Благовест Пунев: Паметта за Румен Янков трябва да бъде съхранена*

Ако повече съдии притежаваха неговия антиконформизъм, останалите дефекти на съдебната система биха могли да бъдат поправени

Съюзът на съдиите в България представи книгата „Съдията“,посветена на покойния председател на Върховния съд, Върховния касационен съд и Конституционния съд Румен Янков, професионален и морален авторитет в средите на българското съдийство, чието име остана като еталон за съдия. „Капитал“ предлага изказването на бившия върховен и конституционен съдия Благовест Пунев, който днес е председател на Арбитражния съд при БТПП. Неговото слово при представянето на книгата, което той любезно редактира за публикация, съдържа важни акценти за ролята на съдията в отстояването на независимостта на съда и на държавността.

Автор Благовест Пунев

Адмирирам инициативата на Съюза на съдиите в България за издаването на книгата, посветена на Румен Янков, бележит юрист и морален авторитет. Похвални са мотивите на тази инициатива – за необходимостта от институционална памет, тъй като българското общество страда от сериозен недъг – историческа амнезия, която е една от основните причини за неблагополучията и тежките социални проблеми, пред които то е изправено. Безпаметството на българина го лишава от посока и ценностна ориентация в жизнен план, води до социална аномия и до деградация на публичната и институционалната сфера.

Паметта за Румен Янков трябва да бъде съхранена, защото неговата визия за държавност, независимост на съдебната власт и етични основания на правосъдието са все така остро актуални. Въпреки постоянното политическо говорене за реформиране в позитивна насока на съдебната система и на публичната сфера в цялост тази визия продължава да бъде нереализирана, а европейският мониторинг продължава. В годишните доклади за напредъка на страната личи умора от повтарящите се неблагоприятни оценки и констатации за спазването на фундаменталните принципи на правовата държава и върховенството на закона.

Паметта за Румен Янков трябва да бъде съхранена, защото позитивните примери сред публичните фигури от такъв ранг са твърде малко. Той трябва да бъде запомнен преди всичко със своя антиконформизъм, защото останалите дефекти на съдебната система биха могли да бъдат поправени, ако повече нейни представители притежаваха това качество на свободни и независими в професионалната си дейност и гражданска позиция магистрати. Ако съществуваше критична маса от хора от типа на Румен Янков, преходът в съдебната система и в обществото като цяло би бил различен, и то в положителен смисъл.

По време на цялата си професионална биография, включително и при тоталитарните условия на предишния режим, той се подчиняваше на едни и същи житейски принципи на независимо поведение. И това важи още от далечното минало, когато започва работа като районен прокурор в гр. Пещера по разпределение, след като е завършил право. Тогава, през 1969 г., случайността ме запозна с него, тъй като съм от същия град и бях студент по право в началните курсове. Присъствието му в живота ми обаче не беше случайно, защото той оказа влияние върху личностното и професионалното ми формиране. В малък град като Пещера веднага стана известно, че местното партийно величие изразило учудване, задето новоназначеният прокурор, при това външен на града човек, не му се е представил като израз на верноподаничество. Румен Янков заявил, че няма работа с него, която да налага такава среща. Допълнил, че партийният шеф трябва да го посети, ако има някакъв проблем от служебен характер с прокуратурата. Още тогава, в първите месеци на работата си като прокурор, е нареждал освобождаването на незаконно задържаните в ареста на МВР лица при упражняване на надзорните си функции на прокурор, но това не му създавало проблеми, защото следователите и дознателите към милицията са разчитали на неговата квалифицирана помощ за успешно приключване на разследванията.

Разбира се, прокуратурата с нейната йерархизирана и субординирана система не беше адекватното професионално поприще за свободен дух като Румен Янков. Много скоро след преместването му в Софийската районна прокуратура, където бе назначен след срока на разпределението му, той я напуска демонстративно, като престава да ходи на работи, рискувайки дисциплинарно уволнение. Неговите качества на юрист обаче са оценени и той бива назначен за съдия в Софийския районен съд. Професионалното му развитие преминава през всички нива на съдебната йерархия, за да достигне до най-високия пост в нея.

Когато се говори за съдията Румен Янков, много е важно да се подчертае, че той не е „пришълец“ в системата, както образно наричаше мнозинството от хората, заемали поста на някой от „тримата големи“ в съдебната власт, а кариерен съдия, работил дълги години и в трите съдебни инстанции.

Назначаването на външен на системата човек за неин пръв ръководител не води само до засягане на професионалното достойнство на магистратите в нея, но преди всичко то е мотивирано от намерението тя да бъде поставена под политическия контрол на управляващите. Както Румен е казал в едно свое интервю – чрез издигане на „правилния“ човек на тази позиция правосъдието може да се превърне в желаната от тях банка за услуги, която обслужва политически и корпоративни интереси. Самият той бе едно прекрасно изключение от това правило, като бе избран в резултат на свободния избор на неговите колеги от ВСС и бе може би единственото назначение на този пост, което не бе политически мотивирано, а бе резултат на признанието, че той е естественият, неформален лидер на съдийската общност. Това стана възможно, защото ВСС запази своята независимост от управляващите след неуспешния опит да бъде предсрочно разпуснат с първия Закон за съдебната власт от 1994 г., осуетен от решението на Конституционния съд, което обяви прекратяването на мандата му за противоконституционно. Така управляващите не можаха да попречат на избора на Румен Янков за председател на Върховния съд през 1994 г., както и на новосъздадения ВКС през 1996 г. след разделянето на съда. По този начин бяха осуетени опитите на БСП за поставяне на съдебната власт под контрол, както и реваншистките й намерения по отношение на кадровия състав на новосъздадените върховни съдилища, като реакция на прилагането на параграф 5 от Преходните разпоредби на Конституцията от същия този ВСС през 1992 г. (Става въпрос за своеобразната лустрация на съдебната власт – единствената власт, подложена на лустрация през 1992 г., чрез отстраняване на съдии, прокурор и следователи, за които ВСС прие, че не притежават професионални и морални качества за заемането на длъжността. Тази опция бе уредена с §5 ПЗР на конституцията и в началото на 1992 г. бе приложена в почти революционна обстановка – бел. ред.) За съжаление голямата историческа ирония е, че ударът срещу независимостта на съдебната власт и председателя на ВКС дойде от тези, които би трябвало да са негови съмишленици – СДС. След спечелването на изборите през 1997 г. се оказа, че както всички посткомунистически управляващи и те имат намерение да овладеят съдебната власт, като поставят за нейни ръководители лоялни според тях личности, които ще ги обслужват. Със създадената тежка атмосфера в системата, особено след избора на новия главен прокурор, Румен предсрочно напусна поста си на председател на ВКС, като бе избран за съдия в КС от Общото събрание на съдиите на двете върховни съдилища.

