но не и от разбиране за важната роля на правосъдието в правовата държава. Ленти, противопоставяне, обществено недоволство, това чувах. Същите хора, които не бяха чули председателите на съда преди мен (отделен е въпросът колко настоятелни са били те), сега чуха и видяха, че СРС има проблем, все едно това не беше така от десетилетия. Чуха само защото им говореха свои – Янева на Цветанов, последният на Борисов.
Зная, че ще ме упрекнете, че съм казвал и друго публично, но съзнателно правех това, спазвайки институционалната куртоазия и постигането на главната цел – получаване на необходимите средства за ремонт и оборудване на съдебните сгради.

За едно изпълнително дело

За да не утежнявам излишно изложението си, ще прескоча последвалите събития покрай отпускането на средства за ремонт и оборудване на двете нови съдебни сгради на съда, обикалянето по строежи, подписване на анекси, за да могат съдебните сгради да изпълняват функциите си на такива, защото заданията бяха написани като за детски занимални и благодарение на моята намеса бяха поправени, макар и не в желания докрай от мен вид.
Няма да пропусна обаче деня, когато ми се обади колега – съдия от ВКС, и ме попита дали мога да приема на среща депутат, председател на комисия в Народното събрание (сега съзнателно не посочвам името му). Попитах за темата, каза ми, че не знае каква е. Надявах се, че става въпрос за обсъждане на евентуални законодателни промени, чрез които да се намали натовареността на СРС, но няма да скрия, че допусках, че може да става въпрос и за друго. Казах на колегата от ВКС да предаде на народния представител да дойде в работно време на бул. „Цар Борис III“, № 54. Няколко дни по-късно този човек беше въведен от администрацията на съда в кабинета ми. И вместо да заговори за законодателни промени, идеи за които съдиите от СРС могат да дадат много, този народен представител, председател на комисия в НС, започна да ми разказва за изпълнително дело, което се разглежда от държавните съдебни изпълнители към СРС. Обясни, че взискател по него е жена, на която ГЕРБ дължи около 24 000 лева за неплатен наем за ползване на къща-офис в полите на Витоша. Искаше се да помоля ДСИ да забави събирането на вземането, тъй като ако наличието на това дело станело достояние на обществеността по време на предизборна обстановка, това нямало да бъде добре за ГЕРБ. Не мога да посоча номера на изпълнителното дело, нито подробности за взискателя и имота, тъй като това не ме интересуваше. Казах, че от името на съдиите благодаря за направеното за решаване на сградния проблем на съда, но че то представлява изпълнение на закона от страна на изпълнителната власт и срещу него не се дължи нищо от моя страна. Обясних, че ако някой е очаквал, че чрез отпускането на средства за съдебните сгради на СРС си е купил съд, то значи е допуснал сериозна грешка, поне докато аз съм председател на СРС. Изразих недоумение, че се иска забавяне на дело за сума 24 000 лева, която народният представител дори не отричаше, че е дължима, след като партията получава десетки милиони левове само от субсидия и без проблем може да заплати сумата. Предложих на този човек да се постави на мястото на взискателя. След това срещата приключи. Днес този човек пак е народен представител и пак е председател на комисия в НС.
Нямах намерение да разказвам всичко това публично, тъй като съзнавам трудността от доказване на всички обстоятелства. Макар че лесно може да се провери наличието на изпълнително дело с описания от мен предмет, страни и сума. Вярвам и че при нужда колегата от ВКС няма да отрече за исканата среща от народния представител. Разказвал съм този случай на десетки съдии назад във времето, от което следва най-малкото, че твърденията ми за съществуването на описаната среща, не са от днес.

Търпението ми свърши!

Правя това точно сега, тъй като днес (в петък, когато властта бе на инспекция на Военното НДК – б.р.) границите на личното ми търпение бяха преминати. Хората, които ме познават в последните пет години, знаят, че бях отдаден на решаването на проблемите на СРС и в частност на сградния проблем на съда, до степен на пристрастеност. Но днес виждам премиерът Борисов да ни обяснява кое как е в обкръжението на главния прокурор Цацаров, на представляващия ВСС Узунов, на и.ф. председател на СРС Милев и др., т.е. все хора, които не са си мръднали пръста за сградите на съда.

Разказвам това, за да разберат хората, че съдебните сгради са важни, но още по-важно е съдебното здание, разбирано като институция, изградена на здрав фундамент от правила и обитавано от почтени и компетентни магистрати. Когато съм се борил с години за това, когато съдът е бил и е мой дом, считам за недопустимо външни за него лица, които не разбират важността на правосъдието, днес да се разхождат арогантно в него (все пак това не е ЦУМ). И аз няма да гледам отстрани и да мълча, както никога не съм правил и досега.
За това днес СРС има сгради, а не заради Борисов, Цацаров, Белчев, Милев.

• Източник: страницата на Методи Лалов във фейсбук, с незначителни съкращения
• Подзаглавията са на De Fakto