Въпросът не е в мястото на прокуратурата, а в това дали тя си го знае*

Безконтролността й не е конфликт между Сотир Цацаров и Лозан Панов, а проблем на цялото общество, казва адвокат Здравка Калайджиева, бивш съдия в Страсбург

Здравка Калайджиева е адвокат и основател на неправителствената организация „Български адвокати за правата на човека.“ От 1 май 2008 до 1 март 2015 г. беше съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Завършила е право в СУ „Св. Климент Охридски“. Има аспирантура по социология на правото.

– Г-жо Калайджиева, известни адвокати и преподаватели поискахте оставката на правосъдния министър Цецка Цачева, а тя Ви отговори публично, че само премиерът имал това право. Как приемате този отговор?

– Като юристи ние добре знаем, че не можем да принудим министър Цачева да подаде оставка и че единствено министър-председателят може да я освободи от тази длъжност. Това не означава, че един министър не може предсрочно да напусне кабинета по своя преценка. Въпрос на личен морал, а не на формална законност. Онова, което ме смущава, е, че министър Цачева не отговаря по същество на проблемите, които нашето писмо поставя – необходимостта от реформи и от уважение към мнението на представителите на съдебната власт. Същевременно аз лично не разбирам логиката на г-жа Цачева, според която съдиите, които имат законодателни предложения, трябва да отидат в законодателната власт, а уважаваните от нея професионалисти да споделят идеите си с нея самата като представител на изпълнителната власт.

– Имат ли право хората в системата да критикуват и да изразяват мнения?

– Гълченето по магистрати, които имат критична оценка, има смразяващ ефект върху всички в съдебната система, които не само имат право да изразят мнението си, но и следва да бъдат чути по въпроса за начина за провеждане на съдебната реформа, защото най-добре познават нейните недостатъци. Противното означава политиците да реформират по свое усмотрение съдебната власт, която по дефиниция следва да е независима именно от тях.

– Защо разделението на властите се оказа невъзможна задача в България?

– От времето на абсолютните монарси до сега властта трудно приема, че върховенството на закона означава създаването на гаранции за взаимно възпиране на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, а не че всяка от тях трябва „да гледа само в своята паничка“. Механизмите за взаимното възпиране са механизми срещу злоупотребата с власт. Вижте процесите в САЩ срещу издадени укази и получавани доходи от президента Тръмп.

– Защо всяко предложение за промяна на статута на безконтролната прокуратура предизвиква толкова силни трусове? 

– През годините след приемането на действащата конституция главният прокурор Татарчев заяви, че над него е само Господ, главният прокурор Филчев показа какво означава това, главният прокурор Велчев призна, че системата е открита за злоупотреби, а по повод поредното решение на съда в Страсбург главният прокурор Цацаров каза, че делото е било образувано позорно и е приключило позорно, но никой не беше наказан.

Нито самата конституция, нито серията нейни промени, нито множеството решения на Конституционния съд дадоха ясен отговор на въпроса дали и кой предпочита прокуратурата да е „независим орган на съдебната власт“, овластен да раздава привременно или телевизионно квазиправосъдие, да избира дали да държи преписки в чекмеджетата си, докато изтече давността, или пък да ги извади на светло, когато намери за необходимо. През последните години над сто хиляди такива преписки бяха прекратени, а понастоящем пред прокуратурата „висят“ още над 300 хиляди преписки срещу известни и неизвестни извършители на деяния.

Не прокурорите, а данъкоплатците изплащат милиони левове годишни обезщетения, присъдени както в България, така и в Страсбург, за бавно и неефективно разследване и други незаконни действия и бездействия. Доколкото прокуратурата е създадена, за да защитава обществения интерес, обществото очаква тя да изпълнява тази функция ефективно, а не избирателно. Безконтролността и бездействието на прокуратурата не е конфликт между г-н Цацаров и г-н Панов, а проблем на цялото общество.

– Как гледате на идеята прокуратурата да бъде извадена от съдебната власт?

