DeFakto.bg DeFakto.bg
Законотворчеството не търпи любители, а изисква огромен опит и познания
Петър Обретенов
На пръв поглед, между двете събития няма връзка, тъй като се отнасят до дейност на два съвсем различни органи, които упражняват различна власт – законодателна и съдебна.
Но те, без да са плод на общ замисъл, разкриват общи черти в мирогледа и интелектуалното равнище на лицата, които са внесли това искане и този законопроект.
И в двата случая се засяга въпроса какво е позволено на магистрата и как той трябва да се държи в обществото.
Професията на юриста е неразривно свързана с отношенията между гражданите и институциите, поради което с упражняването й той по необходимост е и общественик, в най – широкия смисъл на тази дума. Той не може да се скрие зад параграфите и алинеите при всяко свое действие и да го оправдае само с доброто им познаване. Това се отнася особено за съдиите: при всяко свое решение и присъда те влагат и частица от своето чувство за морал, своя житейски опит и интелектуален потенциал, придобит не само от специалните знания, но и от цялостното свое развитие като индивид. Не напразно се смята, че юридическото поприще предполага широка обща култура. Професор Витали Таджер*, в по-тесен кръг ни е казвал (когато бях студент и във време, когато професията юрист се смяташе за умираща), че юридическото образование дава основа за разнообрази прояви в мно го сфери на обществения и културен живот. Много известни артисти и писатели са минали през юридическото образование и поприще. Да ги изброявам е невъзможно. Ако започнем от Алеко Константинов и преминем през Борис Христов и Константин Кисимов, къде да се спрем? Но още по- голям е броят на онези юристи, които са били политически деятели и са оставили своето име в българската история. Обществените борби винаги са били за свобода и справедливост, във всички техни проявления. Виктор Юго казва: „ Свободата е: във философията – разума, в изкуството –вдъхновението, в политиката – правото”. Нищо чудно, че плеяда обществени личности и политици са били юристи и често са сменяли магистратската тога с министерско кресло. Изискването – магистратът да не е член на политическа партия и да не участва в дейност на политически партии не означава, че той е изолиран от политическия живот в широк смисъл на думата, от всички многобройни проблеми на обществото, които се докосват до политиката, но по същината са в пряка зависимост от фундаменталните принципи на обществото, на гражданското общество – ако искаме действително да живеем в такова. Такава изолация е невъзможна – все едно да накараш човека да вдишва от състава на въздуха само нищожните частички от инертните газове извън тесните граници на партийната политическа дейност, не само, че няма забрана магистратът да изразява своето мнение като гражданин, но е желателно той да бъде и общественик с поглед и позиция от гледна точка фундаменталните принципи на правовата и социална държава, върху които почива уникалното обединение на държави – Европейски съюз. Затова, нелепо и абсурдно, като атавизъм от отминали времена (дано да са отминали! ) звучи внесеното искане от група членове на ВСС за разглеждане на участието на председателя на ВКС Лозан Панов в граждански протест против изгонването на отец Паоло Кортези, заради това, че е приютил сирийски бежанци в Белене. Според вносителите – това е участие в политическа дейност. Позор! Как тези магистрати ще прилагат закона в казуси за правото на убежище, гарантирано от нашата конституция?Правят ли разлика между един акт на християнско милосърдие, съзвучен с принципите на хумаността, които са в основата на европейското разбиране за морал и закон , и партийната политическа дейност?
Впрочем, разбирането, че магистратите са някакви занаятчии, които подобно на обущаря преценяващ картината на Апелес не трябва да отиват по – горе от обущата, се промъква и в законопроекта внесен от група народни представители. Ако е вярно онова, което се коментира в отделни публикации ( не можах да открия текста на законопроекта в сайта на НС ), но извън строгите рамки на изпълнение на служебните задължения, не се гледа с добро око на възможностите на магистратите да общуват с чуждестранни колеги, да участват в семинари, лекторска дейност и други подобни прояви организирани от чуждестранни неправителствени организации или чужда държава , както и последните да могат да спонсорират такава дейност в България. Мотив: да се отнеме всяка възможност за влияние върху съдебната система. Не е казано, че това влияние е „зловредно”, както по – рано се оценяваше „ империалистическата пропаганда”, но това се подразбира. Защо, например, магистратите да знаят как е устроена и действа прокуратурата в Германия и Франция, когато в България тя е върхът на съвършенството и само Господ може да се мери с нея? А дават ли си сметка вносителите, че цялата наша правна система е създадена в резултат на реципиране и на чужди уредби? И кой друг, освен магистратите, се нуждае повече от обмяна на опит и информация за функционирането на чужди правни системи?Самото поставяне на въпроса за участието на Панов в този граждански протест показва, че тези членове на ВСС имат ограничен интелектуален кръгозор и манталитет присъщ за държава, различна от онази към която ни напътва нашата конституция и европейската идея. И поставя закономерно друг въпрос: достойни ли са те за магистратската тога?
Според законопроекта, магистратите не могат да бъдат избирани в управителните органи на общи сдружения с представители на други юридически професии. Забележителна оценка за техния обществен авторитет и място в йерархията на юридическата общност!
Законотворчеството е труден процес, което не търпи любители, а изисква огромен опит и познания. В царство България, за нуждите на този процес е бил със закон образуван Кодификационен съвет, преименуван по – късно на Съвет по законодателство, съставен предимно от висши съдии. След промените, през 1992г. министър Светослав Лучников се опита да възроди този съвет с едно министерско постановление, поради липса на време и политическа воля да се приеме специален закон. Той просъшествува в рамките на Министерството на правосъдието, съществува и днес, но не като съвет, а като структурно звено на министерството – дирекция „Законодателство”. Самото наименование и статут показва, че все още не е осъществена в пълнота идеята за създаването му. Но това е друга тема. Безусловно, конституцията дава право на всеки народен представител да внася законопроекти, но всеки от тях трябва да осъзнае, че всеки проект изисква усилията множество специалисти, включително и юристи вещи в областта на нормотворчеството. Законът за нормативните актове ( ЗНА) определя, че със закон се уреждат обществени отношения, които се подават на трайна уредба. Закон, който преследва цели породени от политическата конюнктура е противоречие с понятието за такъв. Той е обречен на мимолетно съществуване и в края на краищата обръща политическото си жило против своите създатели. Примери от най – новата ни история има много – нека законотворците да се замислят и за този парадокс от нашата действителност.*Проф. Витали Таджер (1922 – 1999) е изключителен юрист в областта на гражданското и търговското право. Автор е на учебник по гражданско право, определян като „настолна книга за поколения юристи“.
* Авторът Петър Обретенов е юрист с дългогодишен стаж и опит. Бил е съдия и народен представител във Великото народно събрание, секретар на Съвета по законодателство към Министерството на правосъдието, парламентарен секретар на същото, зам.-председател на Централната избирателна комисия. В момента е адвокат.
