DeFakto.bg DeFakto.bg
Проблемът е дали въззивните съдии са ограничени само от посоченото в жалбата
Какви са пределите на въззивното обжалване по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), най-вече дали съдиите на втора инстанция са „свободни“ да разгледат представения им казус в цялост и да се произнесат по всики открити от тях нарушения?
Това трябва да кажат магистратите от Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд в новото си тълкувателно дело № 6 от 2017 г. То тръгва по предложение на зам.председателите на ВКС Красимир Влахов и Дария Проданова заради противоречивата практика в прилагането на чл. 269 от ГПК. Текстът гласи: „Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата„.
Ето съобщението на ВКС:
„По искане на председателя на Върховния касационен съд (ВКС), основано на предложение от заместниците на председателя и ръководители на Гражданската и Търговската колегии, в съда бе образувано Тълкувателно дело № 6/2017 г. с искане за приемане от Общото събрание на съдиите от Гражданската и Търговската колегии на тълкувателно решение по въпроса:
„Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд?“
В искането се посочва, че съществува противоречива практика на окръжните съдилища. Нормата на чл. 269, изр. 2 от ГПК гласи: „Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата“. Според едното становище ограниченията на чл. 269, изр. 2 ГПК не намират приложение при произнасяне по частна жалба срещу първоинстанционни определения и разпореждания. Посочени са окончателни определения на окръжни съдилища в този смисъл, както и окончателно определение по ч.гр.д. № 846/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС), постановено по частна жалба срещу първоинстанционно определение. С него е отказано предоставяне на правна помощ чрез осигуряване на безплатна адвокатска защита, като е прието, че „когато с частна въззивна жалба се повдига процесуалноправен спор, не се прилага нормативното правило, уредено в чл. 269, изр. 2 ГПК, предписващо, че въззивният съд не се произнася по нерелевирани в жалбата доводи за порочност на обжалвания съдебен акт, а приложима е правната норма, уредена в чл. 278, ал. 2 ГПК, предписваща, че въззивният съд се произнася по съществото на повдигнатия пред него процесуален правен спор, като не е ограничен от наведените основания за порочност на обжалвания акт... Следователно, с подаването на въззивната жалба въззивната инстанция ще извърши изцяло преценка относно законосъобразността на обжалваното определение…, като не ще е обвързана само от наведените в тази частна въззивна жалба доводи за порочност на обжалвания съдебен акт“.
В искането са цитирани и окончателни определения на окръжни съдилища, в които се застъпва обратната теза, според която ограниченията на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да намерят приложение при разглеждане от въззивния съд на частни жалби срещу актове на първата инстанция по силата на препращащата разпоредба на чл. 278, ал. 4 от ГПК. По същество становището е застъпено и в определение на САС по в.гр.д. № 1612/2016 г., според което поначало разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК е приложима при обжалване на определенията по силата на препращащата норма на чл. 278, ал. 4 от ГПК.
Председателят на ВКС подчертава, че по въпроса е налице задължителна практика на ВКС – Определение № 627/13.08.2014 г по ч.гр.д. № 3124/14 г. на ІV г. о., според което обжалването на определенията е при условията на пълен въззив, при което въззивният съд дължи произнасяне по същество, без да е ограничен от посоченото в частната жалба. От посочените в искането актове на съдилищата обаче е видно, че с това определение не е уеднаквена съдебната практика на долноинстанционните съдилища по въпроса“.