– В СССР Вишински е бил член на правителството, а в България Народното събрание е избирало и освобождавало главния прокурор. От времето на създателя й Петър Велики и до сега прокуратурата е била страна в наказателния процес, а не „съдебна власт“, която решава спорове и произнася присъди. Фактът, че функциите на прокуратурата са регламентирани в глава „Съдебна власт“, не я прави съд, чиито решения са задължителни за всички. Още по-неприемливо е представители на прокуратурата да контролират съда, който следва да е независим от страните.

Въпросът не е в мястото на прокуратурата, а в това дали тя си го знае. В това отношение проблемът е по-скоро в несменяемия и безконтролен статут на нейните представители – независимо от техните действия и бездействия. Преминаването на сегашните безконтролни правомощия на несменяемите прокурори в ръцете на изпълнителната власт би се превърнало в гаранция за безотчетен произвол на изпълнителната власт. Струва ми се обаче, че изваждането от съдебната власт не означава непременно подчиняване на друга от властите.

– Няма кой да разследва главният прокурор за нерегламентираните му срещи и влияния, той, от своя страна, не желае да разследва скандални казуси. Например станалите известни подслушани разговори на премиера и други представители на изпълнителната и съдебната власт, просмукани от съмнения за търговия с влияние. Безнадеждно е сякаш?

– При сегашната система главният прокурор не може да бъде разследван, защото няма как неговите подчинени да го привлекат към отговорност дори за евентуално извършени от него престъпления. Този факт е подробно анализиран в решението по делото „Колеви срещу България“. В същото време по думите на г-н Борис Велчев прокуратурата може „с лекота“ да разпореди образуването на наказателно производство срещу всеки и то да остане висящо дълги години. Опасявам се, че в очите на мнозина тъкмо тази система изглежда особено надеждна и удобна за „взаимодействие“ на принципа „ако вие не ни закачате, и ние не ви закачаме“ – това е.

Доколкото са били в компетентността на прокуратурата, обсъдените по време на проведената среща между главния прокурор и други лица в ЦУМ проблеми би трябвало да се разглеждат в рамките на предвидените в закона процедури, а не на чаша кафе, или студена вода извън служебния кабинет на един магистрат. Какво бихте помислили за съдия, който се среща със страна по дело извън съдебната зала? Обществото се увери, че в представите на мнозина за добри се считат онези независими магистрати, които „си говорят с министри“ и „не отказват услуги“.

– Десет години вече сме в ЕС, толкова вода изтече…

– Не само вода, изтекоха милиони. Проблематичната ефективност и независимост на съдебната власт в България бяха предмет на редица щедро финансирани програми за нейното реформиране. Средствата бяха успешно усвоени и още министърът на правосъдието Васил Гоцев считаше, че реформата е извършена. Въпреки това България беше приета за член на ЕС под условието, че с помощта на механизма за сътрудничество и проверка тя ще постигне промени в съдебната власт, които да гарантират нейната независимост и ефективност. През 2015 г. властите в България приеха, че е необходима външна оценка на прокуратурата, и обещаха да изпълнят конкретните препоръки за реформа до 2018 г. В това време обаче други представители на българските власти заявяват, че прокуратурата е успешно реформирана още през 2015 г. и настояват надзорът на ЕС да бъде прекратен.

– Има ли България капацитет за реална реформа? Ог ГЕРБ казват, че не им трябват „разбирачи“.

– Сериозните реформи в редица посткомунистически държави бяха резултат на дългогодишни проекти, осъществени с експерти от Съвета на Европа и Европейския съюз и в съответствие с техните стандарти. В действителност приетите в резултат от тях промени не се приемаха лесно, влизането им в сила често беше възможно само в края на мандати или водеше до оставки.

У нас изглежда определен кръг хора в изпълнителната и законодателната власт смятат, че е тяхно ексклузивно правомощие да преценяват как да реформират съдебната система. Поисканите мнения на Венецианската комисия бяха пренебрегвани, а конституцията – променяна на принципа „три пъти режа и все е късо“. В края на 2015 г. видяхме как между две четения първоначалният проект за промяна в конституцията се превърна в своята противоположност с бързина и лекота, които показват „дълбочината“ на разбирането за необходимите промени. В момента доверието в българското правосъдие е безпрецедентно ниско, а разходите за правосъдие – необичайно високи.

Източник в. Сега, автор Светлана Георгиева