Като конституционен съдия Румен запази своята линия на професионално и морално поведение и неговият безспорен авторитет доведе до избирането му на два пъти за председател на съда през мандата му. Но дори и като председател той често беше в малцинство при постановяване на решенията на съда и изразяваше позицията си чрез своите особени мнения. Подобно на решенията, по които бе докладчик, те представляват сериозен принос в юриспруденцията на КС, защото са израз както на независимия му дух, който не се влияеше от конюнктурни политически съображения, така и на неговата ерудиция, която не беше само юридическа, но и от други области на хуманитарното знание – философия, логика, философия на правото, политическа теория и политология. Според него съдията трябва да бъде начетен, но това важи в още по-голяма степен за конституционалиста поради фундаменталното значение на този отрасъл на правото за социалната общност и интердисциплинарния характер на неговата теория.

Румен Янков считаше, че текстът на актовете на КС трябва да бъде комуникативен, тъй като те се публикуват в Държавен вестник и смисълът им трябва да бъде достъпен за всеки читател, а не само за юриста. За литературната форма на актовете – решения, особени мнения и становища на конституционния съдия Румен Янков, с пълна сила се отнася сентенцията на видния френски критик Сент Бьов – „Стилът – това е човекът“. Вътрешната освободеност и разкрепостеност на личността му изцяло е отразена в неговия изказ в тези актове – по своя жанр те са политико-юридически есета, словесно артистично разчупени. Изразните му средства съществено се различават както от бюрократичния, казионен и дървен език, изпълнен с клишета, на който се пишат текстовете на много съдебни решения, така и от наукообразния, претенциозен и псевдоакадемичен изказ, използван от някои от представителите на научните среди в КС, и който той, с присъщото си чувство за хумор, иронично окачествяваше като „пуешки език“.

Съдържателно неговите актове се отличават с теоретична задълбоченост, логическа издържаност на аргументацията и преди всичко с интелектуална и професионална честност, а от формална страна – със своята литературна експресивност и образно слово. Избраният от него есеистичен изказ съответства на материята на конституционното право със своята фундаменталност, при което той като художник, рисуващ мащабно платно с едри мазки на четката, се изказва по основните въпроси на правата на човека и организацията на публичната власт. Това произтича от спецификата на нормите на конституционното право, които в основната си част са норми-принципи, а не дефинитивни норми, присъщи за другите правни отрасли. По тази причина при интерпретацията им от КС трябва да се намери балансът и оптималното разрешение, като в конкретния конституционен казус се даде приоритет на един принцип пред друг, за разлика от дейността на общите съдилища, при които прилагането на нормите е дефинитивно, ако са налице релевантните факти.

Преценени от литературна страна, актовете, написани от Румен Янков в КС, са плътна, качествена проза, натоварена със смисъл. Той съветваше да се пише с кратки, а не със сложни софистицирани изречения, с минимум прилагателни, синтетично, без литературни „тлъстини“. Много от написаното от него звучи афористично, като сентенция и крилата фраза. В текстовете си той използваше различни литературни похвати като алегорията и метафората, обратите в изложението и промяната на гледната точка, а в особените си мнения – иманентната критика на решението на мнозинството, т.е., следвайки вътрешната логика на тяхната аргументация да покаже несъстоятелността и дори абсурдността на направения извод. В текстовете му имаше ирония и много образност, като например оприличаването на мнозинството в КС на йерихонска тръба за волята на парламента (в особеното мнение по решението, с което бе отхвърлено искането за обявяване противоконституционност на промяната в Закона за съдебната власт, с която фактически бе ликвидирана организационната самостоятелност на следствието и то бе прехвърлено към прокуратурата). Или отношението му към тезата на някои конституционни съдии, че правомощието на Народното събрание да освобождава тримата големи в съдебната власт заради дисциплинарни нарушения било израз на сътрудничеството между властите – сътрудничество, което се изразява в правото на уволнение на ръководителите на друга власт.

Румен Янков бе категоричен застъпник за институционалната самостоятелност и независимост на отделните власти. В едно свое интервю той каза, че отношенията между властите трябва да бъдат фригидни и дистанцирани, а не те да заживеят в „мир и разбирателство“, което би било прикритие за доминацията на една от тях по отношение на останалите. Истинският смисъл на съблюдаване на принципа на разделението на властите според него не е обезпечаване на ефективността на управлението, а защитата на индивидуалните права на гражданите от произвола на държавата.

Източник: в. Капитал