DeFakto.bg DeFakto.bg
За какво са ни специалисти, като законотворците са най-големите специалисти?!Любомир Новиков, адвокат
Независимо от изразените категорични становища и отправените призиви, Законът за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс беше безпроблемно изгласуван и в петък, 4 август 2017 г., беше обнародван в „Държавен вестник”. Вече безброй пъти се питаме за какъв дявол са специалистите, след като законотворците са най-специалисти по всичко и знаят от всички най-много – сигурно толкова ни е акълът, за да не можем да си отговорим. Вероятно и за същият този дявол на тях им е и Законът за нормативните актове, който не вземат да го отменят окончателно – например да не озорват да пишат „мотиви” в които ни обясняват като на инфантили какво, а не защо го правят. Но да преминем към по-тясната тема.
Да се коментира целият Закон за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс е трудна работа и иска време, но още на пръв поглед (за зрящите) бие на очи катастрофалното противоречие с Конституцията на два от текстовете. В § 39, новият чл. 247а, ал. 2, точка 1, е предвидено разпоредителното заседание в простите – „неспециализираните”, съдилища да се насрочва в двумесечен, а при фактическа и правна сложност на делото – в тримесечен срок. В § 88, съобразно изменената ал. 2 на чл. 411д, разпоредителното заседание пред Специализирания наказателен съд се насрочва в тридесетдневен срок. Априори се знае, че делата пред Специализирания съд са с фактическа, а в множеството случаи – и с правна сложност, причина, заради което, всъщност, беше създаден. Пита се тогава къде е равенството на гражданите пред закона, прогласено от чл. 6, ал. 2, изр. I от Конституцията, при положение, че всички искания и възражения следва да бъдат направени преклузивно(!) в разпоредителното заседание. Представям си пределно проста хипотеза – „организирана” престъпна група от трима души с трима защитници. В рамките на 22 работни дни шестимата, независимо от обема на делото, са длъжни да проучат всички материали, да установят нарушения, противоречия, липса на доказателства и пр., след което да съгласуват действията си относно искания, бележки, възражения и т. н. Как при тази регламентация се осъществява и правото на защита, гарантирано от Конституцията и от Наказателно-процесуалния кодекс остава неясно. Този „режим” по никакъв начин не се свързва и с императивната разпоредба на чл. 6, ал. 3, буква „b” от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, която изрично предписва обвиняемият „да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита”. И ако Конституцията за законотворците е празна приказка, нека поне ние не забравяме, че ратифицираните от самите тях международни актове имат приоритет пред вътрешното право – нека да погледнат за всеки случай „Държавен вестник”, бр. 80 от 2 октомври 1992 г.
